ДОБРИ П. ВОЙНИКОВ

Стилиян Чилингиров

web | Библиотека "Български писатели", т. III

I. Потекло и образование. - Полска и маджарска емиграция в Шумен. - Учител. - В Браила. "Дунавска зора". - Драматически представления. - Жизнен край. - II. Общ характер на дейността му. - Дидактични тенденции на драмите. - Трудности за създаване на българската драма. - Преценка на делото

I.

Потекло и образование. - Излязъл не толкова от учебно-възпитателните нужди на българското училище, колкото от неговите обществени задачи като фактор за национално самоокопитване, Войников постепенно се добира до области, които изменят в значителна степен насоката на нашето културно развитие. Така неволно, а понякога и преднамерено, той се явява новатор в живота на своя народ, като го приобщава към нови средства и форми за лично и национално очовечване, някои от които неведнъж са се разбивали о враждебността на съвременниците му. И ако все пак е надделял, то това се дължи колкото на творческата, толкова и на волевата страна в неговата природа.

Добри Войников е роден на 10 ноември 1833 г. в гр. Шумен като трето дете, но първа мъжка рожба на своите родители. Той е потомък на стар войнигански род, загубил вече своите привилегии. Оттука произхожда и презимето му, което винаги е напомняло и нему, и на околните му за едно минало време на българския народ, в което животът се е редил не от повелите на една чужда, а на една своя, собствена власт, която неведнъж го е въздигала до степента на пръв между най-първите в света. Баща му, поп Васил, е бил свещеник в града и се е ползувал не само с името на примерен черковен служител, но и със славата на голям музикант, който майсторски умее да свири на чисто българския инструмент булгарина. Ала, за жалост, той не живял дълго: починал е, когато син му бил още дете. Грижата за Войников остава върху майка му, по-късно подпомагана от зетя си Андрей Стоянов, личен и заможен гражданин в онова време.

Когато стъпва в училищната си възраст Войников, дълги години известен с името Добри Попов, бива записан във взаимното училище при учителя-книжовник С. Изворски, което свършва с успех. От него преминава в класното училище на С. Филаретов, открито през 1846 г. По-късно това училище бива коренно преобразувано от Сава Доброплодни и наречено от него Преславско-Шуменска прогимназия. В нея са се преподавали следните предмети: християнска наука, български език (стар и нов), гръцки език (също стар и нов), френски език, немски език, турски език, математика, всеобща история, география и природна история. Предмети, които по-скоро имат за цел да подчертаят многоучеността на учителя, отколкото да дадат формално и материално образование на учениците. А самото обучение се води по правилата на сухата схоластика, от време на време само подслаждана с унесни разкази за романтичното ни минало. Но макар и такова, питомците на "Преславско-Шуменската прогимназия" заучват ревностно преподаваните им знания, като пълнят главите си с чужди думи и с всички възможни правила и изключения от падежни и глаголни форми. Особено много се отличават по своето старание и успех Добри Войников и неговият сродник Симеон Янчев.

Полска и маджарска емиграция в Шумен. - Тъкмо през това време се случва едно събитие в Шумен, което преобразява издъно личния, челядния и обществения живот на неговото българско население: - биват настанени, на първо време в казарми, а после в частни български къщи, около 2000 полско-маджарски емигранти начело с Лайош Кошут, генералите Бем, Дембински и др. Прокудени от своята родина поради неуспялата революция, предприета за нейната свобода, те носят със себе си и своя свободолюбив дух, и своите културни привички, и бляна си за независимост. В Шумен те прекарват почти една пълна година - от октомври 1849 до септември 1850 г. Но и това тяхно пребивание е било достатъчно да даде съвсем друга насока в духовната и в материалната традиция на шуменци. Жители на един крепостен град с многобройна турска войска и с преобладаващо мохамеданско население, тям са били чужди всякакви пориви за свободен и независим живот. Чужди са им били и културните придобивки на западния свят. И ето неочаквано над тях се разлива една друга народна вълна от хора, които нито гледат на турците с трепетната боязън на българина, нито пък са склонни да се задоволят само с живота на неговата тясна челядна или фамилна среда. Тяхната волност на свободни граждани, тяхната смелост в отношенията им към турците, без дори да държат сметка за материалното и служебното им положение, заразяват и дотогава робски примирения шуменец. Вратите на къщите се отварят в един миг, за да приемат нечаканите гости или пък да изтикат на обществената стъгда цели семейства, жадни за въздух и слънце. Шуменецът се преобразява от глава до пети: салтамарките се хвърлят, за да се облече "френско" палто, калците са вече смешило и за млади, и за стари, а вратовете се окичват с колосани яки и пъстроцветни връзки. Гости и домакини почват да се срещат все по-често на публични места, да си дават литературно-музикални вечеринки, дори балове, на които се играят, вместо българските хора и ръченици, полската мазурка и унгарският чардаш. Организира се и оркестър от маджарина Шафран, в който участвува и Войников като цигулар. Научва се нова азбука - азбуката на тоновете - и се слагат основите на една друга, непозната до тогава грамотност, известна само на музикантите от турските военни музики и то, предимно, чужденци.

