НЕОФИТ РИЛСКИ

Стилиян Чилингиров

web | Библиотека "Български писатели", т. I

Род и образование. Учителство до 1833. - В Габрово, Казанлък и Копривщица. - Учител в Рилския манастир и на о-в Халки. - От килийно училище към алилодидактическа метода. - Реформена дейност и учебни помагала на Неофит. - Идеи на филолога. Българска граматика. - Значение за учебното и книжовно дело.

Род и образование. Учителство до 1833. - Когато е реч за нашата педагогическа и филологическа мисъл, както и за нейното използуване в делото на народното образование, което изигра решителна роля в историята на българското възраждане, не може да не се отреди едно от най-първите места на Неофит Рилски, у когото се сливат хармонично научното знание с умението да бъде предадено и всадено то у други. Много от неговите съвременници са, негли, и по-учени и не по-малко енергични от него, но малцина притежават в такава степен дарбата да направят от мисълта си дело, а от делото си - жертва, сложена върху жертвеника на отечествения олтар, който векове под ред е чакал и своите първожреци, и своите приносители. А Неофит е и едното, и другото едновременно.

Неофит Рилски - със светско име Никола поп Петров Бенин - е роден около 1793 год. в Банско от родители българи. Баща му, поп Петър, произлиза от рода на Бениновци, а майка му, Екатерина, от род, който е принадлежал към заможна разложка буржоазия през 18 и началото на 19 век, и която е въртяла голяма търговия с памук от Драмско и Сярско със Сърбия и Австрия. От рода на майка му произлизат и неговите братовчеди Михаил Герман и Марко Георгиевич, добили славата на сръбски дипломати през времето на Милоша Обренович. Първият учител на Неофит в родното му село ще е бил баща му. Като дете той е завързал тясна дружба със съвръстника си Димитър, син на изкусния зограф Тома Вишанов, който учил живопис във Виена. С него наедно той е ходил и в местното училище, дето от незапомнени времена се учила българска книга, а не гръцка. По-късно Димитър трябвало да напусне Банско и да отиде ведно с баща си в Рилския манастир да рисува икони. Като не можал да понесе раздялата с добрия си другар, Никола поискал да отиде и той в манастира да се учи заедно с него за иконописец (Молер, от немското Maler, както се казва и до днес в Разложко), но родителите му не го пуснали. Тогава той забягнал от къщи и застигнал Димитър с баща му при местността Предел (между Пирин и Рила) и се озовал в Рилския манастир, дето ведно с другаря си започнал да се учи за „молер". Това било през 1808 година. Но скоро тоя занаят обръгнал на Никола и той го напуснал, за да стане послушник при проигумена Йеротей. Бащата обаче не искал и да чуе за желанието на сина си да остане инок, защото вече бленувал да го види чутен и прославен живописец, какъвто бил и майсторът му. Обаче старецът Йеротей уверил недоволния баща, че ще изучи сина му на „елинска книга" и за доказателство започнал да му преподава псалтикия¹. Николовият баща се съгласил тогава да остави сина си при условие, че няма да бъде покалугерен, преди да се вземе неговото бащинско одобрение. Ала не станало така: старецът Йеротей покалугерил послушника си без знанието на бащата през 1811 год. и в иночеството го нарекъл Неофит.

През това време в манастира се намирал някой си Спиридон, който учел младите послушници и иноци на славянски. По-после и около 1818 година Неофит бил изпратен в София, за да бъде посветен в духовен сан от тогавашния гръцки митрополит; в това време, обаче, последният се намирал в Пирот. Неофит го застигнал там и добил духовен сан. В София той се е срещнал и с първия си учител, един млад грък, солунчанин. Понеже той знаел добре и църковнославянски и гръцки, Неофит го взел в манастира за учител и секретар - да води гръцката кореспонденция с патриаршията и със съседните владици. При него и сам започнал да се учи на гръцки. Ала младият учител останал в манастира само четири години: - при избухването на Заверата (1821 год.) той избягал тайно и отишъл да се бие за свободата на отечеството си. Скоро след това Неофит отишъл да се учи при даскал Адам от Мецово, един погърчен влах, в гр. Мелник, известен в тия години със своето знаменито училище, прославено из цяла тогавашна Македония. Тука той следвал четири години от 1822 до 1826 год. и станал добър елинист. (Неофит погрешно бележи в своята автобиография, че е отишъл през 1821 год., и че стоял в Мелник 6 години). Отсетне учителят Адам бил повикан в Пловдив, дето и починал.

