Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЕДИЙНИЯТ ОБРАЗ НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ

Снежана Великова, Ивайло Иванов

web | web

Проблемът за медийното отразяване на субкултурата на хората с увреждания може да се разглежда като по-частен аспект на отношението медии и култура. Връзката между тези два феномена на обществото е неизменен обект на коментар на академическия дискурс - анализират се въпросите, свързани с въздействието на медиите върху културата, с възможността медиите да оформят културата; с взаимната обусловеност на двете институции - културната и медийната; с решаващата намеса на медиите за еволюцията на културата, за налагане на определен тип култура, за ролята на масовите медии във взаимодействието между култура, социално-политически и икономически фактори и т.н. Гледните точки, до които се достига при анализа на взаимовръзката между медии и култура, се оформят и развиват успоредно и могат да се сведат до следното: медийните послания влияят върху цялостната културна ситуация на социално равнище; стоят в основата на културата и определят същността на основните културни институции; медиите са източник на съществуващия порядък и налагат авторитарни модели на социално поведение; медиите са форма на социален контрол, чрез която управляващите елити прокарват идеологическите схеми на доминиращата култура (вж. Гербнер 1982, Енценсбергер 1974, Хол 1977, Бодрияр 1996, Уайт 1983 и др.). Т.е. медиите се разглеждат като дълбоко ангажирани с властта и като инструмент за поддържане на статуквото. Другата гледна точка е свързана с разглеждането на медиите като фактор за промяна на културната среда и в този случай техните функции се свеждат до налагане на нови модели за изграждане на смисъл, до преструктуриране на комуникацията - до участие в нея да се допускат изключваните до този момент малцинствени групи; до нарушаване на традиционната еднопосочност на комуникацията; до създаване на възможности за диалогично споделяне на мнения; до промяна на представата за публичност; до включването на нови технологии, които да осигуряват двупосочността на информационния поток и разрушаване на комуникативния модел източник на информация - получател на информация. Медиите се тематизират като средство за реорганизиране на социалните и културните институции (Уолас 1956, Уайт 1983 и др.). Дж. Томпсън прави следното обобщение: “Днес дейностите на държавата и правителството, на техните организации и техните чиновници се случват в арена, която до определена степен е конструирана от институциите и механизмите на масовата комуникация. Медиите на масовата комуникация не са просто само един от множеството механизми за налагане на доминиращата идеология; по-скоро тези медии отчасти са конститутивни за самия форум, в който вземат участие политическите сили в модерното общество, форумът, в който и благодарение на който индивидите действат и противодействат чрез упражняването на власт и отвръщат на действия за упражняване на власт от страна на другите” (Томпсън 1996: 45).

Позитивният поглед за ролята на медийните организации като база за провокиране на нов, демократичен социален порядък, различен от този, който налага единствено културата на политическите, икономическите и религиозни елити, се позовава и на съвременните реалности, които стават факт с демократизацията на медиите, особено с разширяването на обсега на електронните медии (кабелни, сателитни, видеосистеми и т.н.) и навлизането на интерактивните технологии. Създава се възможност за достъп до медийното пространство на все по-широк кръг от индивиди и групи. От друга страна, движенията на игнорираните от публичното пространство субкултури - гей, етнически, расови, възрастови, на хората с увреждания и др. - започват да заявяват себе си в публичното пространство чрез редица политически, законодателни и социални инициативи; те привличат вниманието на политическите, икономическите, социалните, академическите и медийните институции (Барнс 2002). Очакванията по отношение на медиите като място, където се случват културни промени, съвсем естествено са обвързани с редефиниране на отношението им спрямо подчинените култури - допущането им до медийното пространство, изграждането на адекватни за културната ситуация в края на 20. и началото на 21. век медийни образи на дискриминираните индивиди и общности.

Настоящата работа подчинява основната си цел именно на този факт - доколко масовите медии успяват да откликнат на очакванията на маргинализираните общности каквато е и тази на хората с увреждания, и да транслират в публичното поле определен тип нагласи спрямо тях. Конкретните задачи, които решава изследването, са свързани с представяне на познавателните модели, които медиите разпространяват в социума за хората с увреждания.

Материалите за изследването са почерпани основно от следните медии: БНТ, bTV, NTV, БНР, интернет изданията на съответните медии, вестниците “Дневник”, “Сега”, “Демокрация”, “24 часа”, “Труд”, “Марица днес”. Присъстват и единични примери от някои регионални издания като “Шуменска заря”, “Бряг”, “Отзвук”, “Черно море”. Основното внимание е насочвано към новинарските материали с очакването, че те представят най-актуалните информации и динамиката на материалите ще даде възможност за по-голям набор от текстове за проучване.

Насочването към медийните символни продукти като обект за анализ е продиктувано от факта, че в модерните общества знанието, което получаваме за обекти и събития особено извън конкретния ни опит и контекст, “се извлича чрез перцепцията на символни форми, транслирани от масовите медии” (Томпсън 1996). Друга причина за избора на медийните текстове при анализа на когнитивния модел, битуващ в публичното поле, на категорията на хора с увреждания е фактът, че спецификата на медийните текстове създава възможност за позоваване на други дискурсивни практики - медицински, политически, религиозни, академически, образователни, икономически и др. - всяка от които поотделно, конструира собствен модел за хората с увреждания, подчинявайки го на специализираните за нея методи за категоризация и класификация. Медиите репродуцират вече готовите образи и ги разпръскват в публичното пространство.

Когнитивните модели са продукт на определена културна система, която е смислово споделена от членовете на даден колектив. За познавателните модели, според които действаме, подреждаме и осмисляме нещата от света, е специфично това, че, от една страна, се изграждат в процеса на човешката интеракция, а от друга, служат за безпроблемното и ефективното осъществяване на общуването през времето и пространството, тъй като когнитивните модели обобщават опита на хората и предлагат устойчиви познавателни парадигми, които улесняват не само интеракцията, но и съществуването на човека. В тях е фиксирано, съхранено и предадено човешкото познание. Позоваването на дадена когнитивна схема ни снабдява с готов модел за действие, който е резултат от натрупаните в дадена култура знания за нещата от света, който сме усвоили в рамките на съответната култура и превърнали в градивен елемент на собствения си опит и който ни предлага готов начин за справяне с определена социална ситуация чрез използване наготово на културно и социално знание.

