Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АЛЕКСАНДЪР СОЛЖЕНИЦИН И ОЦЕНКАТА ЗА НЕГОВОТО ТВОРЧЕСТВО В "ЗАДОЧНИТЕ РЕПОРТАЖИ" НА ГЕОРГИ МАРКОВ

Владимир Донев

web

"Но годината 1962 е година на Солженицин. Човек чете днес с недоумение приветствената статия на "Правда" от ноември 1962, възхваляваща Солженицин и озаглавена "В името на истината, в името на живота". Това е същият вестник "Правда", който в началото на тази година нарече Солженицин "предател" и "мръсник" (Марков 1991: 20). Така започва един сюжет в беседата на Георги Марков "Десет години след Иван Денисович - I", свързан не само с 1962, но и с нейното "продължение" - задочния диалог между двама творци, чиято съдба се развива по сходен начин от опита за вписване в живота на социалистическото общество до ярката конфронтация с неговата ценностна система и репресивна машина в родината и в годините на емиграция. Завършва с известната контрастна развръзка - трагичната смърт на българския писател и триумфалното завръщане на руския автор в началото на 90-те в неговата страна. Завръщането на Георги Марков и днес - двайсет и три години след падането на тоталитарния комунистически режим - остава проблематично поради дълбоките деформации в манталитета на нашия съвременник, който все още не може да се отърси от отровната зависимост с предходната епоха и няма волята и силата да превъзмогне своето тежко наследство, да оцени в дълбочина завещаното слово на българския писател.

За Георги Марков Солженицин е един "съвременен Давид", който вместо прашка държи перо срещу съветската власт. Руският писател е "феномен" в епохата на Съветския съюз, "легенда, която ще се разказва дотогава, докато планетата съществува". Историята му е отредила "ролята на апостол на истината", защото основният конфликт на времето е между Истината и Лъжата. Георги Марков изцяло приема и следва в живота и творчеството си етичния принцип на Солженицин за високото изговаряне на истината в обществото и за синтеза между естетическо и етическо начало в литературата. Такъв е и нравственият патос в унищожителната му критика към властта и ценностната система на социалистическото общество. Марков цитира думите на Солженицин, че големият писател сам представлява правителство, което не се съобразява с казионните творчески съюзи и господстващата естетическа доктрина - социалистическия реализъм. Нито Шекспир, Толстой, Достоевски или Ботев са били членове на писателски съюзи, но това не им е попречило да изразят духовния живот на своето време.

Нека започнем от видимите аспекти на едно възможно, резонно, но и опасно (като критическа операция) сравнение между съдбата и творчеството на двамата писатели. Какви материали посвещава Георги Марков на Солженицин? Това са пет беседи в защита на руския писател от нападките на българските клакьори около две важни събития - присъждането на Нобеловата награда за литература (1970) и излизането на "Архипелаг ГУЛАГ" (1973), които стават повод за яростни кампании срещу Солженицин в родината му и сателитните социалистически страни. Всяка нова публикация попада в центъра на дискусии не само от естетически, а и с остър политически характер. Вероятно затова и Георги Марков избира да онаслови своите репортажи чрез заглавията на известните Солженицинови творби - беседата "Август 1914" (за първата част на документалния епос "Червеното колело"), "Дeсет години след Иван Денисович - I и II", "Пруски нощи - поема от Александър Солженицин". Писателят се стреми да оповести истината около всяка схватка на пропагандния фронт, в който съветската система хвърля тайните си служби и пресата в различни операции за неутрализиране на руския автор.

Нашенските отрицатели, за които публицистът използва определението "папагали", се проявяват като "пò турчин от султана и пò католик от папата". Първата акция на пропагандата е от 1970 заради присъждането на Нобеловата награда за литература, която завършва с осъждаща декларация от Втората национална конференция на българските писатели в края на 1970. Другата кампания започва след издаването на "Архипелаг ГУЛАГ", в началото на 1974, на страниците на вестниците "Народна култура" и "Литературен фронт". Завършва с още една заклеймяваща декларация от Съюза на българските писатели, гласувана на 4 февруари 1974 (Христова 2000). Георги Марков реагира спрямо тези последни нападки срещу Солженицин в нашия печат от 1974, както и на клеветите от съветската власт.

