Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РУСКИЯТ РОМАН НА XIX ВЕК - ИСТОРИЯ, ТИПОЛОГИЯ, ХЕРМЕНЕВТИКА

Владимир Донев

web

Христо Манолакев. Руският роман от втората половина на XIX векУчебникът на Христо Манолакев "Руският роман от втората половина на XIX век" представлява аналитично систематизирано пособие за типологичните характеристики на руския роман от този период. Наблюденията са построени върху произведения на четиримата най-видни романисти - Ив. А. Гончаров, Ив. С. Тургенев, Ф. М. Достоевски, Л. Н. Толстой. Водещата литературно-интерпретативна задача е литературноисторическото представяне на фактите и явленията. Те са поднесени през призмата на утвърдили се през годините базисни критически схващания по въпросите на типологията на руския роман. Характерно за типологичната характеристика е, че явленията се разглеждат паралелно със западноевропейския роман и романовата форма в руската литература. Херменевтичният прочит е ориентиран към тематичните и идейните доминанти в сюжета.

Въведението в труда дава представа за личната гледна точка на учения в стремежа му да отговори на важни въпроси в поставената изследователска и учебна задача: кое е специфичното в развитието на руския роман спрямо западноевропейския; какви типологии се изграждат в неговата еволюция като жанрова форма; кои са трансформациите в тези типологии; каква методология за типология се използва; какво е съотношението между история, типология и херменевтика в структурата на учебника.

Х. Манолакев се отнася критично към "онегиноцентризма" на досегашните типологии, в които героят на Пушкин от едноменния му роман присъства под различни отражения в немалко произведения от втората половина на XIX в. Оценява типологията на В. А. Недзвецкий в "История русского романа XIX века" като едно от достиженията на съвременната руска наука, но заявява и своя позиция по ключовите постановки за граничните периоди на трансформация, важни за развитието на романовите разновидности, за двата типологични периода - "движение към синкретизъм" (първата половина) и "движение към синтетизъм" (втората половина) на XIX в. Целта на предприеманите типологични проучвания е да се изведе система от признаци - жанрови, тематично-проблемни, повествователни, сюжетни, които разкриват руския роман на XIX в. като самобитно и оригинално художествено-естетическо явление.

Глава първа прави обща характеристика на руския роман от първата половина на ХIX век. Проследена е появата на руския нравоописателен роман, на формирането на историческия роман през 30-те години и появата на класическия романов канон, изграден върху три произведения - "Евгений Онегин" (1833) на А. С. Пушкин, "Герой на нашето време" (1841) от М. Ю. Лермонтов и "Мъртви души" (1842) на Н. В. Гогол. Прегледът завършва с установяването на романа на "натуралната школа" около критическата дейност на Григорий Белински и сп. "Отественные записки" и кръга от писатели с началните им творчески изяви - И. С. Тургенев, А. И. Херцен, Ив. А. Гончаров, Ф. М. Достоевски.

В глава втора "60-те години: времето на романа" Х. Манолакев прецизира наложените типологични граници в трансформацията на жанровите търсения в областта на романа. Анализирани са важните опити в търсене на героя още в средата на 50-те години на XIX в. в първия роман на Тургенев "Рудин" (1856) и романа "Обломов" (1859) на Ив. Гончаров. "Рудин" е видян като първи целенасочен опит да се въплъти в цялостен фикционален романов разказ политически ангажиран сюжет. Гончаров е единственият писател от началото на 50-те години, който има ясна представа за смисъла на романовия жанр, че сюжетът трябва епически да обобщава динамиката на социалните процеси. Обломов е най-неподвижният и бездействен човек, нямащ нищо общо с постоянно пътуващия Чичиков, нито с енергичността на Печорин. Гончаров овладява нов тип сюжетност, отличаваща се с безсъбитийност, която европейският роман не познава.

1861-а, освен година на важни социални промени, е разчетена и като начало на радикализирането на романа. Появява се разночинската интелигенция, която издига авторите Н. Чернишевски, Н. Добролюбов, Н. Успенски, Гл. Успенски, Ф. Решетников, Н. Помяловски, А. Левитов, Ив. Никитин. Основните им трибуни са сп. "Современник" и "Русское слово". В литературата настъпва разграничаване на новото поколение творци от предходното - хората на четиридесетте, дворяните либерали. Императивната критика на Чернишевски и Добролюбов превръща оголения идеологизъм в критическа позиция, която влияе върху идейните и образните търсения на авторите, на самия литературен процес. В тази посока са проследени опитите на Тургенев в романите "В навечерието" (1860) и "Бащи и деца" (1862), на Чернишевски в "Какво да се прави" (1862-1863) да претворят в персонажите си идеологическия смисъл на дебата за "новия герой" и "новите хора" до "отговора" на Достоевски в "Бесове" (1864).

Следващите три глави са посветени на Тургенев, Достоевски и Толстой. Присъщото за тяхната структура е, че те се състоят от две части. Първата изгражда обща типология на съответното творчество около структурните компоненти герой и сюжет, а втората е посветена на херменевтичен прочит на емблематично за автора и неговото място в литературния процес произведение.