Когнитивните модели са продукт и на определена дискурсивна практика, която налага контролиращите си норми върху начина на структурирането им. Един когнитивен модел може да варира както в рамките на различни култури, така и в границите на различни дискурси. Например характеристиките, които се приписват на хората с увреждания в медицинския, политическия, естетическия и др. дискурси, ще варират и ще отразяват различните гледни точки, според които концептуалната категория хора с увреждания се класифицира, за да бъде употребима и легитимна в комуникативната и социалната практика на съответния дискурс. Разбира се, представата, която самите хора с увреждания имат и градят за себе си, никак не е задължително да присъства като категориално свойство в концептуалните схеми на различните дискурси, особено ако в техния проект за отношение със заобикалящата реалност липсва съзнанието за присъствието на други културни системи, които се подчиняват на собствени закони, различни от официално доминиращите. И точно такава е ситуацията - самопредставата на хората с увреждания тотално се разминава с тази на управляващите.

Масовите медии фиксират, съхраняват и пренасят в публичното пространство всички частни модели, които предлагат отделните дискурси, ангажирани по един или друг начин с хората с увреждания, и по този начин до широката публика може да достигне не само едностранната представа за хората с увреждания, валидна за даден дискурс, но и да се конструира цялостен категориален модел на хората с увреждания, който битува в нашата култура. Подобна перспектива е напълно достижима, тъй като, от една страна, медийните послания, за да предложат винаги актуалната информация, репродуцират текстовете, създавани в различните социални сфери на обществото. От друга, текстовете на масовите медии се изграждат на принципа на вграждането. Всеки оригинален журналистически текст включва изказването на източника на актуалната информация. Журналистът изготвя текста си като преработка на вече наличен текст.

По принцип когнитивните модели могат да имат по-опростена структура, когато например включват една категориална характеристика на съответния обект от реалността, но могат да бъдат и комплексни образувания, изградени от множество по-частни модели, които се групират, за да структурират общия модел на дадена категория. Именно такъв сложен модел на категорията хора с увреждания ни предлагат медийните символни продукти. Отделните частни модели могат да се сведат до следните стереотипи.

1. Белязаните хора

В медийното пространство хората с увреждания се назовават чрез изрази от типа: инвалиди, слепи, глухи, хора в неравностойно положение, болни, хора с недъзи и др. Обозначавайки ги по този начин, медиите категоризират хората с увреждания с термините на доминиращата култура, която фактически извършва един процес на налагане на етикети и стигматизация.

Стигматизирането на хората с увреждания е древна практика, която цели маркирането на хора с неодобрен от социума статус. Процесът на стигматизиране може да се представи по следния начин - на преден план се изтласква доминантен белег, който общността приписва не само на цялото тяло, но и на личността; той е пряко обвързан с аз-а, по-точно той е същността на индивида (Гофман 1986). Т.е. социумът приписва на конкретното увреждане функциите на означаващо, чието означаемо е личността на носителите на една или друга деформация. По този начин физическото, психическото или менталното увреждане се превръща в знак за индивидуалността и идентичността на човека и се включва в циркулирането на мита за хората с увреждания, според който те са изроди, сакати, инвалиди, луди, неспособни на пълноценен социален живот и т.н., а оттам никак не е трудно да им се отреди маргинална позиция във физически и психически “нормалното” общество. Когнитивната теория и в частност теорията за прототипите доказва, че свойствата, чрез които се категоризират нещата от света, не са обективно налични, а се изграждат в процеса на интеракцията между агентите в дадена общност, затова Лейкоф ги нарича интеракционни характеристики (Лейкоф 1987: 55). Белезите, които се приписват на хората с увреждания, са именно от този тип и могат да се разглеждат като социални конструкти, чрез които управляващите елити класифицират хората с увреждания и определят мястото им в социума.

Медиите прилагат практиката на стигматизирането основно чрез езика, който използват, срв.: “На 3-ти декември - международният ден на инвалидите, в Сатиричния театър се състоя вечер, в която хората с недъзи демонстрираха свои артистични умения. <...> Слепи, глухи и приковани към количките си хора показаха, че имат нужда не от съжаление, а от равноправие и малко помощ...” (Сега, 05.12.2001); България - страна на инвалиди - “<...> Ако тази статистика имаше нещо общо с реалността, сигурно щяхме да сме най-куцият и сакат народ на света...” (Новинар, 10.01.2004). Отказът или по-скоро незаинтересоваността на медиите да прецизират езика си води не само до поддържане на една тотално негативна по отношение на хората с увреждания категоризация, но и до нейното непрекъснато репродуциране в интеракционния публичен процес, което от своя страна води до загуба на контакт и до изолация на хората с увреждания; до затрудняване на интеракцията с нестигматизираните; до проблематизиране на социалната и личностната идентификация, защото за стигматизираните социалните роли са предварително зададени и поемането на тези роли води до промяна на идентичността (вж. и Хомайер 1975: 5-24 ).

2. Излишните хора

Това е моделът, най-пряко асоцииран с етикета, който се поставя на хората с увреждания - инвалиди, т.е. хора, които не са способни да направят нищо. “Инвалидността е всяко ограничение или липса (произтичаща от увреждане) на способност да се извърши дадена дейност по начина или в размера, смятан за нормален за човешкото същество” (Томас 2002: 42). Поради невъзможността да се справят с жизнената ситуация, да бъдат “нормални”, хората с увреждания се изключват от обществото; комуникацията между доминиращата култура и маргиналната група не само е нарушена, но дори липсва. Поставени в периферията на социума и обречени на забрава, хората с увреждания заживяват ежедневието на излишните хора.