Като цяло неговите беседи изпълняват две основни функции - защита на руския писател и осведомително-оценъчна проекция към новите творби на Солженицин отвъд информационното затъмнение и манипулацията на пропагандното слово. Освен това може да се говори и за по-широко влияние на Солженициновия пример в съзнанието на българския автор, защото откриваме важни споменавания и оценки и в други полемични текстове като "Компромисът", "Априлски метаморфози", "Жилото и медът на туризма", "След културната революция", "Срещи с Тодор Живков", "Писмо до Любомир Левчев - поет" и др.

В беседата "Август 1914" Георги Марков направо заявява, че зад ругатните и нелепостите по адрес на Солженицин стоят хора с манталитета на надзиратели в съветските концентрационни лагери. Те са притеснени от Солженициновото "фанатично дирене на истината" в едно време, което фалшифицира историята според калъпите на партийната пропаганда. Репортажът "Десет години след Иван Денисович - I" е написан върху данните от едноименната книга на съветския биолог дисидент Жорес Медведев, издадена на Запад. Българският слушател научава в годините на студената война истината за написването на повестта "Един ден на Иван Денисович", за ролята на "добрия ангел-хранител" Александър Твардовски - главен редактор на списание "Новый мир", подробности по решението да се отпечата книгата. Опровергани са пред българската аудитория и клеветите за предателството на офицера Солженицин по време на войната и неговите "престъпления". В "Десет години след Иван Денисович - II" са оповестени данни за престъпното изземване на целия писателски архив (конфискуват първо романа "Раково отделение" и пиесата "Юмрукът на победителите") и незаконното публикуване на текстове на Запад без одобрението на автора с цел да бъде представен като подкупен противник на съветската система. И до днес са малко известни фактите, изречени тогава от Георги Марков, че главният контрабандист, който краде и пренася творбите на Солженицин в чужбина е съветската Държавна сигурност със съдействието на агента Виктор Луис - съветски гражданин, кореспондент на лондонския "Ивнинг нюз". Или фактите, че 75 % от хонорарите от откраднатите и публикувани във Франция Солженицинови текстове се прибират от френската комунистическа партия чрез нейна агенция по споразумение със съветските власти. За автора на присвоените творби остават само 25 %.

Марков засяга и проявите на противопоставяне срещу съветската система - писмото до Четвъртия конгрес на Съюза на съветските писатели, състоял се на 15 и 16 май 1967, в което Солженицин изобличава механизмите на казионните творчески съюзи в социалистическия лагер, изградени върху полицейщината, цензурата и потискането на свободните мнения, така както постъпват и "българските папагали" на своя писателски конгрес през 1968. В защита на руския автор чрез срещи и писма застават физикът Пьотр Капица, композиторът Дмитрий Шостакович, писателите Корней Чуковски и Константин Паустовски. Във втората част на беседата "Десет години след Иван Денисович" Георги Марков подкрепя и доблестната българска реакция на групата интелектуалци Валери Петров, Христо Ганев, Марко Ганчев, Гочо Гочев, Благой Димитров, без да ги споменава поименно, които не се съгласяват с дежурното кампанийно охулване на Солженицин и запазват своето достойнство - "Нека кажа, че в Източна Европа тъкмо Солженицин и отношението към него се превърна в показател за граждански морал" - заключава публицистът (Марков 1991: 25).

Георги Марков се явява и първият наш литератор, който представя и коментира неизвестни за българската публика (поради тогавашната цензурна забрана) произведения като "Август 1914" и поемата "Пруски нощи". С трезва литературна преценка се съпоставя прозаическото начало на епоса "Червеното колело" с "Война и мир" на Толстой. Освен "великанския мащаб" на Солженициновия замисъл и огромната подготвителна изследователска работа за историческата епоха между стара и нова Русия в сюжета на "Август 1914" са анализирани образите на Исаакий Лаженицин и Захар Ферапонтов, военните сцени в духа на Толстой, образът на народа в Солженициновата философия на историята спрямо традицията, завещана от руския класик.

