Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВИСОКО МЯСТО В КРИТИЧЕСКАТА ЛИТЕРАТУРА ЗА ВАЗОВ

Владимир Донев

web

Димитър Михайлов. Иван Вазов. История. Поетика. ДиалозиКнигата на Димитър Михайлов още с външното си оформление напомня едно от наложилите се издания на Вазовия роман "Под игото" от 1976 г. на изд. "Български писател", с което са отраснали поколения българи. Семпъл цвят на твърдите корици, съчетани с лекота на книжното тяло, усещане за досег до нещо познато, родно и скъпо, с което асоциираме името на нашия класик, подканват читателя да прочете критическото изследване на автора.

Първият поглед към съдържанието ни среща с три големи раздела "История", "Поетика" и "Диалози", които са съставени съответно от по пет текста в първите два дяла и шест в третия. Тази симетрия ми напомня, разбира се, като свободна асоциация, архитектониката на "Под игото", което се състои съответно от 35 глави (първата част), 37 глави (втора част) и 16 (третата част). Днес позабряваме тези страни от майсторството на нашите класици да търсят единството на "съдържание" и "форма", синтеза между композиция на сюжета и архитектоника (подредбата) на художествения материал. И това не са случайни и незначителни особености на техните произведения, а свидетелство за съзнателна творческа воля и стратегия при въплъщение на художествения замисъл. В книгата на Д. Михайлов първите два раздела са близки по обем, а третият е по-кратък, защото се състои от критически фрагменти за рецепцията на Вазовото творчество. Тези "външни" черти, провидени в съдържанието, създадени съзнателно или чрез интуицията и паметта на изследователя, подхранват такива подобия между текста и метатекста.

Трите раздела полагат в три големи основи - история, поетика и рецепция - Вазовото творчество, без да претендират за всеобхватно монографично представяне на наследеното от писателя. В такива случаи литературният историк балансира между личния принос и идеи в науката и свързващите звена в натрупаното общо познание, между собствените сюжети и наложените критически разкази, между забравеното и преоткритото. Такъв стремеж и баланс откриваме и в изследването на Д. Михайлов.

Първият раздел "История" включва пет статии и студии "Началото", "Бягствата и Голямото завръщане", "Къщите", "Вторият юбилей, сборниците, грешката на Дерижан", "Вазов - Михайловски: Единственият и Другият". Целта е да се реконструират важни етапи и съотнасяния от творческата биография на Вазов, които извеждат характерологичното в неговия житейски и писателски път в превръщането на Вазов в народен поет, в изразител на националните вълнения и идеали в следоосвобожденското ни общество. Един сложен процес на взаимно откриване и утвърждаване между поет и народ чрез творчеството и неговото усвояване от българите.

В статията "Началото" изследвачът насочва вниманието си към двата престоя на Вазов в Румъния през 70-те години на 19. век, което подпомага изграждането на професионалния писател у него. Очертани са основните стъпки и жестове в превращението от "неизвестен съчинител на стихове до поет и автор на книги" - публикуването за първи път на стихотворението "Борба" през 1870 г., появата на стихосбирката "Пряпорец и гусла" в Букурещ през 1876 г., наградата от лейди Странгфорд от Англия, където по-късно за първи път ще бъде издаден романът "Под игото" в книга, първите похвали в печата и Вазовия отговор, излизането на "Тъгите на България" през 1877 г., подписана с истинското име на поета. Д. Михайлов проследява факторите за формиращото се митологично отношение към родното, което ще се превърне в свещено за Иван Вазов.

Студията "Бягствата и Голямото завръщане" реконструира четири важни житейски и творчески сюжета от биографията на Вазов: "Бягството през 1876 година: от Сопот до кафене "Трансилвания", "Битките в Пловдив: старият Славейков или младият Вазов?", "Бягството до Одеса през 1886 г. и... назад", "Голямото завръщане или как Вазов "става" народен поет".