Още от античността на хората с увреждания се гледа като на ненужно бреме и обществото се освобождава от тях. Античните социални структури фаворитизират здравото и красиво тяло, затова новородените нездрави деца нерядко се убиват. Хората с увреждания не могат да изпълнят най-високо ценените социални функции - да бъдат войни, майки или партньори в гей отношенията, които са предпочитаните особено в мъжките общности. Препоръчването на физическото унищожаване на хората с увреждания продължава да доминира и в християнската култура, която оформя представата за хората с увреждания като носители на злото и греха и по този начин провокира отрицанието им. Реформаторът на протестантската църква Мартин Лутер е убеден, че дяволът се е вселил в децата с увреждания и затова съветва съвременниците си да ги убиват. Геноцидът на хората с увреждания достига своя апогей по време на нацисткия тоталитаризъм, когато са убити между 80 000 и 100 000 души.

В модерното общество хората с увреждания са обречени не на физическо, а на психическо и социално унищожаване. Обществото поставя пред тях множество социални бариери (невъзможност за мобилност, за образование, за работа, за участие в живота на общността и т.н.), които са непреодолими и водят до маргинализирането, изолирането и до изтласкването на хората с увреждания извън публичното пространство.

Причините, които стоят в основата на дискриминиращата политика на доминиращата култура спрямо хората с увреждания, са множество, но те основно могат да бъдат обвързани с властващите идеологически концепции от 18. век насам. Дарвинизмът и теорията за естествения подбор, според която оцеляват най-приспособимите - позиция, която автоматично изключва хората с увреждания не само от възможността за социална интеграция, но поставя под въпрос и физическото им оцеляване. Същото твърдение е валидно и за класическата икономическа теория в лицето на Адам Смит, която поставя началото на идеите за “естествения ред”, “икономическия човек”, свободата на пазара и свободната конкуренция. Марксизмът, разглеждащ човека в термините на политическата икономия и налагащ образа на хомо фабер, който като произвеждащ човек единствено има право на присъствие в публичното пространство. Според марксистката идеология индивидът се отъждествява с това, което работи. Поради невъзможността да предлагат работната си сила, хората с увреждания директно се превръщат в социален проблем, затова се изключват от обществото и се изтласкват в неговата периферия. Картезианството, което прокарва рязка граница между тялото и разума и се стига до идеята, че тялото е само физически контейнер за личностната идентичност, че разумът не принадлежи на тялото. В разбиранията на картезианската метафизика личността се отделя от тялото; то не е фактор, предполагащ определена личностна идентификация, а по-скоро несъвършена опаковка, ограничаваща проявите на индивида.

Медиите - и националните, и регионалните - поддържат държавната политика на маргинализиране на хората с увреждания, като ги изключват от медийното пространство, а оттам и от публичната сфера и по този начин конструират образа на излишните хора, които поради невъзможността да отговорят на изискванията и стандартите на “нормалните” нямат място в социалната структура. Изключването е в няколко посоки. Първият механизъм, който се прилага спрямо хората с увреждания, е отказът да се наемат на работа в медийните организации, особено що се отнася до системата на телевизията. Вторият е свързан с липсата на адекватен брой медийни текстове, които да тематизират културата на хората с увреждания. Съобщенията за тях или въобще липсват, или са сведени до такъв минимум, че могат да се категоризират като случайни или запълващи липсата на по-атрактивни новини за съответния ден. Грубо пресметнат, броят на новините за хора с увреждания за отделните медии, които са включени като обект на проучване, изглежда така: от създаването на bTV до 2005 е около 76; от създаването на NTV до 2005 - около 30; БНТ (2000-2005) - около 87; в-к Дневник (2001-2005) - около 45; в-к Сега (2001-2005) - около 48; Марица днес (1997-2005) - около 46; БНР (2003-2005) - около 23. Трябва да се има предвид и това, че не малко от информациите са фокусирани върху други проблеми и хората с увреждания се появяват само в контекста на съответното събитие, без да са централен негов предмет (например защита въобще на правата на човека, здравна реформа, бюджет, статистически проучвания, нови законови положения, научни открития, криминални престъпления и т.н.).

Друга техника за изключване, която често се прилага от медийните институции, е използването на правителствени, законодателни, социални, медицински и други институции като източници на информация относно живота на хората с увреждания, а не на самите хора с увреждания. Ще си позволим да цитираме част от типичен новинарски текст, чиято тема са хората с увреждания:

Инвалиди

Отпускането и размерът на помощи за инвалиди вече се решават от нови общински комисии. Те ще правят годишна оценка как живеят хората с увреждания и ще предлагат дали и колко пари им трябват. Това ще стане с промени в съответните закони, съобщи министърът на труда и социалната политика Христина Христова.

Новите комисии ще правят персонални оценки на всеки човек с увреждане. Съгласно оценката ще се определят нуждите от допълнителна парична добавка. <...> Целта на комисиите според министър Христова е да помогне на инвалида “да бъде консултиран безплатно и професионално от държавата. Да му се дадат социални услуги и финансова подкрепа за преквалификация, за обучение, за транспорт, за дневния му живот, за да се включи пълноценно в живота и труда...”

Подобна практика превръща хората с увреждания в имагинерна общност, без собствен глас и лице; редуцира ги до обекти, с които някой се разпорежда, изхождайки от собствената си представа за интересите на съответната субкултура. Чувството за подчиненото положение на хората с увреждания, за периферната им роля в обществото е особено засилено, когато те се поставят в позицията на употребени за нечия кауза, когато се спекулира с тях както от страна на политическите сили, така и на бизнес структури (“Бизнесмени използват инвалиди, за да плащат по-малко данъци в хазната...” (Марица днес, 28.01.2003). Примери за манипулации от този тип са специфични в предизборна обстановка (“За едно евро” ще вози безплатно инвалидите да пуснат бюлетина” (Демокрация, 09.11.2001) или когато тази или онази политическа сила се ангажира с проблемите на общността, за да извлича политически дивиденти (БСП предлага харта по проблемите за инвалидите (Дневник, 01.03.2001); (БСП подкрепя искания на кооперации за инвалиди (Дневник, 30.09.2002). Трябва да споменем в случая и коментарите след подобни материали във форумите: “Когато са на власт съвсем забравят за инвалидите, ама сега са ербап (Коста)”.