Поемата "Пруски нощи" Георги Марков прочита в английския й превод от руското издание от 1974 в Париж. Тя е написана върху впечатления от военния опит на младия артилерийски офицер Солженицин по време на участието му във Втори беларуски фронт в първите януарски дни на 1945, когато съветската армия навлиза в Източна Прусия. Солженицин обаче представя победата в друга светлина - през потреса за извършеното от Червената армия над победеното немско население - картини на плячкосване, разрушаване, изнасилвания и опожаряване, които са в силен контраст с официалния пропаганден образ на съветския офицер и войник - "освободител" на завладените земи. "Никъде другаде в съвременната съветска литература ние нямаме образа на този съветски офицер, в чието съзнание възникват болезнени въпроси, който вижда неща, пред които всички официални писатели и поети си затварят очите, и който се опитва да съди нещата чрез виновна човешка съвест" (Марков 1991: 269). Възгласът "Всички така правят" в поемата е вик на срам и стремеж за пречистване в допуснатото унижение на човешкото достойнство. Често литературните историци и днес предпочитат да забравят неудобните поеми на Солженицин и ги подценяват като поетически опити, които не заслужават дълбоко внимание спрямо по-късните прозаични натрупвания. В основата на такива поетически текстове се проявява силен хуманистичен патос и Георги Марков с литературна прозорливост още в средата на 70-те схваща единния образ на руския творец в неговата мисия да напомни чрез творчеството си първенството на истината и нравствените стойности в живота на човека и обществото.

В биографичен план годината 1962 е същинското влизане в официалната литература и за двамата писатели. Романът "Мъже" се чете като откровение от младото поколение през призмата на биографично-идентификационния сюжет заради отразяването на живота без "груби идеологизации и фалшиви лозунги", въпреки "многобройните концесии на соцреализма" в него (Неделчев 2012: 10). В ноемврийската книжка на списание "Новый мир" е публикувана повестта на Солженицин "Един ден на Иван Денисович" и това е първият талантлив сериозен литературен пробив на лагерната тема в соцреалистичната съветска проза, първо подкрепян от най-високо място (от партийния и държавен ръководител Никита Хрушчов), а след това изолиран в обръча на действия, инспирирани от консервативните сили в партията и държавата. И двамата автори, в началото допуснати на сцената от системата, тръгват по трънливия път в отстояването на собствените нравствени позиции в конфликтите на времето в нарастващ сблъсък с властта в социалистическото общество. При Марков може да не се е откроявал ясно политическият подтекст на неговата литературна еволюция в сравнение с все по-твърдото и последователно противопоставяне при Солженицин чрез открити писма и явни репресии след това, но всяка нова творба и за двамата (при Георги Марков - най-вече пиесите) се превръща в стъпка към емигрантската Голгота.

Усетът за нравствено-идеологическите колизии в съвременността, за граничните ситуации, които изпитват реакцията на човека, опитът за щрихиране на неговата психология и поведение се в превръщат в общи художествени черти в творчеството и на двамата автори, а зад това се крият и сходства в житейско-биографичен аспект. В продължение на около 14 години Георги Марков боледува от туберколоза и е чест гост в санаториумите в периода 1946-1960. В съзнанието му се запечатват ярки спомени, множество лица и случки, които изострят неговата наблюдателност и сгъстеност на преживяванията, развиват истинска воля да живее пълноценно и достойно с надеждата, че ще устои пред хладното присъствие на смъртта. След години писателят ще си даде сметка, че впечатленията му от този период са били по-силни и вълнуващи, защото болничният свят се е оказал по-смислен и човечен. Санаториумът се е превърнал в "своеобразна република на охтичавите", където човешките закони властват над партийните и превръщат "дребнавите органи на властта, амбициите на болни властолюбци и игричките на политическите хитреци в купчина смет" ("Охтичави години" - Марков 1990). Болестта налага чувство за равенство, без съобразяване с партийната и идеологическата принадлежност. В граничната ситуация изпъква най-красивото и съдържателното в характера на българина, заради способността му да се пожертава за другия, да създаде безкористни приятелства и опита за взаимопомощ пред лицето на смъртта. Георги Марков е благодарен, защото открива "истинско човешко богатство от възхитителна искреност, смелост, доблест, чисто съзнание, непобедими надежди". Такава е случката с медицинската сестра Мария, "сърдечно и мило създание", която със своята жертвоготовност и усет за болката на хората успява да вдъхне надежда у самотен и обезверен старец, пожелал да посвири на цигулка сред болничната атмосфера, и историята за красивата, но трагична любов между 35-годишен държавен служител, изоставил кариерата си заради любимата жена, която среща в санаториума за туберколозно болни.