В първото "бягство" на Вазов Д. Михайлов подчертава отношението на писателя към ръкописите му като към най-ценни съкровища. Вазовото самосъхранително поведение е модерен поведенчески модел, диалогизиращ с ритуала на саможертвата, поставен на най-високото стъпало в йерархията на възрожденските ценности.

В "Битките в Пловдив: старият Славейков или младият Вазов?" е анализиран важният период през 1881-1885 г., когато Вазов пише три текста, отпечатани в Пловдив: "Епопея на забравените", "Немили-недраги" и "Чичовци". В румелийския печат Вазов бива определян едновременно като народен и млад поет. Централен въпрос на тогавашната литературна ситуация е кое е нейното ядро, нейната сърцевина. Д. Михайлов отговаря - идеята за съединяването на българския народ с неговата държава. Вазовото творчество започва да изпълнява охранителна роля спрямо българското, националното, държавното. Литературните битки се съсредоточават около имената на заслужилия възрожденски деец и младия поет, който с изключителна интуиция, но активно, по-късно като съзнателна стратегия, се стреми да долови и отговори със своите текстове на обществените въжделения и очаквания.

Второто бягство до Одеса и завръщането през 1886 г. се откроява със същата целенасочена енергия на твореца. Според Д. Михайлов Вазов не иска да охудожествява това бягство, говори неохотно публично за него. Връщането в България се характеризира със събиране и оповестяване на публикуваните през 1881-1885 г. емблематични творби: "Епопея на забравените", "Немили-недраги", "Чичовци". Текстът на "Под игото" се превръща в обединител на почти цялото предишно Вазово творчество, в него се случва и Съединяването на България.

В последния сюжет на тази студия е проследено Голямото завръщане на Вазов в българската литература през периода 1889-1894 г. С методична точност той изчаква, а понякога предизвиква събитията. В края на 1891 г. излиза книгата "Съчинения на Иван Вазов. Повести и разкази. Том I". Стихосбирката "Звукове" е книгата, с която възкръсва като поет пред очите на новото поколение читатели в България. През 1894 г. Вазов издава романа си в отделна книга. През 1895 г. се чества 25-годишнината от творческата дейност на Вазов. Наложен е окончателно култът към Единствения в българската литература.

Статията "Къщите" припомня позабравен, но важен критически ракурс в осмислянето образа на писателя - "ролята на бита за раждането на литературата - отвюването, опитомяването, о-домяването на българската земя за дом като пристан за писателки труд". Къщите, които Вазов построява през своя живот, са три - една в Сопот, една в Пловдив и една в София. Според изследвача "Вазов мисли тези къщи като свои произведения, също толкова ценни, колкото и художествените му творби". В тези страници Д. Михайлов възкресява силата на психобиографичния подход в литературознанието, чиито постижения подценяваме от времето на Иван Шишманов, който неслучайно започва книгата си за Вазов с главата "Дом и двор".

Студията "Вазов - Михайловски: Единственият и Другият" използва друг утвърден в нашата литературна история ключ за интерпретация - персонализма. В първите следосвобожденски десетилетия се налагат фигурите на Иван Вазов - Единствения и Стоян Михайловски - Другия. И тук не става дума за критически метафори, а за едно осмислено от съвременниците противопоставяне. Още в края на 80-те години на 19. в. Алеко Константинов започва тълкуването на Вазов и Михайловски като изразители на полюсни тенденции в литературата ни. Подобни мнения в различна степен изразяват д-р К. Кръстев, Г. А. Кърджиев, Георги Бакалов, Еню Николов, Иван Богданов, Беню Цонев.