Като се върнал в манастира, Неофит бил поканен за учител в Самоков от епископ Игнатий, дето престоял с прекъсвания от 1827 до 1831 год. След Одринския мир и след убийството на Игнатий, през 1829 год., той е бил принуден да се прибере в манастира и да учителствува там. Това убийство му дало повод да съчини своите „Стiхи надгробнiи с красноречiем обясняющим имя и епархiю обiеннаго архiерея". Прекъснал е учителската си работа, когато на 13 януари 1833 год. изгорял манастирът. Тогава Неофит бил изпратен с няколко братя при патриарха с поръка да издействува разрешение за възобновяване на църквата, както и за събиране на помощи от целия български народ. Изглежда, че мисията им се увенчала с успех, ако се съди по султанския ферман от 10 ноември 1833 година. (С мисия в Цариград е бил изпратен от манастира и през 1832 год. по искането на пловдивските първенци Стоян Чорбаджи и Стоян Феодорович Чалиоглу. От нея щяло да произлезе нещо добро за България, подчертават в писмото си до манастира те, но каква, не се казва открито. Не се знае, и какъв край е взела тя - успял ли е Неофит да я свърши сполучливо или не.)

В Габрово, Казанлък и Копривщица. - След връщането си от Цариград Неофит бива пратен още същата 1833 год. за духовник при метоха в Казанлък. Тука той се запознал с Търновския митрополит Иларион, който, по искането на Априлов, го изпратил в Букурещ да изучи алилодидактическата метода в тамошното гръцко училище. Освен това той е бил задължен да съчини и потребните учебници за проектираното от Априлов габровско училище. В работата си Неофит ще е бил улеснен доста и от своя братовчед Герман, тогава сръбски дипломатически агент във Влашко и интимен съветник на княз Милош Обренович. Кога точно е свършил курса по взаимното учение и колко време е престоял в Букурещ, не се знае. За всеки случай, той не ще се е бавил там повече от десет месеца, защото към края на 1834 год. Неофит е вече в Габрово, а на 2 януари 1835 год. открива в същия град неговото прочуто в историята на българското образование взаимно училище.