Най-фрапиращото изключване от полето на медиите е това на тялото на хората с увреждания. “Увреденото тяло е кошмар за модерния теоретичен дискурс, защото този дискурс е ограничен от пълното пристрастие на доминиращата култура на неувредените. Тялото се разглежда като място на наслада, същинската основа на удоволствието, сцена на ексцеса, който предизвиква здравия разум, който следва доминиращата култура и нейната непреклонна, властово обременена визия за нормативното тяло... Кошмар за това тяло е деформираното, осакатеното, изроденото, разрушеното, болно тяло ” (Дейвис 1995). Изказването на Л. Дейвис е валидно и по отношение на медиите. Те не допускат увреденото тяло в собственото си пространство. То липсва на екрана, в рекламата, в списанията и вестниците. По този начин медиите се присъединяват към всички социални практики, които изхвърлят тялото от полето на видимото - положение на нещата, което е остро критикувано най-напред във феминисткия дискурс, където акцентът се поставя върху въ-плътената субективност като възможност за социално признаване, а не за пренебрегване на различността на социалните субекти: “Да се забрави тялото е стар картезиански трик - такъв, който има неприятни последици за тези, за чиито тела се мълчи, и за тези, които са принудени да мълчат чрез акта на нашата забрава... обикновено това са жените и малцинствата ” (Стоун 1993, 81-118).

Според Фуко положението на тялото в социума не е въпрос на собствен избор, а се подчинява на порядъка на дискурсивната практика, която включва социален контрол и надзор - властови техники по нормализация и усъвършенстване на телата - тялото се медикализира, психиатрира, психоанализира и хигиенизира (Фуко 1998). В медийното поле репресирането на хората с увреждания, поставянето им в позицията на излишни хора достига до едно ново ниво на плътност. За медийния дискурс осакатеното тяло се оказва излишно не само поради това, че не отговаря на каноните за нормално тяло, наложени в социалния порядък, но и поради един ярко доминиращ в медийното пространство факт - медиите са едно от местата, където телесното съвършенство и дискриминацията на физически непривлекателното тяло са институционализирани (Хюс 2002: 70-73). Красотата, перфектността на тялото се превръщат от медиите в норма, чието следване е пропуск до медията, а оттам и до публичното пространство. Медийното присъствие се оказва обвързано с удовлетворяване на недостижими за хората с увреждания естетически критерии. Медиите, отказвайки на не-нормалното тяло присъствие, от една страна, отричат разглеждането му като социален проблем и като културно конструиран феномен, а от друга, го обричат на изчезване и несъществуване.

В медийното пространство под съмнение се поставя и пълноценното участие на хората с увреждания в живота на обществото. Рядко хората с увреждания се представят като професионално реализирани личности в различни обществени сфери, като хора, които са ангажирани с проблемите на социума, а не само със собствените си неволи. Липсва портретирането им в ежедневието, в комуникацията им с другите членове на обществото. Липсва акцентът върху постиженията им в работата, върху интересите им и т.н. Обикновено те протестират, страдат от липсата на работа, от изолираността си, просят помощ, подлагат се на драстични медицински процедури, вършат криминални престъпления и т.н. Показателно е предаване на bTV Репортерите. В историята главни действащи лица бяха българските параолимпийци. Вместо обаче фокусът да е насочен именно към Параолимпиадата и представянето на нашите атлети, той беше изместен към проблемите на хората с увреждания. На спортистите с увреждания им беше отнето правото да се появят в ефир като спортисти. Те бяха просто хора с увреждания. Съвсем очевидно е, че в България грижи за параолимпийците не се полагат, но завръщането от такова вълнуващо за всеки един спортист събитие не е повод да се компенсира несвършената по отношение на хората с увреждания работа на медиите, а по-скоро е възможност да се отбележи достойното участие на българските олимпийци и да се разкрият достойнствата им като спортисти. Промяната на акцента оставя впечатлението, че спортистите с увреждания са с по-нисък статут от другите спортисти, че спортната им кариера не заслужава внимание, че тя е нещо между другото. Олимпиецът може да бъде по-добър или по-слаб по отношение на резултатите си от останалите олимпийци, но не може да бъде по-малко олимпиец. Подобно отношение кара хората с увреждания да се чувстват подценявани като човешки същества и изключвани от общността на “нормалните”.

Показателна е рубриката на вестник “Труд” - “На дъното”. Самото озаглавяване посочва отреденото на хората с увреждания място в социалното поле.

На хората с увреждания дори им се отнема възможността да бъдат консуматори. Рекламният бизнес въобще не се интересува от тях. Те са изключени от сферата на потреблението, от размяната на стоки. Дори и да се появи някакъв рекламен текст, той не представя хората с увреждания като възможни участници в икономическия обмен. Отново се набляга върху портрета на излишния човек. Като пример мога да посоча рекламата, която се появи по bTV и която преди това вече беше излъчвана по редица други канали като Discovery, Eurosport и др., с параолимпиеца, който разказва за невероятните преживявания, свързани с Параолимпиадата. Лично нашите очаквания бяха насочени към рекламирането на някакъв спортен продукт. Но езиковият текст в края на рекламата ни връща на земята. Параолимпийците просто търсят спонсори за своето участие.

