ХАРАКТЕРОЛОГИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ СМЯХ

Владимир Донев

web

Съществуват книги в съвременната българистика, които ни отвеждат към самопознание за собствената ни същност като народ и светоусещане. Такъв е трудът на Радослав Радев "Смехотворецът в българската литература и култура", замислен в пет тома, от които вече в ръцете на българския читател е първата концептуално-теоретична част.

Първият дял "Функционалност на българския смях и проявленията на смехотвореца" разглежда четири важни аспекта в предварителната постановка на въпроса: 1. Конструиране образа на българския смехотворец; 2. Веселие, смях и присмех с оглед на идеята за смехотвореца; 3. Видимият смях и водещият глас; 4. Настроението - среща на веселието и тъгата.

В първия подраздел Р. Радев се насочва към времето и условията за изграждане образа на смехотвореца през Възраждането. Въпреки наложената представа, че той се появява в досег с чужди модели, авторът посочва факторите в родната традиция. Например сборниците за народни умотворения под редакцията на проф. Иван Шишманов, където се въвеждат в обща рубрика фантастичните и смешните народни приказки. Според изследвача "Смешното може да бъде чудесно, само ако е отвъд фантастичното и е свързано с жизнерадост. Така и смехотворецът се ражда във вълшебните приказки, но може да бъде себе си, ако се отдели от тях." Смехът не бива да има само чиста битова характеристика, в някаква степен той трябва да е необясним, тайнство, сила. Очертават се прилики и разлики спрямо други фолклорни герои - Крали Марко, Педя човек, Незнаян, Кьосето, Разумни Радослав (име, което използва Любен Каравелов, за да назове смехотвореца), образа на третия брат в народните приказки. Изводът e, че съществуват два важни пътя при създаване образа на смехотвореца - анекдотичния и приказния.

Важен и интересен е подстъпът в тълкуването на веселието, смеха и присмеха с оглед идеята за смехотвореца. Според учения до средата на 19. в. смехът е част от каноните на ограниченията, той е по-скоро санкция, отколкото свобода и радост. Веселието изразява друга нагласа - радостта от живота, то е начин за добруване, докато смехът е институционален, чрез него се пазят и определят нравствените норми. Смехът не представлява чиста радост, а по-скоро психически акт, чрез който ползващият го се освобождава от преживяното унижение или от чувството за безпомощност. Присмехът се свързва с язвителността.

Анализирайки формирането на светоусещането на смехотвореца през Възраждането (в произведения на Софроний Врачански, Петко Славейков, Любен Каравелов, Васил Друмев, Илия Блъсков, Иван Вазов до вижданията на д-р Кръстев, Пенчо Славейков и Гео Милев и творби на Георги Райчев, Чудомир и Елин Пелин), Р. Радев предлага оригинална гледна точка, че през Възраждането на смехотвореца Хитър Петър му е отказана роля да весели, а тази роля се отрежда за образа на Васил Левски, което е разкрито в творчеството на Вазов. Ученият смята, че идеята за веселостта на Апостола е една от най-великите в историята и литературата ни. Угнетен народ не може да бъде спасен от мрачен водач. Българският цивилизационен код припознава и природата като мярка за чувствителността на човека, веселостта на природата е божествен дар за човека.

Изводите на автора ни водят към констатацията, че смехотворецът се оказва без свое пространство - не е допуснат в празничната система и традиция, организирани от веселието, изключен е от санкциониращите възможности на присмеха, имащ социални и нравствени характеристики. Затова е лесно обяснимо изместването му от типа на Бай Ганьо.