Романите на Ив. С. Тургенев израстват от две предходни традиции - Онегинско-Печоринската, която дава идеята за високия, изключителния герой, и линията на Гогол и на "натуралната школа" с тяхното проблематизиране на средата. Писателят свързва тези две традиции посредством Херценовия стремеж да събере "любов" с "идеология" в общ сюжет. "Излишният човек" от название, употребено от автора, се превръща в социално-психологически тип, коментиран от Херцен във функционалността му на социална категория и теоретизиран от Тургенев в речта му "Хамлет и Дон Кихот" (1860). Типът на "излишния човек" Тургенев свързва с хамлетовците, които са за него хора на оригиналната мисъл. Женските образи в "Дворянско гнездо" и в "В навечерието" изпълняват особена идеологическа функция в изграждането на любовния конфликт. В "Бащи и деца" Тургенев отново разработва проблема за връзката между героя и социалното време, само че в сравнение с предходните три романа, като величини на идеологическия сюжет, те са противопоставени в трагичен сблъсък.

В главата за Достоевски общата типология на неговите романи е очертана около героя и идеята, която изразява. Заявката за ново и оригинално художествено явление е дадена според автора още с образа на княз Валковски от "Унижените и оскърбените". Отличителното за героя е, че той има идея, идеята за нравствената всепозволеност. За първи път идеята се превръща в концептуализираща ос на сюжета в повестта "Записки от подземието". Концепцията за идеята получава по-нататъшно развитие в "Престъпление и наказание" чрез непрестанен сблъсък между противоположни социални, етико-философски възгледи за обществото в различни диалогизиращи двойки герои.

Оригинална интерпретация на романа "Престъпление и наказание" изследвачът разгръща във втората част на четвърта глава. Идеята на Разколников традиционно се интерпретира чрез система от опозиционни двойки: Разколников - Порфирий, Разколников - Соня, Разколников - Свидригайлов, Разколников - Разумихин и др. Манолакев намира нови немаркирани досега опозиции "Лихварката: сюжетът на Порфирий", "Лизавета: сюжетът на Соня". Порфирий и Соня мислят за убийството на лихварката по различен начин: той като юридическо разследване, а тя като течащо паралелно с него разгадаване на тайната на една грешна душа. Ролята на Лизавета изпъква в нова светлина в сюжетното развитие - от странния нулев знак на нейното незабелязване през въвеждането й от Соня в съзнанието на Разколников до свързването му с мотива за възкресението чрез чистотата на Лизавета - физическа, нравствена, духовна.

В глава пета "Епическият роман на Л. Н. Толстой" ученият отбелязва, че при Толстой е невъзможно да се изведе някаква усреднена мяра, около която типологично да се съберат трите класически произведения "Война и мир" (1867-1969), "Анна Каренина" (1875-1877), "Възкресение" (1899). В прочита на "Война и мир" задълбочено са разгледани измеренията на епическото и сложният синтез с романовото в поетиката на творбата. Характеристиката на епическото начало е постигната в подробното и обемно представяне на битието на индивида и общността в пълнота на противоречията и проявите; животът е показан в универсалните измерения на своето протичане; наблюдава се отказ от романовата норма за "събитие" в сюжета; голяма е промяната, свързана със средния и задния план, които подобно на предния са изпълнени с персонажи. Толстой се стреми да предаде усещането за закономерност в живота. Постига го като обвързва индивидуалното с общото в системата от пресечени взаимовръзки. Наблюдава се свобода във възможността за героите незабележимо да "влизат" и "излизат" от действието, особеност, характерна за епоса, а не за романа. В същото време писателят позволява на всеки от героите си да прояви най-характерното от себе си в пълнокръвно осъществяване.

В прочита на "Анна Каренина" Х. Манолакев обсъжда характеристиките на произведението като любовен и социално-психологически роман в линиите на Анна и на Левин. Анализът е проникновен и носи следите на една емоционална съпричастност към творбата, което не намалява дълбочината на наблюденията, а, напротив, привлича вниманието на читателя със своята ангажираност.

Книгата на Х. Манолакев е нова стъпка на българската русистика в осветляването на еволюцията на романовия жанр, основен стълб в канона на руската литература през XIX в. Тя продължава традицията, изградена от Петко Троев в неговото монографично изследване "Руският роман от първата половина на XIX в.", своеобразието на руския роман от XIX в. да бъде разкрито в тясна връзка със социално-историческите процеси, като главният акцент пада върху типологията и поетиката. Учебникът е навременен и необходим за студентите, изучаващи руска класическа литература в българските университети, и ще получи висока оценка и в една по-широка рецепция сред интересуващите се от руска литература и култура.

 


Христо Манолакев. Руският роман от втората половина на XIX век. София: Регалия 6, 2016.

 

 

© Владимир Донев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.12.2016, № 12 (205)