3. Безпомощните хора

Хората с увреждания не могат да се грижат сами за себе си; имат нужда от помощта не само на семейството си, но и на държавата; те са жертва на съдбата, жертва на самите себе си, затова трябва да бъдат съжалявани и вместо да им се дават възможности сами да се справят със собствената си екзистенциална ситуация трябва да бъдат подложени на помощта и благотворителността на не-увредените. С тези характеристики може да бъде описан моделът, който се транслира от медиите в публичното пространство и който конструира една от най-често насажданите представи за хората с увреждания - на безпомощни и будещи съжаление същества. По този начин различните културни дискурси като медицинския, юридическия, осигурителния, политическия и др. успяват да припишат причините за неравностойното социално положение на хората с увреждания на самото увреждане, т.е. на самите тях и да откажат да признаят, че безпомощността има социални и културни корени, че хората с увреждания са обект на дискриминационна политика. Това е моделът, който превръща хората с увреждания в обекти. Следният цитат категорично доказва подобна позиция: “Два съюза са в желязна схватка за инвалидите на Пловдив. Хората с увреждания са скъпа разменна монета заради преференциите, които имат. От тях може да се печели много. Роенето на фондации и неправителствени организации за подпомагане на инвалидите са добър вариант, твърдят запознати...” (Марица днес, 14.04.2003). Те са човешки същества само когато не-увредените благоволяват да насочат вниманието си към тях - да предложат решение на техните проблеми, да ги съжалят, да им предложат милостиня, да ги въвлекат в политическите си борби, да им предложат ново научно откритие, което ще улесни живота им, но е много скъпо... и т.н. В останалото време хората с увреждания се оставят като вещ някъде на десетия етаж, без протеза, инвалидна количка или лекарства, без работа и средства за издръжка в очакване на следващата Коледа, когато пак ще се раздава милостиня. Към същата цикличност се придържат и медиите, които в навечерието на празниците активизират информациите за поредната благотворителна инициатива, а после просто мълчат: “Това е последното ни предаване за тази година. В дните до коледа всички започват да търсят доброто в себе си и наоколо. Не спират благотворителните прояви. Медиите търсят добрите новини. И ние решихме да използваме последната възможност от календара на “Открито” за 2004 г. и да предизвикаме да се случи нещо добро. А именно - 25-годишният незрящ Тони от Пловдив да получи коледния подарък, за който мечтае - виза за САЩ. Тони иска да прогледне в клиника в Чикаго... (БНТ, 14.12.2004).

Изграждането на образа на безпомощния човек от страна на доминиращата култура има основно две следствия. Първо, по този начин на хората с увреждания се отказва достъп до социалното пространство и до адекватно вписване в него - най-вече до сферите на производство. Отнемането на възможността за работа (от около 300 000 хора с увреждания само 15 хиляди са заети в производствения процес) съответно създава общност от индивиди, които поради специфичните си здравословни потребности се превръщат в една от най-зависимите икономически групи в обществото и съвсем естествено трябва да разчитат на помощта на държавата. Освен това се прекъсва комуникацията с останалите членове на социума, а също така и вътре в групата на хората с увреждания. Като тук не става дума само за достъп до неприятелски устроеното за тях публично пространство, аранжирано според критериите на не-увредените; за участие в икономическия обмен или възможност за достъп до медицинските услуги, а за разрушаване на изконни социални обвързвания, до изключване от социалния комуникативен обмен, който изгражда общности и предоставя идентификационни основания - създаване на семейство, участие в символния обмен на блага, създаване на културен капитал.

Отношенията между управляващите и хората с увреждания са от патерналистичен тип - физическото и психическото им оцеляване предполага тоталната зависимост от властващите елити, но също така и тоталната намеса на държавата във всеки един аспект от ежедневието на хората с увреждания - държавата дава работа, социални помощи, лекарства, включва в програми, проекти, създава сдружения, отпуща пенсии, осигурява медицински грижи, разрешава социални връзки, сексуални контакти (социални програми, свързани с грижата за сексуалния живот на хората с увреждания, са ни известни за Холандия). Връзката с държавата е едновременно нежелана поради контролиращия си и дисциплиниращ характер, но необходима за съхраняване и оцеляване на хората с увреждания. Доминиращите властови структури съвсем съзнателно поддържат подобна ситуация. Чрез акта на даването социално силните, от една страна, могат да упражняват властта си, като поставят маргиналните групи в подчинено положение. От друга страна, перманентната зависимост - осъзнавана, признавана и търсена от хората с увреждания - осигурява на управляващите безпроблемното и непрекъснатото им вмешателство, маскирано под формата на загриженост, в начина на съществуване на хората с увреждания. Присъствайки устойчиво в живота на хората с увреждания, управленските институции имат възможност да възпроизвеждат властта и влиянието си. Държавата непрекъснато създава нови и по-съвършени закони, харти, наредби; учредява организации, сдружения, фондации, които трябва да решават проблемите на хората с увреждания, надмогвайки остарялото мислене; осигурява привилегии в образованието, бизнеса, лечението, архитектурната среда и т.н. - промените идват от нея и се правят от нея. Властта, която поражда, която съдържа в себе си нововъведенията, М. Фуко нарича “продуктивна”, защото “репресията фигурира в нея единствено в качеството на страничен и второстепенен ефект по отношение на механизми, които се централни по отношение на тази власт, механизми, които правят, механизми, които създават, механизми, които произвеждат” (Фуко 2000: 67). Такъв тип отношения с алиенираните общности е исторически проверен начин за безкрайно отлагане на политизирането на проблемите по принцип и в частност на хората с увреждания и удържането на един социален и културен факт, какъвто е увреждането, в рамките на личното пространство.

В играта на възпроизводство на йерархически взаимовръзки се включва и “четвъртата власт”. Медийните институции транслират в публичното пространство модела на пасивния, безпомощен човек с увреждане, като акцентират върху зависимостта между властващите и хората с увреждания, като съхраняват в езика съществуващите неравноправни отношения, експлицирайки ги в устойчив лексикален фонд, съотнесен с няколко тематични кръга от реалността:

1) Помощ за хората с увреждания - От днес ще се приемат молби за енергийни помощи (bTV, 01.11.2004); От понеделник - 3 ноември, се приемат молбите за целеви помощи (bTV, 01.11.2003); НС гласува данъчни облекчения за дарения (БНТ, 12.07.2001); Автомобилите на инвалиди ще получават безплатно винетки (Дневник, 13.01.2005); Пускат царски кредити за инвалиди (Дневник, 13.08.2002); В парламента е внесена стратегия за хора с увреждания (Дневник, 28.06.2004); Депутати приемат декларация за хора с увреждания (Дневник, 23.01.2004); Общинари опрощават дълг на фирма за инвалиди (Демокрация, 09.10.2000); Инициативата “Мост на любовта” подпомага младежи в неравностойно положение (БНР, 29.09.2004); Създаването на работни места - активна социална политика в подкрепа на безработните (БНР, 06.12.2004); 1,2 млрд. лв. държавна субсидия за фонда на инвалидите (Демокрация, 02.06.1998); Президентът обещава да помогне на инвалидите (Сега, 09.12.1998); Патерици и колички инвалидите ще получават от общините (Посоки - Плевен, 19.01.1999); 64 млн. лв. за технически средства раздаде на инвалидите “Социални грижи” (Отзвук - Смолян, 29.07.1999).