Във "Видимият смях и водещият глас" ученият изследва амбивалентната същност на звучащия смях и неговите смислови проекции чрез разгръщането на гласа. Авторът подчертава, че през българското средновековие смях и шум (грохот, хохот, пляскане, викане) са близки по значение. Привлечени са голям брой доказателства от областта на литературата, епитетите в православната книжнина, диалектите, пословиците, народните песни и приказките. Р. Радев отбелязва, че шумният смях в нашето светоусещане се утвърждава като присмехулен, като порицание, а не като чисто веселие, вероятно под влияние на християнската религия. Звучният смях е свързан с народните песни и приказки, в които активно се използват междуметия. Междуметен е и еротичният смях, близък до играта, забавата, освобождението. Звучният смях не е присъщ за Хитър Петър, защото не той трябва да се засмее, а да разсмива останалите, като избягва присмеха и отсъждането.

Настроението е свързано с веселието, не с празника на тялото, а на душата. Ролята му е съществена в обредната система на българина - в коледуването, прошката, именните дни, сватбите. В частта "Настроението - среща на веселието и тъгата" (1.4.) авторът доразвива идеята си за образа на Васил Левски като човек с добро настроение, който се стреми не просто да освободи народа си, а да го възкреси. Това наблюдение се подкрепя от цялостната философия на оцеляването чрез веселието, която разгръща Вазов в "Под игото". Подобни ракурси са засечени в гледището на Найден Геров за "доброто разположение". Йовковата нагласа се отличава с това, че свързва доброто настроение с образа на жената. Смехотворецът обаче остава изключен от тази сфера, защото настроението изисква повече духовна сила от насмешката, бързата шега, игровата ситуация.

Една от очакваните съпоставки по темата за смехотвореца е въпросът за типологията му, сравнението му с юнака в българския фолклор (глава втора). Р. Радев естествено се насочва към наблюдения върху хитростта като обща черта в двата образа - Хитър Петър и Крали Марко. Изяснена е еволюцията на значението в думата "хитър" в нейното съотнасяне към смехотвореца от времето на старобългарската литература през възрожденската епоха до 60-70-те години на миналия век, когато в литературата се героизира образът на Хитър Петър. През Възраждането се запазва значението на думата хитрост като изкусен, умел, художествен, отнасяща се и за юнака, и за твореца и се развива значение лукавост, преди всичко като характеристика на гърците и гръцкото духовенство. Според изследователя определянето на Петър като "хитър" е извършено през средновековието, не по-различно от механизма при Крали Марко. Стесняването на значението на думата "хитър" при Крали Марко, когато изгубва силата си и започва да побеждава с хитрост, е процес, който се е извършил и в характеристиката на Хитър Петър. И тук ученият поема в друга посока, за да ревизира гледището, че Хитър Петър се е появил в противовес на чуждия фолклорен герой Настрадин Ходжа в една по-късна епоха. Тезата, отстоявана от Величко Вълчев, подценява българската смехова култура през 14. и 15. век.

Двойката смехотворец - юнак е интересна и с едно съществено проявление, което издава по-стар модел отношения, характерни за средновековната държава. Р. Радев отбелязва, че юнакът/кралят - в народните песни си служи с присмех, но смехотворецът в анекдотите и приказките - не.

Универсализацията и героизацията на Хитър Петър се извършва през Възраждането. Това може да се установи още в дейността на Петко Славейков, който търси в образа на Хитър Петър не само смехови измерения, а героични и библейски смисли. Хитър Петър се превръща в отец на народа, мъдрец, който изразява ценностите на българското битие. Тогава се раздвоява и представата на българина за смеха - в едната посока смехът се свързва в комплекс от реакции - хитрост, игра, забава, които целят да предразположат господаря, другият аспект е смехът, свързан с достойнството, устойчивостта, гордостта, проявата на характер и чувството за превъзходство в националния характер. Смехът се преплита с героичното начало в литературата чак в средата на 60-70-те години на 20. век в книгите на Славко Яневски, по-специално стихосбирката "Евангелие по Итар Пейо", и на Георги Марковски "Хитър Петър". В книгата на македонския поет са "петрофицирани" някои мотиви и легенди, които в народното творчество се отнасят към други герои (болен Дойчин). Подобно на Паисий този автор сплавя в едно библейски митове и мотиви в съзнанието за продължаване на българската история, която нишката на робството се стреми да прекъсне.