На първо време работата на Неофит като учител не е вървяла дотам гладко, защото таблиците и граматиките му още не били печатани. Те излизат от печат в Крагуевац едва към края на 1835 г. и то благодарение намесата на братовчеда му Герман, вече сръбски министър в Цариград, който предизвикал заповедта на княз Милош за по-бързото им отпечатване, като се пререди другата работа на печатницата. Пък и реформата му срещнала доста спънки от страна на неколцина габровски „любородци", както се изразява Неофит в едно свое писмо до митрополит Иларион. Това го доста огорчава, но не сломява духа му. Все пак, решението да напусне Габрово зрее и той чака удобния момент да остави града, а ведно с него и създаденото с толкова усилия реформено училище. Поводи, обаче, да приложи на дело своята замисъл, не му липсват. Канят го за учител от много страни. Най-напред го повикват казанлъчани, които още на 30 май 1835 год. му пишат, че го желаят за свой учител, че имат „много апiтит" за него и че искат да бъде техен. През пролетта на следната 1836 год. те пак го канят поне да им покаже как да устроят и да уредят училището си по образеца на Габровското, славата на което започва да се разнася навред из България. Този път се отзовава на молбата им и заминава за няколко дни в Казанлък, дето с един грък им „скроява" плана на училището. Едновременно с казанлъчани го кани и княз Милош чрез братовчед му Герман за епископ в Шабац, Сърбия; канят го и кюстендилци, особено владиката Авксентий, но отклонява и техните покани. Не приема да отиде в Кюстендил, защото в това време бил прелъстен от друго много по-бляскаво предложение: открива му се възможността да стане учител в Пловдив. Ала съпротивата на гръцкия митрополит осуетява надеждите му. И чорбаджи Вълко, който кани Неофит в тоя град на още преодоляващ гърцизъм, се вижда принуден да му предложи Копривщица, дето възнамерявал да „устрои за цяла България" едно всенародно „сколiо", на което Неофит ще бъде директор. Едновременно го е блазнел и с надеждата, че ще спомогне да се издаде лексикона му, най-болното място на Неофит през целия му живот. Но, види се, нито едното, нито другото са го примамили, ако се съди от преписката му. В Копривщица той е приел да отиде временно и то само поради върлуващата в Пловдив чума. Така, в писмото си от 15 март 1837 год. до игумена на Рилския манастир той решително отказва да е бил условен от чорбаджи Вълко за Копривщица: „това що ви е казувал г. Вулко защо ме е пазарил за коприщица, не е за Коприщица, но не знам, защо ви е така представил". Габрово напуща на 27 март 1836 г. За решението си да стори това пише в дневника си още на 1 ноември 1836 год.: „В сей ден смущавался я много о себе помышлял, аще бы было возможно отити от злаго сега места." Но не се отправя направо за Копривщица, а предприема едно пътуване до Св[ета] гора. На връщане се прибира в Рилския манастир и чак след два месеца заминава да заеме новата си длъжност, като пристига в Копривщица на 1 септември с. г. На следния ден дюлгерите започнали вече постройката на училището по план, разбира се, даден от Неофит. То се състояло от един едноетажен правоъгълен салон, голям около 250 кв. м. с 6 метра висок таван. Отпред на салона имало естрада, която била дълга 2 м., също толкова широка и 65 см. висока. От нея учителят надзиравал вървежа на обучението и главният показвател давал команди. По средата на салона имало 14 чина с плочати дъски отпред за писане: двата предни чина били за нови деца, които пишели на пясък, насипан пред тях, после идели 10 чина за деца, които пишели на плочи, и най-подире - 2 чина за напреднали ученици, които пишели на хартия по образци от краснописание. При предните краища на 10-те чина, дето се пишело на плоча, имало по една изправена дъска, на която се окачала таблица, и зад нея телеграф, т.е. един изправен изгладен прът, завършен като лопатка, на която от едната страна било забелязано номерото на чина, а на другата: исправи! Покрай стените на салона имало заковани около 20 железни полукръга, нагодени да се окачат и да се свалят, когато трябвало да се наредят децата прави около тях. При естрадата имало окачени дървени показалци, с които си служели показователите. - Тъй ще е било построено и наредено също и Габровското училище. Неофит е донесъл общия им план от Букурещ, както се вижда от скиците, запазени в достигналите му до днес книжа.

Но и тука Неофит не престоява дълго. След двегодишно учителствуване той напуща през септември 1832 год. Копривщица и се прибира в манастира. Ала, преди да стори това, той дълго време се колебае, де да се услови за учител, особено - да приеме ли поканата на самоковци или не. Те са мислили още преди две години да го поканят в своя град, но ги е въздържал страхът им от чорбаджи Вълко. Главната причина да напусне Копривщица била недоволството на Неофит от последния, който го е излъгал; тъй искал да отмъсти „за себе си безчестiето".

Учител в Рилския манастир и на о-в Халки. - Върнал се в манастира, Неофит бива назначен за секретар със задължение да ръководи и манастирското училище, в което, изглежда, са следвали само възрастни ученици, макар и не твърде много на брой. За самото училище намираме един възторжен отзив у Григорович (Очерк путешествiя по Европейской Турцiи, 1848), който прекарал четири деня в манастира. Между другото той казва: „Аз посетих много манастири, но никъде, даже на Атон, не намерих това, което говори толкова красноречиво в полза на св. Ивановата обител. Аз намерих тука училище." Сам той постъпил като прост ученик „възхитен от реда, начина на обучение" и ревността на своите съученици, като „не без полза" го посещавал. Съученици му били млади послушници, дякони и свещеници, придошли от разни места на своето отечество: Разлог, Панагюрище, Пирдоп, Самоков, Мелник, Батак, Севлиево, Дупница, Плевен, Свищов. В училището се изучвали гръцки, славянски и български езици; също и църковна история. „Всички тези предмети ги преподава отчетливо и ясно опитният наставник о[тец] Неофит, забележителен автодидакт" (стр. 126-128).