2) Грижа за хората с увреждания - друг кръг от публикации, фокусиращ вниманието върху промените в публичното пространство, които се правят от държавните институции в полза на хората с увреждания - На граничния пункт “Калотина” от днес работи модерна реконструирана тоалетна (bTV, 13.09.2004); Във Варна ще отвори врати бизнес център за хора с увреждания (Дневник, 29.08.2003); Административни сгради и 30% от транспорта ще бъдат достъпни за хора в неравностойно положение (NTV, 18.06.2004); Възрастни инвалиди ще живеят в ново “защитено жилище” в град Дебелец (БНТ); Тръгна влак за инвалиди (Марица днес, 15.05.2002); Данъчните обслужват инвалиди по домовете им (Марица днес, 19.01.2001); Софиянски: Правим трамваите удобни за инвалидите (Демокрация, 30.09.1999); Рехабилитационен център за инвалиди откриват в Шумен (Шуменска заря, 13.03.2002) и др.

3) Искане и очакване на помощ от държавната власт - Слепият печатар от Шумен иска от кабинета повече грижи за инвалидите (Сега, 04.01.2002); В декларация хората с увреждания настояват държавата да финансира проектите за социални асистенти (БНР, 04.01.2005); Инвалиди поискаха безплатен транспорт (Черно море, 27.10.1999); Госпожо социален министър, помните ли ни? Ние сме тези, на които обещахте достоен живот (Дневник, 07.01.2005); Инвалиди поискаха равни възможности и интеграция в обществото ((NTV, 05.05.2004); Хора с увреждания направиха поход до София, за да привлекат общественото внимание към техните проблеми (bTV, 08.09.2004); Хората с увреждания протестираха пред Народното събрание (bTV, 05.05.2004); Инвалиди протестираха с ди джей концерт срещу липсата на адекватна обществена среда (NTV, 26.06.2004); Инвалиди на бунт срещу ТЕЛК (Марица днес, 21.08.2004).

Друго семантично поле, включващо думи и изрази от типа: смел, безстрашен, с много кураж, воля за борба, проявява неимоверен героизъм, волята за победа надделява над физическите недъзи и др., които обикновено се използват при излъчване или публикуване на материал за спортно събитие, също се съотнася с образа на човека, който трябва да бъде съжален заради факта, че не може да бъде като “нормалните”. За журналистите спортистите с увреждания не се състезават, това не е нормална дейност за тях, а извършване на планини от героизъм, проява на невероятен дух, воля и т.н. Затова публиката трябва да ги съжали за тяхната безпомощност пред преодоляването на препятствията, поставени от нормалните неща в живота, да им отдели необходимото внимание, а журналистът да използва най-любезните думички, които знае, за да опише представянето им.

Освен по езиков път и чрез избора на тема, образът на жалкия и безпомощен човек с увреждане се насажда и чрез други техники, например анимирането на медийните съобщения - сантименталната интонация при поднасянето на съответния материал, патетичният музикален фон, подходящото изражение на говорителя и т.н. Типичен пример в това отношение е новинарката на bTV Ани Салич, която с упорит непрофесионализъм демонстрира ненужно съжаление.

Перфектно действаща техника за конструиране на представата за хората с увреждания като жертви и оставени сами на себе си се оказва визуализирането им. Медиите имат любим образ на човек с увреждане - мъж в инвалидна количка (може би се предполага, че естетически е по-приятен за гледане и публиката ще може безпроблемно да понесе образа му върху екрана или върху страниците на вестника). Този образ се забравя обаче, когато трябва да се събуди съжалението на аудиторията. Тогава обикновено се показват забравени от бога медицински или социални заведения, в които хората са загубили човешкия си вид, или портрета на невинно дете, което зове за помощ, или медицинско лице, което ни обяснява как няма пари за нищо.

Второто следствие от категоризирането на хората с увреждания като безпомощни и като жертви корелира с образа, който самите те изграждат за себе си, с идентификационните механизми, които се задействат и рефлектират върху структурирането на собствената им представа за това кои са и какво могат да направят; върху начина, по който се представят в публичното пространство. Медийните появи на хора с увреждания са подчинени на утвърдени стереотипи. В медийните разкази те обикновено поставят проблемите си и обсъждат неволите си, оплакват се от държавните структури и от нежеланието да им се помогне. Възприемат се като жертва на институциите, организациите, които ги представят, на съдбата. Липсва им самочувствие, увереност в собствените възможности: “Аз съм се предал отдавна. Опитах се, но нищо не става, като ме накарат да се кача шест пъти на четвъртия етаж, няма асансьори. И ми кажат ела друг път. Как да ида? Няма да стане. Просто с тези протези, с които се движиме, е невъзможно” (изказване на параолимпиеца Спас Спасов в предаването “Невидимите хора” на bTV Репортерите); “Проклета немотия! Младостта ми се пропиля между четири стени. Никой не прекрачва прага ми. Самотата ми споделя единствено 61-годишната ми майка Богдана, с която живеем в оборотно жилище. Преживяваме някак с нейната пенсия и моята от 50 лв.” - споделя В. Николова в материал, озаглавен “Нужни са ми 2000 лева за операция” (Труд, 12.11.2004). Неувереността проличава и в следния факт. Докато публичният достъп на хората с увреждане е отказан в най-употребяваните медии - телевизия и преса, то в интернет пространството има възможност те да се появят в публичната сфера. Ако обаче се разгледат интернет сайтовете, специализирани за хора с увреждания, форумите към тях или се потърсят лични страници на хора с увреждания, ще се установи, че и в най-популярната медия липсва присъствието на хората с увреждания. Разбира се, един от възможните отговори е, че по-голямата част от тях нямат достъп до компютри. Но възможен отговор е и този, че хората с увреждания са превърнати в обекти, а когато хората се третират като обекти, те също гледат на себе си като на обекти и очакват появата им в публичността да бъде приета така, както са свикнали досега - с игнориране и подигравки. Хората с увреждания не успяват да надмогнат създаваните у тях стереотипи на мислене и поведение, да изключат от самопредставата за самите себе си идентифицирането с инвалидността, която те приемат като част от тяхната природа, защото тя преднамерено се разглежда като природа и от доминиращата култура.

