Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИНТЕРИОРИ, ЕКСТЕРИОРИ НА БАНАЛНОТО В ДВЕ СТИХОСБИРКИ

Владимир Донев

web

За усвояването на баналното и възвишеното в поезията от последните 15 години са изписани десетки рецензии, засягащи творчеството на поети от различни генерации. Не се наемам да изброявам в тази поетическа тенденция най-добрите от тях, да подреждам скрупульозно поетически прощъпалници, втори и трети книги на утвърдени автори. Бих искал да се вгледам в почерка на двама поети от последните им стихосбирки, за да щриховам някои основни похвати при разгръщане на тази поетическа тема.

Изображението на всекидневното в съвременната лирическа чувствителност е продиктувано вероятно от желанието на днешния човек да преодолее страха от баналното, да открие смисъла в конкретния ритъм на живота, зад който може да прозира голямото и възвишеното, да се приюти в сетивното преживяване на мига. Може би художественото осмисляне на баналното е повик за автентичност в стряскащия екстериор на градското всекидневие, може би бягство от заплахата на голямото историческо време, знак за загуба на собствената оцелостеност или съзнателното й незавършване под натиска на историческото или суицидното в нашия живот.

Кои са ракурсите в представянето на баналното в съвременната българска поезия, които най-често критиката отбелязва? Ориентация към лични биографични сюжети, истории на спомени, вещи, на малки хора (т.нар. второстепенни герои), вписани в декора на градското пространство, пребиваването на аза в света на вещите, взаимоотношенията между близко и невидимо, между вътрешно и външно, разкриващи във феноменологичен ракурс осъзнаването от съвременния човек на мястото му в заобикалящия го свят.

Може би двата основни модуса на тази поетическа тенденция трябва да бъдат охарактеризирани с определенията - “феноменологичен” и “наративен”. В първия ракурс заобикалящия ни свят се въобразява в ролята на вещите, предметите, в които азът помества себе си. Тук не е задължително присъствието на споменно-биографичната основа в разгръщането на лирическото преживяване. Предметът и вещта са извадени от биографичната си вписаност и са въобразени в тяхната обобщена роля, разбира се, чрез средствата на поетическата метафоричност, която олицетворява външното и предметното и същевременно вписва, проектира вътрешното навън в света. Образът на вещта в този ракурс е завършен, нединамичен.

Вторият аспект - наративният, разказва поетическото усещане, създава образа на предметното, на декора в движение, в опита на сетивата да засекат смисъла на конкретната случка, наблюдение, спомен. Така наративът - споменно-биографичната основа на лирическото изживяване, се сблъсква с фигуративната структура на лирическия текст. Образността, която традиционно се смята за най-присъщо качество на лириката като род, в “единия край” може да бъде потисната от разказа, който представя “прозата” на живота, а в “другия” би могла да бъде тънко използвана, за да улови смисъла на личния опит и прозрение, в който миг ще просветне зад конкретното недостижимото, възвишеното като друга страна на баналното всекидневие. В първия модус можем да проектираме в едри контури последната стихосбирка на Божидар Богданов “Интериори” (2004), а във втория третата книга на Мира Душкова “Мириси и гледки” (2004), въпреки първоначалната статичност, която лъха от заглавията на двете книги.

Божидар Богданов е от поетите, които последователно, концептуално сменят основните тематични области, гледни точки и почерци в своята поезия. Ако в една от първите си книги - “Българското народностно тяло” акцентът беше насочен към карнавалното преобръщане на родовото, народа и родината в духа на Ани-Илковия “Извор” и на знаковата “Българска христоматия”, ако в “Дим над реката” (1998) беше изследвана Борхесовата метафора за библиотеката на човешката култура, а в “Сънища и опашки” (2000) Богданов ни представи усвояването на природното, в “Хекзаметри” (2003) поетът се насочи към археологията на античния пласт и вписването му в езика на съвременното поетическо усещане. Самото заглавие на последната му поетическа книга очертава нова тематична област - “Интериори”. То предвещава и концептуален поглед към този основен пласт на нашето вписване в света.