В манастира о[тец] Неофит остава до 8 април 1846 год., когато се отправя за Стара Загора, дето го канят особено настойчиво още от 1842 год. Приема да отиде в тоя град, първо, защото го викат чорбаджиите, и друго, защото разбрал, че в манастира не може да направи много повече от това, което е вече направил. Над туй отгоре не придал нищо и към своите знания: останал си такъв, какъвто е бил и вън от манастира. Не е намерил и потребното спокойствие. Ала, за жалост, и в Стара Загора не заварил нещо по-добро. Преди всичко, училището така го възмутило, че Неофит не може да намери думи, с които да изрази гнева си. Дори се отчаял от живота. И, покрусен, той се връща в метоха, разболява се и решава да се върне в манастира. На връщане Неофит бива пресрещнат от казанлъчани, които наново го канят за учител, но той не приема. Какво е било занятието му в манастира до заминаването му за Халки, не може да се каже с положителност. Навярно е продължил своята учителска дейност.

Не знаем и кой е препоръчал Неофит за професор в богословското училище на о-в Халки. Знаем само, че е бил извънредно радушно приет за титуляр на основаната през 1847 год. катедра по славянски език. Особено добре го гледал ректорът, Ставрополският епископ Типалдос. Хвали се и Неофит от Халки, доволен, че е излязъл от България. Особено е доволен, че ще може да изправи тука много свои „недостатки и невежество и в мусiкiиском и в ином художестве". Ще узнае и за много нови изобретения, за каквито не са чували нашите прадеди и учители. Или, както пише сам той, винаги жаден за по-високи знания и за по-голямо съвършенство: „Тува, единым словом ще просветим себе с много благопотребни знанiя от които бех лишен до сега и следователно неспособен ни к единому совершенному делу." Не му понася само климатът и той е, който го кара често да тъгува за родината си. Но Неофит се насища на Халки не само от носталгия и поради лошия климат, а и защото училището пострадало от холера. Па е изгубил и подпората си, „сир. прежднio патрiарх", който го е гледал „като писано яйце."

И, ето, на 27 септември 1852 год. Неофит се връща жив и здрав в манастира, макар да се е бил поболял доста сериозно по пътя. От всички сведения, с които разполагаме, се вижда, че цели две години той е стоял в него, без каквато и да е длъжност. Три години по-късно, през 1858 г., той бил канен за учител в Хаскоко, но не приел. Изпада в изкушение да се отдаде вече стар, 67-годишен, на любимото си учителско звание, когато го повикват търновци за ректор на проектираната от тях духовна семинария; обаче, след като претегля силите си, отклонява поканата, ако и с дълбоко съжаление.

От 1860 до 1864 год. ние го виждаме вече игумен на манастира, избран въпреки желанието му. През това време той не може да не се е интересувал от манастирското училище, макар и да не е разполагал с време да го ръководи лично. Само когато става разпра за един учител, Кир Димитрий, и делото изпада в опасност да се разстрои, Неофит оставя на другите братя да се занимават занапред с „что касается до школската работа и до оучителя". Неофит почина на 4 януари 1881 год. в манастира, името на който носеше, и към чиято вековна слава придаде и своята.

От килийно училище към алилодидактическа метода. - Краят на първата половина от миналия [XIX] век бележи един особен подем в интереса на българина към школското образование. Училищата, разбира се, килийни, от 21 през 1750 година, - 2 градски и 19 селски - стават през 1800 - 48: 6 градски и 42 селски. Само 31 години след това, т. е. една година преди да се открие Габровското училище, те достигат бройката 189 за всички български земи от Мизия, Тракия и Македония, от които 30 училища се падат на градовете, а 156 на селата. Повечето от тях са частни. Преподава се изключително славянско писмо - рядко писане и смятане. Това са така наречените средновековни манастирски училища, които сме заели от гърците. Преподаваните в тях науки се състоят от: часослов, псалтир и осмогласник. Но тия килии не са могли да се противопоставят на гръцките, не само повече на брой, но и по-съвършени в някои отношения. Нещо повече, със своите непълноти и недостатъци те по-скоро са спомагали на гръцките школи да проникват по-здраво в средите на българското население и да убиват още в зародиш мисълта и волята у българина за национално окопитване. Така лошото лекарство, вместо да подобри болестта, спомага за нейното катастрофално развитие. Д-р Стамболски ги оприличава „на старите египетски капища". Учителите им, сами с твърде ограничени познания, са залягали с панакида в ръка „да изучат невинните дечица на различните съкратителни фигури на светчето, наустницата и псалтира!" (Автобиография, ч. I, стр. 339)