Язвителните коментари са насочени към комуниста-фанатик с "квадратността" на неговото мислене, мания за борба с враговете, придаване на важност, невежество, омраза към интелигенцията, насаждана от средите на Държавна сигурност, предизвикателно и отмъстително поведение, господарско самочувствие спрямо останалите хора, идеологическа настървеност и доносничество (образа на партийния функционер Владо Вълков от беседата "Владо Вълков и Крум Кучката"). Запомнящ се епизод от дейността на партийния фелдфебел е организацията на изборите в санаториума през декемеври 1949, когато 100 % от болните, включително умиращите и изпадналият в безсъзнание Георги Марков, "гласуват" за отечественофронтовската власт. Еволюцията на такъв тип "герой" е към омекване пред лицето на смъртта. Противникът на режима проумява, че е "глупаво и безразсъдно да посвети скъпоценното време от живота си на омразата и борба за изправяне на гърбицата на гърбавия". Неутралните, "хората, намиращи се по средата", се сближават по теми и общи интереси.

Всъщност репортажът "Охтичави години" може да бъде разглеждан като чернова-проект за написване на Солженициновия роман "Раково отделение" (1966) - до такава степен си приличат основните тематично-идейни акценти и нравствено-философски колизии, граничната екзистенциална ситуация, типовете герои и конфликтите между тях.

През 1950 Солженицин е преместен в лагера за политически затворници в Екибастуз в Казахстан. Въз основа на опита си там написва "Един ден на Иван Денисович", но и заболява от рак. По-късно е изпратен на вечно заточение в Кок-Терек на юг от Казахстан. Изгнанието продължава от март 1953 до юни 1956. Лекува се в раковата клиника на болницата в Ташкент през цялата 1954, но все пак с успешен край.

В романа "Раково отделение" Солженицин също се интересува от духовността на руския човек от ХХ век - ценностно-идеологическата му устроеност, манталитета и поведенческите модели. В центъра на изображението е поставен Homo Sovieticus, действеният човек, отличаващ се с повърхностна психология, със страх и безпомощност пред смъртта. Главен представител на този тип е Павел Русанов, партиен функционер, описан със същите черти, които нахвърля Георги Марков в "прототипа" Владо Вълков в едноименната беседа. Лагеристът Олег Костоглотов, новият "подземен човек" от ХХ век, който се съмнява в идеологемите и се опитва да запази християнските ценности в душата си, "съвпада" по много черти с образа на говорещия, "двойника" на Георги Марков в беседата "Охтичави години". Ефрем Подуев - обезвереният, неизкушен от философски размисли човек в "Раково отделение", заприличва на стареца от "Охтичави години", открил смисъла на живота да се изправи срещу болестта. Мария, медицинска сестра от беседата на Марков, е сякаш зарисовка за образа на сестра Зоя в романа на Солженицин с нейната привлекателност и милосърдие. Любовната афера между Зоя и Олег Костоглотов "се превръща" в сюжетна вариация на описаната от българския автор трагична любов в санаториума за туберколозно болни.

В съвсем друга светлина разработва конфликта Георги Марков в пиесата си "Да се провреш под дъгата" (1965), авторска драматизация на новелата "Санаториумът на д-р Господов". И тук персонажите са поставени в гранична ситуация между живота и смъртта, но в тях не надделява вярата и хуманното начало. Действието се разгръща на фона на Втората световна война в санаториум, в който са събрани неколцина персонажи, обладани от страх и цинизъм, "удоволствието да се подиграеш с другите", егоизма и животинската борба за оцеляване. Един от основните философски и морални въпроси, който ги вълнува, е колко струва човешкият живот. Санаториумът се превръща в обиталище на грешници, които искат да спасят душата си, но не могат да "преминат под дъгата".