Стихосбирката е разделена на пет части - “Подреждане на дома”, “Между стените и годините”, “Ретро драперии”, “Отвеси от периферията” и “Игра на автентичност”. Познатото и баналното са разчетени в света на вещите (“Човекът измисля предметите, но те го създават наистина”). Характерен за погледа на Богданов е опитът да създаде обобщен образ за ролята на основните предмети от бита, които определят и човешкото битие - “Масата”, “Канапето”, “Библиотеката”, “Фотьойл”, “Камина”, “Отоплителен уред”... В тези стихове скритият живот на вещите е привидно неутрален, изцяло е изграден с помощта на добре намерената метафора, в която се кръстосват ракурсите на външното и вътрешното виждане на предметното - граница между човека и интериора. Отделната вещ се очертава като пружина от вътрешния свързан живот на предметите, чийто език може да бъде разбран чрез механизма на поетическото разсъждение. Така масата “омесва характери, събира и разделя”, канапето “винаги предполага изтягане на ставите, изтегляне на мисълта”, библиотеката “подредена с вкус, пази тайните си за приятели”... Казвам неслучайно разсъждение, защото в първия раздел, а и в цялата поетическа книга няма да открием натюрмортна статика на наблюдението или сетивно опиянение на спомена, тоест на разказа. Вещта е извадена от конкретно-биографичната й вписаност, а ролята й е да предлага определени модуси на изживяване спрямо заобикалящия ни свят.

В раздела “Между стените и годините” (заглавието му настройва читателя за досег до биографичното време на поета) може да усетим в пластичното внушение на някои стихотворения като “Вратата”, “Последна картина”, “Водосточни тръби” основата на конкретни спомени и наблюдения, но като цяло поетическата настройка на Божидар Богданов е насочена към осъзнаване на феноменологията на вещното, изчистена от примеса на лично-биографичното вписване. В “Ретро драперии” изображението на вещното допълнително се отмества от биографичната ос чрез по-силния диалог с образи и послания от Далчевата традиция и поезията на Пламен Антов, литературността на стихотворенията е по-явно подчертана.

Интересен е преходът от интериора към екстериора на живота в лириката на Богданов. Поетът е потърсил екзистенциалните и социалните пролуки между битовото и битийното съществуване на съвременника. Битът включва и вътрешното вещно пространство на дома, но и външното урбанистично панелно пространство на ежедневието. В “Отвеси от периферията” екстериорните пространства на бита са заплашителни до обезсмисляне на човешкото съществуване, в достигане до суицидна развръзка от разлома между бит и битие. Смятам, че това е най-силната част на книгата. Тук погнусата от екзистенцията води човека към суицидното изживяване: “В шахтата отходна/ дълго-дълго падам/ после цопвам в Лета,/ тъмна и воняща/ И води фекални/ носят ме отнасят/ към водите вечни” (“На ръба съм”). Или преждевременната смърт на нашето панелно съществуване: “Но грижите свършват/ ей багери идват/ копаят копаят/ ни жилища вечни/ Цепнатината на панела/ нарастваше/ отвъдното/ похлопа и раздра/ сърцето му”. Вапцаровите и Пеньо-Пеневите урбанистични визии са сринати в кошмара на баналното всекидневие. Липсва каквато и да е надежда за съвместяване и подреждане на разглобеното усещане на съвременника в някаква единяваща перспектива, освен общия панелен ковчег. Високият смисъл и възвишеното са неузнаваемо деградирали в стихотворението “За душата”: “След Аристотел да говорим за душата/ не е модерно/ макар че може/ хей тъй без претенции/ по пеньоар и чехли/ да я стиснем/ за меките и части”; “мъжът изпива платоничния си дял”. Богданов е отразил масовия образ на българското в цялата му отчайваща убогост.