Авторът се съгласява, че Вазовият патос е патосът на съграждането и утвърждаването, а патосът в поезията на Михайловски е патос на съмнението, на разяждането - един безкраен стремеж за осмисляне, на отхвърляне на утвърденото. Но допълва от днешна гледна точка, че с първите си стихосбирки Михайловски разширява територията на нашата поезия в две насоки: придава на философската проблематика самостоятелен статут, налага жанра на диалогичната поема и на диалогичното стихотворение. "Вазов превежда чуждото, за да оплоди българското и... за да го създаде като ново и модерно, без да накърни националната му принадлежност. Михайловски предлага чуждото на България с ясното съзнание, че то е друго". И още един важен извод: "Те имат съзнанието, че изпълняват сродна мисия като първооснователи на двете основни тенденции в българската следосвобожденска литература - национално-патриотичната (Вазов) и интелектуално-философската (Михайловски)."

Интересни са наблюденията за "различията в близостта", по-точно за близостта в различията между двете крупни литературни фигури. Приликите са видени в сравнения между Вазовите стихотворения "Напред" и "Трудът" и творбите на Михайловски "Напред" и "Кирил и Методий", между любовно-изповедните цикли "Триндафилите" на Вазов и "Когато всеки месец беше месец май" на Михайловски, по въпроса за мистификацията като литературен и психологически механизъм при двамата автори.

Страниците в последната част на студията "Неразпознатата дихотомия" засягат малко известни и осветлявани факти от литературно-историческото минало за предсмъртната воля на Михайловски да бъде погребан край храма "Александър Невски" до гроба на Вазов през 1927 г. и присъствието на Вазовите братя Борис и Владимир, които като управленци на държавата и София не позволяват да се изпълни последната воля на Михайловски, но все пак лично отдават почит на литературния деятел.

Втората част на книгата "Поетика" съдържа пет анализа: "Лирика", "Епопея на забравените", "Немили-недраги", "Под игото", "Разкази". Първият текст изяснява следните аспекти на Вазовата поезия - ролята на националното, спецификата на гражданската поезия, творбите, посветени на природата, и стихосбирката "Сливница". Общи черти на Вазовата лирика в Националното са: състоянието на лирическия герой не е универсално и абстрактно, а е свързано с конкретна случка или събитие, Вазов умее да се превъплъти в народната съдба и да изрази националната идея като лична своя, словото му успява едновременно да описва и прониква в дълбочина и да съпреживява емоционално. Значимостта на Вазовата поезия е в многообхватността, в стремежа за многовариантно пресъздаване на един и същи мотив. Вазов дири преактуализиране на трайното, насочването и свързването му с конкретния злободневен момент. Той е първият, който очертава свещените български граници и в историко-географски, и в чисто духовен план.

В проницателния и запомнящ се анализ на цикъла от оди "Епопея на забравените" Д. Михайлов разглежда различни страни от поетиката му - смисловия потенцал на заглавието, механизма на публикуването, източниците на Вазовото вдъхновение, жанровата същност на творбите. Бих искал да се спра на наблюденията върху композицията на цикъла, защото те се открояват със своята оригиналност. Д. Михайлов смята, че Вазов е изградил композицията на своя цикъл като наслагване на двойки творби. Но това наслагване е по механизмите на смисловото и пространствено противостоене и допълване, така че да бъде спазен моделът на геометричната симетрия. Всяка двойка от дванайсетте творби се оформя от симетрично отстоящи от ядрото стихотворения: петото "Каблешков" и осмото "Раковски", "Братя Жекови" (4-то) и Караджата (9-то), "Кочо" (3-то) и "1876" (10-то), "Бенковски" (2-ро) и Волов (11-то), Левски (1-во) и "Опълченците на Шипка" (12-то). Поетът поставя в центъра на цикъла одите за "Паисий" и "Братя Миладинови", така в централна позиция застава идеята за Словото, а около нея се развива идеята за Делото в националното битие. "Епопея на забравените" е поезия на говоренето, в която актът на изричането сътворява от хаоса на реалните факти един нов, подреден и взаимосвързан свят - света на идеалното, който ще бъде положен в основите на бъдещата българска държава."