Българският смехотворец носи и характеристиките на нашето обичайно право, формирало се в епохата, предхождаща робството (подраздел 2.4.). Хуморът регулира и възстановява равновесието между добро и зло, утвърждава справедливостта. Правните функции на смехотвореца се проявяват на няколко нива: санкционира тези, които от гледна точка на еснафа са безнравствени - безделниците. Пародира официалните съдебни институции и постига правосъдие чрез игра, отразено в романа на Стилиян Чилингиров "Първа жертва". Смехотворецът, който не може да изпълнява правни функции в обществото, става смешник, защото смехът не се насочва към човека и обществото, за да го преобрази, а за да го развлича. Такъв шегобиец, посочва Р. Радев, не носи ценностите, а ги обръща, не гради, а разрушава.

"Хитър Петър плете и пази световния ред" (2.5.) - е един от най-интересните сюжети около образа на българския хитрец. Изследвачът смята, че влиянието на изтока и най-вече на Настрадин Ходжа в голяма степен е съдействало за десакрализирането на родния ни смях и свеждането му от митологичното до битово-игровото начало. Сплитането и плетът имат особена роля в българската култура. Митологичната представа за небето-плет се свежда до имота плет, от народните вярвания и песни до популярните анекдоти за Хитър Петър и Настрадин Ходжа за надлъгването им, при което един от двамата е подлъган да подпира плета, докато другия отива за торбата с лъжите. "Петър поддържа небесния свод и земния подарък. Той пази небето да не притули земята, и същевременно се грижи да е сплетен земния живот. Той има божествена сила, която обаче през 19. в. се възприема като игра." В утвърждаването му се е получил обратен процес от този на Крали Марко. Историческата личност се митологизира, а Хитър Петър, който е свързан с космогонното, се десакрализира и влиза в кръга на битовото.

"Хитър Петър пази Свети Петър" (2.6.). През 19 в. е осъществена една от най-интересните мистификации в българската култура, когато Свети Петър е преобразен в Хитър Петър. Идеята за библейския Петър като камък минава в идеята за битовия хитрец Хитър Петър, "илюзорния камък на смеха", чрез който се гради и съхранява храма на българската духовност. Съществуват общи мотиви за Свети Петър и за Хитър Петър. "Раздвояването на апостола" е позволило българският смехотворец да ползва библейски мотиви и сюжети. "С колкото повече комични сюжети е подхранвал Свети Петър своя двойник, толкова повече около светеца народът е организирал баладични мотиви."

В типологията на смехотвореца няма как да бъде изпусната и еротиката - "Хитър Петър - възможният невъзможен еротичен герой" (2.8.). Р. Радев тръгва от наблюдението, че извън кръга на ритуалното Хитър Петър не може да се приеме като еротичен герой и ако има еротични анекдоти, свързани с него, то те са в духа на нравственото поучение. Изследователят разглежда семантичната деривация "смея се - не смея". "Смея се" е израз на веселие, радост, остроумие, шега, потентност, а "не смея" на страх, предпазливост, импотентност. Ролята на смехотвореца е променена и във връзка с мястото на смеха в народните клетви и благословии. Съотнасянето на смеха към страха подсилва идеята за смъртта, поради което той се оказва по-функционален за клетвите, отколкото за благословиите. Веселието идва от Бога, то не може да има еротичен характер. Това се отнася и за смеха, който е клетвен. Подобно разбиране става присъда за смехотвореца - и като благославя, и като кълне, той е осъден да скрива еротичното. На Хитър Петър са му отказани и еротичните атрибути на шута. Българските интелектуалци от 19. в. насам осъзнават карнавалната и еротичната природа на смехотвореца Хитър Петър, но за тях е важна нравствената идея - смехът като възпитание и съхраняване на моралните ценности, а не като забавление. Еротичните мотиви се препращат към друг герой в сферата на цинизмите - Бай Ганьо. Изместването на Хитър Петър от карнавалното, от обредите, които са с подчертан еротичен и хумористичен характер - най-вече кукерските празници, не позволява да бъде видян в системата на българската култура. Образът се оказва поставен вън от календара, живее в безвремие, вкоренен е в бита и е, по-скоро, герой на ситуации, отколкото издънка в родовия свят на българина.