Предните български синове не само са чувствували това, но и ясно са съзнавали какъв може да бъде края на българското племе, ако то продължава да се бори с широко разпространената гръцка асимилация само чрез средствата на това твърде несъвършено оръжие. И колкото да е бил ограничен техният педагогически опит, те замислят да пристъпят към реформата на българските школа, която, като ги отдели по същина от гръцките, да спомогне и за по-скорошното им развитие в качествено и в количествено отношение. Първата и най-значителна реформа в делото на българското школско образование предлага д-р Берон със своя прочут Рибен буквар (1824). В него нашият най-голям и самороден педагог прави опит не само да се измени методът на обучението, но и същината на самото обучение. Според него, черковно-религиозният характер на училището трябва да се замени с чисто светски, който да отговаря на изискванията на живота, предимно на потребите на еснафското съсловие. Поради това той настоява учениците да се учат не на черковнославянска грамотност, а да им се преподават реални знания: четене на чисто народен език, смятане, елементи за опознаване на близката и далечна природа, елементи от благонравие държане в обществото и пр. За да се постигне всичко туй по-скоро и като знание, и като практика в попрището, което питомецът ще си избере, Берон предлага алилодидактическата метода. Но неговите проекти за реформиране на българското училище са толкова нови за съвременниците му, че те не възприемат от тях почти нищо. Налага се само до известна степен букварът му и то не като реформена книга, а като обикновен учебник за ограмотяване и за четиво на българското дете.

Към алилодидактическата метода прибягва по-късно и малко известният днес учител в Самоков, Николай Христович, също и редакторът на първото ни списание, Константин Фотинов; но и тяхното нововъведение остава неразбрано и невъзприето. Още липсват обективните условия за въвеждането на тая метода, от една страна, и, от друга, липсва наличността на учителски авторитет, който да даде плът и кръв у нас на резултатно изпитаното другаде обучение, без което нашето учебно дело би лежало още дълго в пелените на своето развитие. И тоя авторитет се яви, именно, в лицето на отец Неофит Рилски.

Реформена дейност и учебни помагала на Неофит. - Солидно подготвен за времето си, а не самоук, автодидактик, както се мислеше до скоро, както го характеризува и В. Григорович, с широка начетеност и с природен дар за учител, той още при първите си стъпки привлича вниманието на своите съвременници. Новото, вече внесено от Берон и възприето само от неколцина учители, които са имали смелостта да се откъснат от образеца на славянобългарския тип училище, грижовно подържан от авторитетни учители и писатели като: К. Огнянович, Емануил Васкидович, Христаки Павлович, Райно Попович, Петър Киселковски и пр., пак би си пробило път в училищния живот на българина, но тоя пробив би бил и по-муден, и по-далечен. А политическото и културно положение на българския народ вече беше такова, че всяко закъснение би го подложило кой знае още на какви изпитания. Може би, и турци, и гърци биха сполучили да намерят средства, чрез които да сломят волята на самосъзналата се рая или, най-малко, да я привият в насоки, които техните държавни или верски интереси диктуваха. Тогава проектът на Митхад Паша за отоманизирането на българските училища, даден двайсетина години след откриването на Габровското училище, не само не би срещнал отпор от страна на българите, но дори би бил възприет като акт на особено благоволение от страна на Високата порта. Най-малко, той щеше да бъде един лъч от лъжливата надежда за гражданско и политическо изравняване с турците и една възможност да се отърват от елинизиране чрез училищата, което беше толкова по-опасно, колкото по-силно се поддържаше от фенерската патриаршия и колкото по-ревностно се проповядваше от първенците на българското учителство.

Но, струва ни се, Неофит не би имал толкова голям успех с всичките си изброени вече качества, ако той беше светско, а не духовно лице. В ония времена, когато църквата и народността се смятаха от масите като идентични понятия, и християнин значеше за тях българин, духовното звание на Неофит, и то звание не от последните, не ще е било без значение. Най-малко, Неофит би срещнал по-голямо противодействие от габровци, което и сега го кара да се оплаква толкова често в писмата и в дневника си и да мечтае ден и нощ, как да си отърси праха от Габрово. И напуснеше ли града, преди училището да се е закрепило, както и преди сам да пожъне богати плодове от труда си, той не би могъл да има тоя авторитет, който кара сънародниците му да го викат от всички страни, твърди в съзнанието си, че чрез него ще повдигнат значението и на просветата, и на града си. Не би могъл да подири и множеството си съидейници, които, горди че са били негови ученици и подкрепени с неговия авторитет, да се разпилеят по всичките кътове на българската земя, за да ограмотяват и учат народа ни по един метод, който при най-малки средства и при незначителни усилия дава възможно най-добри резултати.