4. Обдаряваните хора

Обособяваме този модел от предходния, защото в двата случая става въпрос за различни начини на комуникативен обмен. Даряването е доброволен акт, а даването на помощи от държавата е договор, който изключва безкористността на действието. Хората с увреждания са включени в процеса на дарообмена, но по начин, чрез който фактически им се отказва да бъдат участници в обмена на символни блага. В медиите ще срещнем примери от типа: Испания дари помощи за болници и инвалиди (Демокрация, 20.03.1998); “Стамбули” в Баните подари дрехи на деца-инвалиди, многодетни майки и психично болни (Отзвук - Смолян, 11..01.2000); Фирма дарява 200 лв. за лекарства на инвалиди (Бряг, 05.05.2000); Киряков подари карти на инвалиди за автобусите (Отзвук, 11.01.2000) и др. Но не и медийни послания, които поставят в позицията на даряващ хората с увреждания. По принцип даряването е реципрочен процес и изисква взаимното обдаряване на двете страни в него. Хората с увреждания обаче не даряват. В медиите сме срещнали един-единствен случай на подобен акт (не изключваме присъствието и на други, но не мисля, че те ще са кой знае колко много) - в новинарската емисия на ВВТ бе представена историята на старец в инвалидна количка, който за Деня на пожарникаря дари пенсията си на пожарникарите.

Даряването е социален процес, при който се осъществява не просто интерсубективна комуникация, а създаване на общности, обвързвания, съюзи. За да участваш в тях, обаче е необходимо не само да получаваш, но и да даваш. Именно това право е отнето на хората с увреждания. Те са само получаващи. По принцип в акта на даряването позицията на социално силния е тази на даващия (дава този, който има повече, който е по-високо в социалната йерархия, който притежава властта и т.н.). Елиминирането на хората с увреждания от процеса на дарообмена винаги ги поставя в позицията на социално незначимите индивиди, тъй като, оставайки извън символната размяна на знаци, те не могат да придобият социален престиж - даващият е този, който печели символен капитал и съответно доминиращи позиции в социума. Освен това на хората с увреждания им се приписва отново функцията на излишни и ненужни в обществото на не-увредените, защото невъзможността за включване в дарообмена поставя под въпрос способностите им да участват в създаването на, съхраняването и възпроизвеждането на общността. Като се има предвид, че даряването е дискурсивна практика, която се подчинява на строг институционален контрол, отново се стига до идеята за отношения, които са изцяло формулирани от властващите елити и са подчинени на културни модели, които изключват определени субкултури от публичната сфера. На хората с увреждане им е позволено да участват само в икономическия обмен, който в същността си е договор и налага отношения не само на социална, но и на политическа зависимост между страните в него.

5. Анормалните хора

Не-нормалността на хората с увреждания е мислена в множество аспекти и независимо какви са те, съответният човек е обявяван извън нормата и мястото, което му се отрежда, чрез дисциплиниращите сфери на социума (съд, полиция, медицина, администрация и т.н.), където старанието е насочено към превръщането на различния човек в нормален (Фуко 2000) и към превръщане на живота му в социална изолация.

Хората с увреждания са не-нормални:

- Защото с увреждането си те нарушават природните закони и са заплаха за останалите членове на обществото (Фуко 2000: 70).

- Защото имат специфични потребности, които общността не може или не желае да удовлетвори и като компенсация изключва хората с увреждания от собствените си структури.

- Защото физиката им не отговаря на наложените стандарти за нормално тяло - добре оформено, здраво, красиво.

- Защото са асексуални или перверзни - съвсем логично е да се създаде представата за хората с увреждания като хора без пол и без сексуални интереси и възможности. Не мисля, че някой често е виждал или чувал коментар или просто разказ в публичното пространство относно този проблем. Материалите, свързани с темата за секса при хората с увреждания са изключителна рядкост. Докато перверзност и инвалидност е тема, по-често срещана в медийното пространство и коментирана, като се набляга върху взаимната обвързаност между двете понятия, например Инвалид се гаври с две сестрички (заглавие), Педофил подмамва децата с вафли в изоставена къща (подзаглавие) (168 часа, 18-24.02.2005).

- Защото притежават свръхразвити способности вследствие на увреждането си, което не е доказано.

- Защото са престъпници. Идеята за анормалността на хората с увреждания в исторически план може би най-последователно се налага от Църквата. Нейното обяснение за физически и умствено несъвършените хора е, че в тях се е вселил дяволът, затова те са носители на злото, вещици, обвързани с тъмните сили в човешкото същество, които трябва да бъдат унищожавани. Разбира се този модел, наложен от християнската доктрина, се променя, но не изчезва. Той само се трансформира. Хората с увреждания са заплаха срещу законите на природата, отклонявайки се от културно конструираната норма за нормалност. На тази база се строи и представата за тях и като заплаха за социалния порядък. Увреждането обикновено предполага престъпен характер. Хората с увреждания много често се портретират като криминални личности и примери от типа - Луд нападна полицаи с брадва (Труд, 28.08.2004); Клане в дома за инвалиди (Марица днес, 17.08.2002) - в медийните наративи съвсем не са единични. Много често в разказите, описващи някакво асоциално поведение, журналистите обвързват престъплението с факта, че вършителят му е човек с физическо или ментално увреждане и акцентират върху това, като в тези случаи идентификационната характеристика “инвалид” се извежда на първо място в заглавията на журналистическите материали. Всички си спомнят случая с таксиметровите шофьори и съпругата Даниела, ангажирал вниманието на всички медии за дълъг период от време. Няма да коментирам отношението между престъпност и увреждане - физическо или психическо, но трябва да се отбележи, че вследствие на публикациите в медиите в аудиторията се насажда усещането на устойчива зависимост между тях, което съвсем не отговаря на истината.