Към различните аргументи, с които може да се подкрепи тази евристична теза, е и механизмът на разгръщане на епическото начало, схващано като сюжетност на цялостно композиционно равнище в цикъла. Става дума за принципа in medias res, посочен още от Хораций в неговото "Поетическо изкуство", с който се препоръчва наративът да започва от решаващата съдбоносна ситуация, а не ab ovo от най-ранната точка в хронологията на събитията. Сещаме се за емблематичния пример, многократно посочван в литературните речници за началото на "Илиада", което започва с кавгата между Ахил и Агамемнон, а не, да речем, с рождението на Ахил. Във времевата макрорамка на цикъла началото е свързано с одата за съдбата на Левски и неговата героична саможертва. Следващите четири произведения "Бенковски", "Кочо", "Братя Жекови" и "Каблешков" са посветени на героите от Априлското въстание от 1876 г. и върховете на най-близката история. Оди като "Паисий" и "Братя Миладинови" рязко отместват времевата граница назад към миналото, когато просветва националната пробуда ("Сто и двайсет годин... Тъмнини дълбоки!"), тоест става дума за ретроспекция, която има, разбира се, своята дълбока символика в концепцията на Вазов за съграждането на българското битие, в духа на това, което установява Д. Михайлов за централната позиция на идеята за Словото. Сюблимният разказ за Делото, за подвига и саможертвата, на макроравнище се прекъсва, за да се възстанови в одите "Караджата", "1876", "Волов". Последната творба от цикъла "Епопея на забравените" функционира като своеобразна развръзка на големия наратив за съграждането на българското героично битие по пътя на борбата и саможертвата.

Анализите, посветени на повестта "Немили-недраги", на "Под игото" и на разказите на Вазов вещо ни въвеждат в художествените особености на тяхната поетика. В повестта на Вазов литературният историк изследва двата основни начина на разказване: фикционален и исторически правдоподобен. В "Под игото" са разгледани присъствието на три главни начала в романа - фикционалност, историчност и съвременност, характеристиката на героите, преплитането на двете тенденции - реалистично-описателната и романтично-приключенската, линейно-постъпателната композиция на романа, структурата на три типа глави. В "Разкази" ще открием анализ на емблематичните произведения "Кандидат за "Хамама", "Тъмен герой", "Пейзаж", "Дядо Йоцо гледа".

Ако първата част на тази критическа книга е свързана с ролята на Автора и неговото съзряване като народен поет, втората изяснява поетиката на най-важните Вазови произведения, третата част "Диалози" е посветена на недоловени или забравени любопитни моменти от рецепцията на творчеството на класика. Тук са включени следните критически фрагменти: "Метафора", "Ботйов у Вазов", "Снимките на Боримечката", "Краевековието", "Как народният поет чете Яворов", "Езикът".

При Д. Михайлов няма ексцентричност на литеротуведските тези или самоцелно търсене на нови контексти, чието прилагане към литературните текстове цели впечатляване на аудиторията.

Реконструкцията на миналото се изгражда върху отличното познаване на фактологията и реставриране смисъла на литературния процес. Само внимателният аналитичен поглед може да улови следите около литературните факти, а добрият литературен историк да издигне уместни хипотези и да създаде балансирани сюжети, които утвърждават собствената критическа версия в съзнанието на читателя.

Гласът на литературния историк Д. Михайлов е разпознаваем - той изгражда образа на вещ, трезв, аналитичен, а в същото време и "сладкодумен" (в смисъла на компетентен, но ненатрапващ високата си ерудиция за литературната епоха и разглежданите текстове) познавач.

Смятам, че тези качества на изследването ще му отредят подобаващо високо място в голямата критическа литература за Вазов.

 


Димитър Михайлов. Иван Вазов. История. Поетика. Диалози. Велико Търново: ДАР-РХ, 2015.

 

 

© Владимир Донев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.07.2016, № 7 (200)