Особено важно е, че Неофит започва реформаторската си училищна дейност с необходимите за нея учебни помагала. Тука от голямо, почти изключително значение са неговите Взаимоучителни таблици, материалът на които се изучвал в продължение на една и половина или две години и е отговарял на сегашните ни програми за I и II отделения, като в много отношения се съвпада с него. Главните предмети в тях са били: четене, писане и смятане, но застъпени тъй, че покрай тях да се вземе материал и от друга учебна материя, потребна за живота. На религиозния елемент в училището се дава едва ли не трето място. С това обучението добива чисто светски характер.

В първото си издание тия таблици са били 66 на брой, а в третото си издание, излязло през 1859 год., стават 72. Те са новото, но не и най-същественото в делото на Неофит. Особено важно е неговото усърдие да установи известни норми за изучаването на българския език в училището: той не е допущал да се учи чужд, преди да се усвои добре матерния. Също не е допущал да се преподава нова учебна материя, преди да се усвои старата. Не бива да се пренебрегне и подредбата на учебния материал, върху която не се е замислял никой до него. Докато по-рано се е учило, кое как попадне, от Неофит неговите ученици научват, че при обучението трябва да се върви от лесното към мъчното. И това учение да не ограничава детското внимание само върху заученото, а да развива многостранен интерес. Тоя интерес ще позволи на всеки ученик да напредва според силите си, като запази напълно своята индивидуалност.

Разбира се, всички тия педагогически принципи не са нещо ново, до което е достигнал Неофит по свой собствен път, а са заети наготово. Но с това не се намалява ни най-малко заслугата му. За нас е важното, че той най-напред ги е разбрал, усвоил и приложил на практика, като подкърмил с тях многобройните си ученици.

Идеите на филолога. Българска граматика. - Роден за педагог, Неофит Рилски проявява и качествата на първостепенен езиковед. Езикът първоначално го интересува като най-висша проява на човешкия дух, а после като мощно средство за народно осъзнаване чрез възпитание и обучение. И последният му интерес, именно, го накарва да се залови за съставянето на своята Болгарска граматика, излязла в Крагуевац на 1835 год. Той дълбоко вярва, че само чрез граматичната теория, усвоена, разбира се, на първо време в училището, ще може да се „въобрази" „безобразiето на болгарскiа язык". Затова и казва: „Аз имах неизбежна должност да се потрудим по возможности моей да изложим настоящи те грамматически правила, собрав от различни нови и вехти славянски грамматики, за да можат нашите едноплеменни да разумеят перво на своят природный язык що е граматика и да се опознаят и подружат с музите, каквото що правят сичките народи на сегашното време." Ето защо Неофит не допуща, че може „да се нарече училище онова, в което се не предава граматическо ученiе (предговор, стр. III).

Принципите, върху които е положена неговата граматика и същината на неговите филологически разбирания са изложени във „Филологическо-то предуведомленiе" към граматиката му (стр. 1-72).

Първият въпрос, който засяга в това предуведомление, е въпросът за литературния език. По него Неофит има съвременното разбиране, според което книжовният език, веднъж възникнал въз основа на „природния", сир., на простонародния език, има право да съществува като самостойно живо наречие със свои особености; последните не позволяват да се смесва то с другите народни наречия. Благодарение на това си схващане Неофит не се увлича подир течението, което искаше книжовният ни език да се основе главно върху черковнославянския, та така по-добре да се отдели писмената реч от простонародната. Ала не отрича правото и на славянския език да бъде регулатор по всички въпроси за граматичната правилност и неправилност на нашия език и то тогава, когато народните ни наречия са в разногласие. Тука е явно влиянието на дамаскините, които твърде добре ще е познавал като най-начетен наш книжовник тогава.