Трета част на труда съпоставя българския смехотворец в света на другите герои. В подглава "Смехотворецът - господар и слуга" (3.1.) авторът проследява ритуалните трансформации на господаря и слугата като основа на карнавалното и смехово действие. Във фолклора традицията в определени дни от годината слугата да бъде господар се запазва у нас почти до края на 19. в. Наблюденията са направени върху редица пословици на Найден Геров, които насочват към идеята за хитростта в общуването между господар и слуга. Използван е пример от македонската литература - книгата на Христо Бръзицов "Во прилепа града". В "Жетварят" на Й. Йовков също е представена ситуация за смяната на ролите между слугата и господаря на Димитровден.

Подраздел "Езоп, неговите басни и българският смехотворец Хитър Петър" (3.2.) е посветен на образа на Езоп - "роба-шут или роба-мъдрец", който навлиза чрез преводите на Езоповите басни през Възраждането. С утвърждаване на Езоповите басни постепенно някои от тях се групират около българския смехотворец. Р. Радев се насочва към опита за разрешаване на първия проблем при Езоповите басни и Езоп - дали баснята, освен че е иносказателно нравоучение, може да има сатиричен и хумористичен характер. Анализирано е отношението на Софроний Врачански, Петко Славейков, Любен Каравелов, Илия Блъсков към изграждането на идеята за слугата и слугинството. Ученият установява, че се "оказва безперспективно за нашата действителност през Възраждането смехотворецът да има само една социална характеристика - слуга. Смехът, породен само от хитростта, е като мигновена радост на човек, който е забравил, че има на краката си окови".

В подраздел "Дяволът слуга - забраненият спътник на смехотвореца" (3.3.) се разглежда формирането на Хитър-Петровия цикъл с анекдоти, като към него не се причисляват приказките за дявола слуга. Отсъствието на определен тематичен цикъл също е значещо при характеристиката на героя. Хитър Петър е предпазен от общуване с дявола, което показва, че в него е заложена нравствена идея. Този, който сключва договор със сатаната, е Бай Ганьо - другото лице на Хитър Петър. В "Бръснене по балкански" (3.4.) вниманието е насочено към някои смехови характеристики на бръснаря като персонаж. Проследена е символиката на бръсненето от андрогинните травестии в античността, през ролята на бръснача фалос в кукерските игри до проекциите през 60-те години на 19. в., бръсненето като упражняване на власт чрез смехови действия до първия "небръснещ" бръснар в нашата литература Хаджи Ахил у Вазов.

Изследвачът разширява анализа на смехотворството в този дял не само към централната му фигура Хитър Петър, но и в други проявления на смеха. В "Пораждане и същност на пролетарските стихотворци" (3.5.) се анализира превръщането на смеха в нравствено измерение на една нова класа, реториката във фейлетоните на Георги Кирков, която унищожава въздействието на смеха.

В "Сеирджията и сеирът" (3.6.) e разтълкувана една много важна промяна от културната обвързаност на действието с турските празници и обичаи към българско съдържание през 19. в. "Добри Войников измества Хитър Петър от сеира и като въвежда думата "зрелище", прави от българския смехотворец хранител на живота" - пише изследвачът. Войниковият цикъл от фейлетони "Бакаджик или Зрелище у Стара планина" става знаков за промяната на българското мислене, "което от сеира като гледане без участие, да познае онова зрелище и да използва такъв духовен "дългоглед", че да проникне в истината за своето битие". Р. Радев смята, че сеирът трудно може да се определи като комична форма, докато Иван Хаджийски предпочита да го тълкува в положителен смисъл.