Георги Марков намира неочакван ъгъл в интерпретацията на граничната екзистенциална ситуация. Действието е пренесено в буржоазна България и отразява нравствения облик на човека от това време с желанието му да намери изход от кризата на бавното деградиране. Изпитанието е свързано и с влизането на ранена 17-годишна партизанка, което провокира изпечените циници да реагират по различен начин и да се опитат да спасят момичето от хайката на полицията. Идеологическият замисъл обаче се разрушава в отсъствието на убедителен "положителен образ" на партизанката, който да уравновеси в нравствен и психологически план доминацията на цинизма и безверието в цялата пиеса, заради което тя закономерно е спряна от цензурата след 13-то представление в Театъра на народната армия през 1967. Еволюцията на драматургичния почерк у Марков върви към все по-силен скепсис за нравствения облик на героите и епохата, в която живее, интерес към документалната канава на конфликта и разобличаване на голямата непоносима лъжа за съществуването в социалистическото общество, което се превръща и в причина писателят да напусне България.

Много интересни сведения за драматургичните планове на Георги Марков откриваме в репортажа "По повод...I", в който той споделя, че би искал да напише пиеса със заглавие "Солженицин и Вие" или "Солженицин ИЛИ Вие" за знаковото присъствие на автора в конфликта на времето. "И тъкмо историята - автор на документалната драма, на която ние сме съвременници - възложи на образа, наречен Александър Солженицин, ролята на апостол на истината" (Марков 1991: 282-283). Ако конкретизираме метафоричната формулировка за документалната драма, би било любопитно да поразсъждаваме какви са представите на автора за жанровото значение на понятието. Георги Марков следи театралния език на своето време, оценява постиженията и слабостите на българския театър в епохата на социалистическия реализъм ("За репертоара на Народния театър - София"), интересува се и представя за българската публика постановки на Йонеско ("Йонеско отблизо"), на австрийския драматург Петер Хандке ("Каспар"), в по-широк контекст изказва становището си за филмите на Луис Бунюел ("Магията на Луис Бунюел") и на Антониони ("Мними и действителни ценности").

Известна е съдбата на шестата пиеса на Георги Марков "Комунисти", написана по повод 25-годишнината от 9.IX.1944, контрактувана с отдел "Репертоарен" на КИК (Комитета за изкуство и култура) и подготвена за публикация от редакцията на "Театрална библиотека". Творбата е интересна с оглед на ориентацията към жанра на документалната драма, така е и обозначена от самия писател. Авторът се опитва да представи по нов начин епохата на съпротивата като трагично единство между герои и идеали въз основа на документите, за което получава специално разрешение да ползва в архивите сведения за разпитите на комунисти, провеждани от Никола Гешев. Писателят попада на образ на млад партизанин, който полудява от натиска в полицията дали да предаде другарите си, или да остане жив. Обликът на комуниста идеалист съществено се различава от плакатната представа за героизъм на социалистическия реализъм. В предсмърните си изповеди комунистите не заявяват само вяра и сила, а споделят други екзистенциални причини, за да се включат в борбата - самота, обърканост и раздвоение пред психологическата и идейната манипулация на инквизитора Гешев, съжаление от малодушието на другарите си, молба за прошка от близките.

По делото срещу Георги Марков, водено от отдел "Следствен" на Държавна сигурност през 1972, привиканата театроведка Ана Иванова изрежда "прегрешенията" в пиесата: "доминираща роля при разпитите, а оттук и физически силната личност е Гешев", "моралната победа в края на краищата търпи неговата човеконенавистна философия" (Янкова 2001: 392). Авторът отказва да направи поправки и постановката бива спряна. Зиновия Янкова, режисьор и театровед, тогавашен отговорен редактор в сп. "Театрална библиотека", обобщава: "И се прекъсна започващото начало за създаване на документалната българска драматургия" (Янкова 2001: 393).