Застанал на тая почва - езика на дамаскините - Неофит не се колебае да провъзгласи членът не само за потребна, но и за „най-украсителна свойщина" и на книжовния български език. Едновременно обаче - пак под влиянието на дамаскините - той е наклонен да приеме родителния падеж при известни съществителни имена от мъжки род, когато имат и прилагателно за епитет. Напр.: „памятьта на святаго Григорiа, вм. на святи Григорiя; проповедите на святаго Iоанна Златоуста, вм. на святи Iоаннъ Златоустъ" и пр.

И тъкмо мнението на Неофит за употребата на членните форми в българския език е най-интересното в цялото му „филологическо предуведомленiе". А тези членни форми са пораждали най-големи разногласия по въпроса за единството на книжовния ни език между нашите писатели от онова време. Противниците на члена са намирали опора в славянския език, което доста много е смущавало Неофит. Но, все пак, той е останал верен на своя демократичен принцип, като е подържал, че книжовният ни език не бива да се отклонява от простонародния тъкмо по тоя морфологичен белег, който отличава българския от другите славянски езици. Едничката му грижа, обаче, е, кои членни форми да се предпочетат. Според него - след като оставя въпроса на учените да го разрешат - най-добре е да се приеме члена -о, като се пише съединен с думата, за „да не произведи смущенiе", напр., человеко. При меките основи да се означава мекостта на съгласната пред члена -о с -ь-; коньо, учительо, деньо, зетьо. Изключение прави за меките основи на -р и то под влиянието на западните говори - като цар, в които не трябвало да се отбелязва в членната форма мекото -р чрез -ь-, а да се пише направо: царо, манастиро, пастыро и пр., защото така се изговаряли. За прилагателните Неофит пак предлага члена -о, но с окончание -iо: святiо, кроткiо, высокiо. По никакъв начин не бива да се пише -й: святыйо, кроткiйо, высокiйо.

В граматиката си Неофит засяга още редица въпроси, разрешени с компетенцията, която онова време на току-що зараждаща се филоложка мисъл е позволявало да имат тогавашните езиковеди. Разбира се, много от обясненията, които той дава на известни езикови форми и прояви, днес нямат никакво значение, но това не отнема, нито пък намалява с нещо неговите заслуги. Впечатлението, което добиваме, когато изучваме неговата граматика, е - както казва проф. Милетич - като „че слушаме не едновремешен доморасъл филолог от епоха, когато принципите на езикознанието, каквито днес науката признава, не бяха още нито в умовете на най-видните тогавашни лингвисти оформени, а сякаш модерен съвременен учен, който разбира, че езиците живеят и се изменят; че промените в езика стават спонтанно, и то не само по чисто фонетичен път, но и по аналогия; че един книжовен език сам за себе си трябва да бъде самостоятелен диалект, който не трябва да се смесва с „поместни" говори; че в българския език се е развил в областта на имената генерален падеж; че членните форми са могли органически да се развият от самия български език, и че развитието на нови форми в езиците трябва да се изследва по сравнително-историчен метод. Всички тия качества у Неофит са причина, че неговите възгледи и сега в голяма част не са застарели, както изобщо не остарява истината, в служба на която истинските таланти създават нетленни произведения."

Към филологическите трудове на Неофит би трябвало да причислим още неговия превод на Новия завет („Новый завет господа нашего Iисуса Хрiста сега новопреведенный от Славенскаго на Болгарскiй язык." В Смирне, 1840, 8°, 516 стр.), който претърпя пет издания, първото от които беше изгорено по заповед на Фенерската патриаршия, както и съставената от него „Христомаоiя Славянскаго языка" (Цариград 1852 год.), половината от която съдържа обяснителен словар към поместените текстове. Най-важното му творение, обаче, което той започва още като ученик в Мелник, неговият Словар, остава ненапечатано и до днес. А то е било най-голямата му грижа през целия му живот: над него замръква, над него и осъмва, готов да понесе всичко, само да го види излязло на бял свят. Грижа е било и на съвременниците му, които мислят като Фотинов, че от всички потребни книги, с които трябва да разполагат българите, най-необходим е един речник за чуждите думи (Любословие, г. II. на 2 стр., 108-11). Интересът към езика събужда у Неофит интерес и към народните творения. Ала сам той не е записвал народни песни и приказки. Тая работа по негово внушение и ръководство са вършили някои от учениците му като, напр., Захарий Круша, събраните песни от когото са поместени в сборника на Дозон.