6. Екзотичните хора

Моделът, според който хората с увреждания са екзотична атракция, куриозен случай, че трябва да задоволяват воайорството на не-екзотичните, отдавна е отмрял във вида, познат в отминалите столетия. Отдавна хората с увреждания не се показват по цирковите арени и панаирите, на екраните на телевизорите не се появяват шоу програми с изроди (freak show). Не се издават книги, които носят заглавия от типа “Медицински куриози”. Остатък от тази гледна точка към субкултурата на хората с увреждания е рубриката “Любопитно” в някои телевизионни програми и вестникарски издания. Самото наименование на рубриката предполага забавния момент, но за хора, които знаят как са се забавлявали с тях назад в историята, а и продължават да го правят в междуличностното общуване, мисля, че няма нищо забавно. Обикновено материалите са свързани с някакви открития в науката, които евентуално биха имали принос в подобряването на това или онова увреждане. Дотук нищо лошо. Тези медийни текстове обаче са снабдени с такива заглавия или фотоси, които нямат нищо общо с хуманно отношение към хората с увреждания, например САЩ - Маймуни. Примати се учат да помагат на инвалиди в специален университет (NTV, 20.08.2004). Още по-обидно е, когато като любопитен случай се разглеждат нормални събития. Никой не би категоризирал поставянето на детски спектакъл от не-увредени артисти като любопитна история. Когато обаче това се прави от хора с увреждания, bTV го намира за много любопитно (Кукловоди с физически увреждания поставиха пред публика детски спектакъл, 20.11.2004). Неминуемо е сравнението - виждате ли, те правят същото като нормалните артисти. Именно този начин на мислене, който налага постоянното сравняване между “нормални” и не-нормални, като, разбира се, предимството е на страната на първите, изгражда един чудовищен стереотип - всички трябва да отговарят на нормата, за да бъдат класифицирани като пригодни, необходими, полезни, красиви, добронамерени, като създаващи ценности и блага.

На базата на частните модели, позоваващи се на устойчиви свойства, които характеризират категорията на хората с увреждания, може да се изгради цялостен модел, притежаващ следните категориални признаци, приписвани от медиите на хората с увреждания: те са излишни, безпомощни, анормални, екзотични; те не дават и не създават блага, а само получават. Именно този изцяло негативен портрет се конструира от дискурсивните практики на доминиращата култура, репродуцира се от медиите и се налага в публичната сфера. Медиите, а и обществото ни продължава да възпроизвежда един модел на хората с увреждания, модела на инвалидите, който би трябвало да е отмрял в постмодерната епоха и който не може да бъде компенсиран с материалите, които медиите разпространяват от позицията на защитници и говорители на хората с увреждания. В статия “И филми за слепи вече вървят по телевизията” на в-к “Сега” от 02.11.2004 г. се разказва за европейската практика, осигуряваща достъп до телевизионните предавания на хора с увредено зрение и слух. Авторката адмирира подобни начинания и прави аналог в това отношение с нашата реалност, която съвсем не може да се доближи до европейската. В края на статията се появява следното съобщение: “Цяло едно предаване на Канал 1 от 10 до 12 часа на 7 ноември ще бъде съпроводено с жестомимичен превод. То ще е част от празничната програма на БНТ по случай нейния 45-и рожден ден...” Медиите изпълняват своя ангажимент към хората с увреждания - “цяло едно предаване”. Отново се обръщам към мненията след статията: “...Значи глухите са глухи само по празниците, а? Опааа, грешка! Само на кръгли годишнини...

Причината хората с увреждания да отсъстват от медийното пространство и да разкажат за себе си са самите медийни институции. Ще завърша с цитат, който няма нужда от коментар. Той е на Спас Спасов, който разказва за параолимпийските игри, цитат, който подкрепя предходното твърдение: “Атмосферата е направо... настръхваш целият, супер, много жестоко изживяване, много хубаво, жалко, че нямаше български журналисти...

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Барнс 2002: Barnes, C., Oliver, M., Barton, L. Introduction. // Disability Studies Today. Polity: Malden, 2002.

Бодрияр 1996: Бодрияр, Ж. Към критиката на политическата икономия на знака. София, 1996.

Гербнер 1982: Gerbner, G., Gross, L., Morgan, M., Signorielli, N. Charting the Mainstream: Television’Contributions to Political Orientations. // Jurnal of Communication, 1982, № 32.

Гофман 1986: Goffman, E. Stigma. New York, 1986.

Дейвис 1995: Davis, L. Enforcing Normalcy - disability, deafness and the body. London, 1995.

Енценсбергер 1974: Enzensberger, H. The Consciousness Industry. New York, 1974.

Лейкоф 1987: Lakoff, G. Women, Fire, and Dangerous Things. What Categories Reveal about the Minde. Chicago and London: The University of ChicagoPress, 1987.

Стоун 1994: Stone, R. Will the real body please stand up? Boundary stories about virtual cultures. // Cyberspace: First steps. Camridge, 1994.

Томас 2002: Thomas, C. Disability Theory: Key Ideas, Issues and Thinkers. // Disability Studies Today. Polity: Malden, 2002.

Томпсън 1996: Thompson, J. Ideology and Modern Culture. Oxford, 1996.

Уайт 1983: White, R. Mass Communication and Culture: Transition to a New Paradigm. // Jurnal of Communication, 1983, № 33.

Уолас 1956: Wallece, A. Revitlization Movements. // American Antropologist, 1956, № 58.

Фуко 1998: Фуко, М. История на сексуалността. София, 1998.

Фуко 2000: Фуко, М. Анормалните. София, 2000.

Хол 1977: Hall, S. Culture, the Media and the Ideological Effect. // Mass Communication and Society. J. Curran, M. Gurevitch, J. Woolacott. (Eds.). London, 1977.

Хомайер 1975: Hohmeier, J. Stigmatisierung. Bd. 1. Darmstadt, 1975.

Хюс 2002: Hughes, B. Disability and body. // Disability Studies Today. Polity: Malden, 2002.

 

 

© Снежана Великова, Ивайло Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.07.2005, № 7 (68)