Днес е трудно да се каже кои са чертите на документалната драма според естетическите възгледи на Георги Марков в онези времена. През 60-те и 70-те години на ХХ век се водят спорове за нейната специфика доколко "фактът" се вписва в художествената същност на пиесата или остава откъснат и насочен към извънестетическата реалност. Без да изясняваме точното жанрово значение на термина, ще посочим, че документалното e добре интегрирано в условния свят на пиесата "Комунисти". Превключванията от факт към фикция се извършват с помощта на персонажи като директора на театъра (в ролята на условен говорител на автора) и двама четци, които запознават зрителя с откъси от съдебно-полицейски досиета и предсмъртни писма. Целта, заявена от директора на театъра в началото на спектакъла, е да ангажира вниманието на възприемателя, като се възстановят "достоверни картини от великата и трагична епоха и да припомним за ония достойни хора, чийто живот стана историческо съдържание на века" (Марков 2001: 260). Зрителите са призовани да не ръкопляскат по време на представлението и след завършването му. Сцените на разпитите и мъченията са разиграни по съдържанието на истински случки, но диалозите между жертвите и началника на полицията не функционират като обикновено допълнение към факта, а разгръщат идейните и психологическите основи на сблъсъка, като уплътняват убедително образа на инквизитора Гешев. Някои от неговите разбирания, изказани с превъзходство и увереност, че същите мъчители ще са необходими и в "новото" общество, че ще успеят да оцелеят и да служат добре, както при предишните си господари, че човешката психология не се променя в общественото развитие и понятието "народ" е идеологема, са подсказвали, ако не и внушавали, съвсем други, опасни пътеки за сравнение в съзнанието на съвременника. Георги Марков е приел задачата да направи естетическа равносметка на 25-годишнината от промяната на 9.IX.1944, но е създал "ангажиран", а не поръчков театър, най-малкото ангажиран спрямо своята будна съвест за съдбата на България.

В есето си "По повод...I" писателят повтаря мисълта си, че Солженицин е съвременен Давид, който се е изправил срещу страхотния Голиат - съветската система - "Сега искам да кажа, че не е толкова важно колко смъртоносна ще бъде прашката на Давид, за да порази Голиат, колкото важно е, че се е намерил Давид и че е застанал срещу Голиат. Оттук нататък всичко е само въпрос на време. Историята усмихнато и успокоително ни казва, че накрая Давид винаги побеждава" (Марков 1991: 285). Дали това стана в случая с Георги Марков? И, ако не - защо не можа да се осъществи? Мъчителни въпроси, на част от които сам авторът дава отговор в своите беседи. В "След културната революция" той посочва как след превода на "Един ден на Иван Денисович" в България "някои български току-що освободени каторжници" се опитват да разкажат за своите преживелици по лагери и затвори, но нито една редакция не приема заявките им. В "Априлски метаморфози", разсъждавайки върху невъзможността да се появи български Солженицин, отбелязва, че оставаме "значително по-назад от Съветския съюз", където е било допуснато публикуването на повестта. В "Срещи с Тодор Живков" за "потенциални български солженициновци" са определени фигури като Радой Ралин, Христо Ганев и Константин Павлов, но "тяхното влияние, популярност и значение са били ловко ограничени и доведени под опасното ниво". Перфидната политика на Тодор Живков безпогрешно обезврежда издигането на примери за достойно гражданско и творческо поведение в обществото. Когато облагите, привилегиите, флиртът с властта, кариеризмът, нагаждачеството, предателството и доносничеството, практикувани от голяма част от българите по времето на социализма и изобличавани в "Задочните репортажи", не могат да деформират силата на личната съпротива, се показва озверялото лице на нашенския социализъм, който не се посвени да убие българския писател. Остана ни "прашката на Давид" - словото на Георги Марков - като ориентир за епохата, в която сме живели, познание за формите на отстъплението от вътрешните ни принципи, примера какво трябва да отстояваме и днес.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Марков 1990: Марков, Георги. Задочни репортажи за България. София, 1990.

Марков 1991: Марков, Георги. Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България. София, 1991.

Марков 2001: Марков, Георги. Комунисти. // Пиесите на Георги Марков. Съст. Зиновия-Зунка Янкова. София, 2001.

Неделчев 2012: Неделчев, Михаил. Годината на измамната свобода. // Литературен вестник, бр. 23, 13-19.06.2012.

Христова 2000: Христова, Наталия. Власт и интелигенция. Българският скандал Солженицин 1970-1974. София, 2000.

Янкова 2001: Янкова, Зиновия. Бележки за пиесите на Георги Марков. // Пиесите на Георги Марков. Съст. Зиновия-Зунка Янкова. София, 2001.

 

 

© Владимир Донев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.11.2012, № 11 (156)