Противоположен е начинът, по който Мира Душкова изобразява баналното не само като усещане за градския екстериор, но и като поетическа направа в своята последна книга “Мириси и гледки”. И в предишната й книга - “Упражнение върху чучело” тази тема е засягана, но тук заглавието може донякъде да ни подведе, че е еднопосочно поетическото внушение. Така е разчел стихосбирката Владимир Трендафилов, в чиято рецензия във вестник “Арт Труд” (2005) има повече публицистични квалификации, отколкото конкретен анализ. За него поезията на Мира Душкова “Не е слаба. Но е равна”, “Амплитудата на нивото й варира между “средно” и “лекичко над средно”, “Основната идея пък, която се излъчва, е радостта па поетесата от това, че живее и пише поезия”... Дали са верни тези заключения?

Би трябвало да разгледаме въпроса за присъствието на сетивното в тази книга в неговата връзка с изображението на баналното - основната тема на стихосбирката. Без тази явна зависимост нейното поетическо говорене може да бъде представяно с ефектен публицистичен замах като невинно чуруликане на една млада поетеса, стремяща се към клуба на признатите поети. В случая се смесват различни неща. Наистина авторката възпява баналното, както може би и други съвременни поети, но това едва ли е единствено очевидното. Сетивното в тази книга улавя фрагменти от градския пейзаж - студения ламаринен покрив, близкия покрив, дългото изтръскване на кофата за смет, кашлицата на човек от асансьора. Лицата на баналното, запомнени от сетивата.

И тук възниква важният въпрос каква е ролята на стереотипните възприятия, които са възхвалени в стихосбирката - “шумоленето на пресни вестници”, “прозявката на сервитьорката”, “привичните движения на бармана”, “монотонното жужене на кафемашината”... Не е ли това удобното възприемане на баналното, неговата сладостна познатост, в която човек се скрива на топло от студа на своята екзистенциална безприютност. Поезията на Мира Душкова не задава този въпрос с апокалиптичен оттенък... Тя вярва във възможността на сетивата да са извор на живота, чрез тях да се открива необикновеното, чудесното, високия смисъл. В тази позиция може и да има известна наивност в доверяването на сетивните преживявания, но трудно може да се каже, че “споделеният в стиховете опит е колективен”. Нима баналното не е модус и на колективния опит? Доколкото изобразяваме него в поезията, не изобразяваме ли колективното светоусещане? Може ли някой поет да бъде подценяван затова, че се опиянява от силата на конкретния ритъм на всекидневния живот, който е по-значим от слънчевото затъмнение (стихотворението “Черно слънце”)? Точно в последния аспект се състои специфичното поетическо усещане на авторката. Нека започнем с това стихотворение.

Според Едмънд Бърк възвишеното е категория, която можем да отнесем към величието на природата и събуденото от това преживяване чувство на страх и удивление. Възвишеното - слънчевото затъмнение, изключителна ситуация в природата от стихотворението “Черно слънце”, която би трябвало да донесе страх и трепет, е снизено и нищо величествено не остава във възприятието на съвременния човек. “Луната безмълвно/ и невъзмутимо/ закриваше слънцето./ Бях виждала по телевизията/ далеч по-зрелищни неща./ Светът не свършваше./ В минутата на затъмнението/ дойде мъж и подаде обява/ че продава фар/ от старо Kawasaki”. Техницизираният свят е стопил респекта пред природните сили, а човекът е опитомил стихията.

Лирическата героиня на Мира Душкова е силно потопена в градския живот, в света на неавтентичните усещания. Гладът за сетивни преживявания може да бъде четен и като контрареакция на днешния човек спрямо стереотипите на градската среда. Тотална е силата на опитомяването на природното от всекидневното и все пак в тази позиция се открива и загубата на съвременника. Мирисите и гледките са знак за първичното, чиято сила е опитомена от пространствата за екзистенциално пребиваване, които дава на човека градският екстериор. Проблемът за утопичната визия относно запазената витална сила на сетивата е ценностен, а не поетически. Такава нагласа не може да бъде ценностно отричана, защото е позиция на даден автор или е част от всекидневното живеене на колектива. Това е един поетически защитен личен ценностен избор.