В "Смехотворецът отвъд държавността" (3.7.) интересът е насочен към творчеството на Николай Райнов. Смехът е светлина у човека, а не външен жестов израз и в това е изначалната идея за неговата чиста природа. Райнов рисува два типа смях - в разказа "Драма" и в пиесата "Имало едно време". В разказа "Драма" смехът е израз на опиващата власт на жената над мъжете и същевременно открива силата на злото у жената.

Характерологията на българския смях няма да бъде достатъчно пълна и осветена, ако се изключат други важни и интересни комични форми, свързани с дейността на смехотвореца (четвърта част на книгата). В "Площадните сатири в епохата на българското възраждане" (4.1.) са анализирани карикатурите за отделни личности, сатирични поеми и стихотворения, подражания на хумористични народни песни, организирани в ръкописни вестници. В "Плашилото - смях, измислен за страх" (4.2.) са разгледани вярванията за магическата функция на плашилото за плодородието в обреди с еротичен характер. В народните представи за плашилото се оказват важни двете му измерения: да предизвиква страх и да подбужда магично силата на природата като в по-ново време това се приема само от комична гледна точка.

В "Смехотворецът в изобразителното изкуство" (4.3.) са откроени две начала в изкуството: смешното като състояние не чрез външни деформации на тялото, а чрез вътрешен израз и обратното - уродливото като предпоставка за смешното. Тези две начала се борят и в българската култура. Важни в това отношение са илюстрациите. Разгледани са илюстрациите на А. Стаменов към разказа на Христо Бръзицов "Смешникът на Симеон" (1929), на Наум Хаджимладенов към книгата на Фани Попова-Мутафова "Иванко", изображенията на дявола и смеховото начало в българската възрожденска живопис, средновековните представи за смеха. Откроена е скулптурата на Борис Шатц "Свирчо" като първи опит в нашето изкуство да се открои образът на веселяка, шегобиеца, както и фигурата "Усмивка" на Иван Лазаров. Особено интересни са наблюденията върху рисунките на Михаил Блек към книгата на Йо Данаилов от 1942 г. - сбирка с анекдоти за Хитър Петър. Анализът на жестовете в рисунките за Хитър Петър е много точен и задълбочен, осмислено е разнообразието от жестове като философия на българския смехотворец. Не са забравени илюстрациите на Бешков към книгата на Сава Попов "Хитър Петър" (1957), 44 рисунки, рисунките на Александър Божинов за Пижо и Пендо, героят на Райко Алексиев Гуньо Гъсков през 30-те години.

Както винаги, хрумванията и наблюденията на Р. Радев са оригинални, дълбоки и отварят нови перспективи за осмисляне на съответната научна проблематика, на познанието ни за нашата култура и утвърждаване на собствена мяра за света през темата за характерологията на българския смях и образа на смехотвореца. След прочита на такава книга читателят е притеглен към оценяване на собствения български поглед за света. Подходът на Радев не робува на тясно специализиране в областта на фолклора, литературата или митологията и други конкретни области. Това е комплексен културологичен подход, който постига синтез. В труда не се губи и живото споделяне на научните находки и като стил на писане. Респектира мащабът на замисления петтомен проект, който включва още том 2. "Българските смехотворци като реални личности и художествени образи"; том 3. Малапропизми и йотовизми в българската литература и култура; том 4. Прякорът в българската литература и култура; том 5. Смеховият двубой между българските селища. Такава панорама на българското смехотворство няма еквивалент в нашата култура. Проектът изисква и е коствал дългогодишни възрожденски събирачески и систематически усилия, които авторът е положил и завършил в текст. Дано книгите стигнат до българския интелигент и ученик, за да подготвят възкръсване на българщината, което ни е най-необходимо днес като дух, мисия, оцеляване.

© Владимир Донев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.12.2017, № 12 (217)