Значение за учебното и книжовно дело. - Какво е значението на Неофит за развоя на нашето учебно и книжовно дело, най-добре ни свидетелствуват неговите съвременници и ученици, пред очите на които той е седял на недосегаема височина. За тях той е човек с „глубоко вежество и голяма доброта", „первы просветител болгарскiи", извор, „гдето ще се напоява нашият беден народ". А сърбинът Jов. Гаврилович (1839 г.) се обръща към него като към българин, познат на целия учен свят. Според него, всички останали славяни очаквали от Неофит да им покаже българските древности. Но още повече заслужавал почитание, защото се заловил да просвещава българската младеж. Априлов пък го сравнява с Кирил и Методий. Такова значение му дава и Захарий Зограф, който нарича Неофит „машала2 на нашата темнота", човек, чрез когото е дошло благополучието на целия български народ. Чудно ли е тогава, че към него се обръщат за всичко: дори да им преведе „Робинзон" на български?

Но не по-малко е значението на Неофит и пред очите на нашите съвременници. Така, за Иречек той е „патриарх на българските писатели и педагози", а за Шишманов - най-главен представител на еволюционното направление в нашето развитие, който като хуманистите от XVIII в. е и педагог, и моралист със своя школа не само в конкретна, но и в преносна смисъл.

Жалното е, че и той не е бил пощаден от дребната злоба на своите дребни сънародници. Ако не беше тъй, то щяха ли те да оставят едничкия си достоен учител, казва Константин Фотинов в „Любословие" (кн. 8, стр. 119-120), да се оттегли от тях, да отиде в Халки и гласът му да бъде скрит в пустините, „като светило под шиник?"

БЕЛЕЖКИ:

1. Псалтикия (новгр. άλτική) 1. Църк. Обредно пеене в източноправославната гръцка и българска църкви. 2. Разг. Книга с църковни песни и ноти за източно пеене. [обратно]

2. Факел. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

Ив. Д. Шишманов. Неофит Рилски. СбБАН, кн. XXI.

Л. Милетич. Неофит Рилски като филолог. Учил. Прегл. г. XI, кн. 1.

Рачо Косев. Един принос към биографията на Отца Неофит Рилски. Мисъл, г. I и II.

Н. Ив. Ванков. Неофит Рилски. Учил. Прегл. г. XI, кн. 1.

Д-р В. Николчов. Значение на Неофит Рилски за развоя на нашето учебно дело. Учил. прегл, г. XI, кн. 1.

С. Велев. Педагогична дейност на Неофит Рилски. Учил. прегл. г. XI, кн. 1.

Д-р Н. Бобчев. Христомаоiя славянскаго языка. Учил. прегл. г. XI, кн. 1.

Д. Маринов. Спомен от послушничеството ми при отца Неофит Рилски. Учил. прегл. г. XI, кн. I.

С. Велев. Спомени на I. Груева от ученичеството му при Н. Рилски. Учил. прегл. г. XI кн. 1.

Йордан п. Георгиев. Първата заслуга на Отца Неофит Рилски. Учил. прегл., г. XI, кн. 1,

М. Григоров. Неофит Рилски. Избрани съчинения. Библиотека „Българска книжнина" № 9. Издава М. Н. Пр.

Йор. Иванов. Св. Иван Рилски и неговият монастир.

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Снегаров, Иван. Принос към биографията на Неофит Рилски. (Гръцки писма до него). С.: БАН, 1952.

Рилски, Неофит. Приписки в библиотеката му. Подбр. Д. Леков и А. Алексиева. С.: БАН, 1976.

Радкова, Румяна. Неофит Рилски и новобългарската култура. С.: Наука и изкуство, 1975.

Асенов, Петко. Неофит Рилски. С.: Народна просвета, С., 1983.

Митрополит Пимен. Отец йеромонах Неофит Рилски. С., 1984.

© Стилиян Чилингиров
© Издателство LiterNet, 29. 10. 2003
=============================
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Под ред. на М. Арнаудов. Т. I, София: Факел, 1929.
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Т. I. Под ред. на Н. Аретов. Варна: LiterNet, 2003.