Трябва да отбележим, че в стихосбирката не липсват усъмнявания в силата на сетивния опит. Стихотворението “Понякога отивам” изследва поетически преводимостта на смислите от сетивния опит в света на езика: “Как да напиша “тишина”/ ще има звук или пък буква “ш”/ и няма да е тишина”, “Как да преместя дума, както местя стол или предмет?” Предзададеността на всеки опит на езика да предаде сетивния пласт от човешкото съществуване проличава, когато той увисва в нова отвореност към друга история на сетивата, разказана пак от езика. Поезията на Мира Душкова добре усеща тази невъзможност - метафората е обяснена с метафора, усещането е разтворено в друго усещане и така до безкрайност - “(плавните е плавна дума,/ но движение е нетърпимо дълга,/ но вълна е прекалено бърза, кратка)/ (сравненията ще се спукат/ като сапунени мехури,/ метафорите ще потънат -/ същински книжни лодки)”. Подобно ниво на рефлексивност не се вписва с представата за неподправена сетивност в книгата.

Стихотворението “Краят на 70-те” разсъждава какво остава от детските “вери”, лични и поколенчески, от голямото време в опита на годините. “И най-накрая/ вярвах в безсмъртието/ на черната хлебарка,/ тъй както/ някои после повярваха/ в безсмъртието на душата./ Хлебарката е подло/ и мрачно - би добавил някой/ животно, връстница на/ динозаврите. Няма да я видиш/ как умира/ не се дави - плува отлично/ ако я настъпиш - от нея излиза/ друга хлебарка/ и отлита/ ако я изгориш/ тя се спасява с един бял/ парашут...”. Владимир Трендафилов се е впечатлил от ефектността на поантата и стига дотам. Всъщност последната вяра в безсмъртието на хлебарката е парадоксално признаване на силата на неунищожимата материя, силата на неунищожимата нищожност и това е друг нюанс в осъзнаването на по-голямата тема за баналното и възвишеното в книгата.

Не толкова върху оригиналността на поантата бих насочил вниманието на читателя. Тук могат да се усетят и реминисценции към Радичковия разказ от “Ноев ковчег” - “Хлебарки четат написаното за хлебарките”. По-интересна е функционалността на образа, който се вклинява в малкия разказ на личния живот. Неговата роля е да отвори наратива към големия смисъл, към неочакваното обобщение, през което прозира истината за екзистенцията на съвременния човек. И това не е истина, заявена с лозунг, а с един похват, характерен за поезията на Мира Душкова, който добре използва напрежението между “наратив” и “фигуратив” в спецификата на поетическия текст. Ефектът на контрастното вписване на метафората, на образа отваря пролуки в очевидното. Понякога това може да е подчертано литературна алюзия в конкретния спомен (“така се озовахме/ в крайпътен ресторант/ напомнящ/ Ресторант на Края на Вселената”). В други случаи образът извайва пластично настроението. Ето детайл в баналната картина на градския пейзаж “Пет-шест листа треперят като прилепи/ отдавна закъснели/ за тъмната земя на старостта си” - усеща се тънко чувство за балансирана и уместна употреба на образа в цялото на поетическия текст. В трети случай баналността на съществуването е атакувана чрез явяване на алогичен, диаболичен жест (“Все по-рядко давам сърцето си”). “Все по рядко/ давам сърцето си/ макар да ми се иска/ понякога/ да го извадя/ изпод блузата си/ със всичките му там/ фибри, предсърдия и камери./ Мога да го предложа/ на човека, седящ/ срещу мен в ресторанта.” Буквализацията на метафората е алогичната атака към крепостта на баналното стереотипизирано съществуване.

Явно, тези аспекти не правят стихосбирката “равна”, въпреки че бих желал те да са по-силно представени при съставянето на книгата. В различни модуси на лирическото преживяване - интелектуален и пластично-сетивен, Божидар Богданов и Мира Душкова изразяват със свой глас трудното пребиваване на днешния човек в интериора и екстериора на съвременния живот.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Богданов 2004: Богданов Божидар. Интериори, Изд. “Фабер”, Велико Търново, 2004.

Душкова 2004: Душкова, Мира. Мириси и гледки, Изд. къща “Жанет 45”, 2004.

Трендафилов 2005: Трендафилов, Владимир. Клубен живот в поезията. // Арт Труд, бр. 9, 13 март 2005 г.

 

 

© Владимир Донев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.07.2005, № 7 (68)