Учител в родния си град. - Войников, който учи френски език не само в училището, но и вън от него, бленува вече и за по-високо образование, както и за първенствуваща роля в живота. По пътя на тия блянове го подтиква и учителят му Сава Доброплодни, който настоява пред зетя му да го прати във френското училище на Бебек - Цариград. Ревностният учител не се отказва от тия си настоявания, и когато даровитият му ученик бива прибран на работа в една от магазиите на зетя си, дето престоява около година време. Най-сетне желанието и на учителя, и на ученика се изпълня: Андрей Стоянов поема издръжката на Войников и го праща в цариградския френски колеж през 1855 година. Но той скоро умира, за да поеме само половината от нея брат му Атанас Стоянов, а другата половина опрощава училището. Поради тая причина Войников не свършва курса на своето учение, а прекарва само две години, все пак, време достатъчно да изучи основно френски език, да се запознае с френската класическа литература и да прояви себе си между своите разноплеменни съученици като добър музикант и основател на първия ученически оркестър в училището, който съпровожда театралните зрелища в него. След като по неволя бива принуден да признае образованието си за завършено, Добри Войников се завръща в родния си град, дето бива условен за учител през 1858 г. ведно с другаря си Симеон Янчев. На следната - 1859 г.- той вече поема директорството от учителя си Сава Доброплодни, който заминава за родния си град Сливен. Първата работа на Войников, след като става директор, била да преименува училището от "Преславско-Шуменска прогимназия" на "Шуменско народно училище"; изменя и методата на обучение, като въвежда и нови предмети: българска история и словесност.

От тия му преобразования вече проличава какъв характер трябва да има, според него, българското училище. То е длъжно да дава не универсални знания, а чисто народни. Ученикът, преди да се съзнае като син на човечеството, трябва да се съзнае като такъв на своя народ. Същото съзнание трябва да имат и неговите родители. Затова, както ни свидетелствува Илия Блъсков, Войников, а по негова подбуда и другарите му, почти всяка неделя говорят от черковния амвон върху значението на народността както за отделния човек, така и за дадена обществена среда, та и за човешкото съжителство изобщо. Особено привличали и ученици, и родители неговите сказки, които се отличавали със своето "просто и сладко" витийство. Те, започнати с текст от неделното или празнично евангелие, свършвали винаги с порив за тачене на народността, която трябва да ни бъде първа и единствена гордост. И това свое убеждение той и другарите му са били готови да подържат не само на думи, но и на дела. Името българин е било свещено за тях, и те са били готови да отстояват всякога и всякъде неговата чистота. На едно такова отстояване става жертва и другарят му х. Анастас Блюдаров, убит от един фанатизиран турчин, наплашил със своята кръвожадност всички неправоверни в града (Паметник, с. 218-219).

Ръководен все от тия схващания, той дава особено тържествен характер на годишните училищни изпити. Наистина, на тях е обръщал особено внимание и Сава Доброплодни, но това, което се достига при Войников, надминава очакванията на шуменци. За тях той готви нарочни спеви¹ за декламация от учениците, съчинява и разговори, неизменната тема на които е потребата от просвещение, усилено работи над своя училищен оркестър, образуван от 12 души и пр. "Сладкогласните ученически песни - пише Ил. Р. Блъсков - декламирания, написани от него, разговори между учениците (днес наречени представления), разни слова, отнасящи се въобще за подбуждание гражданина, ученика към учението, към длъжностите на всекиго към учението, всички тия в подобни тържествени дни" така много са привличали стари и млади, мъже и жени, че не само училището, но и училищният двор се указвал тесен да побере любопитните слушатели (Паметник, с. 219-220).

За подобни културни тържества, към които е имал голяма слабост, Войников използува и всички по-големи празници. На тях той дава и малки театрални представления със своите ученици. Но първото си представление, вече като истински театрал, изнася на 17 януари 1863 година² при една много куриозна за днес сценична обстановка. Един от актьорите е бил и Илия Блъсков. Според неговото свидетелство за представлението нямало "нито сцена, нито кулиси, нито шарени завеси, нито суфлеори, нито осветление от ламби"*³ (тогава още газта и ламбите не били известни в Шумен). Самият салон не бил нищо друго, освен една стара къща, която едва побирала 100-150 души, притиснати един до друг и осветлен от няколко лоени свещи, залепени по прозорците. Тя е служила тогава за девическо училище, а по късно за помещение на читалището "Архангел Михаил". И в тоя салон, сред самата публика, е постлано с две рогозки едно празно място, което служи за сцена. Пиесата е един обикновен диалог между двама селяни: единият с български чувства, а другият - заблуден, погагаузен българин. Представлението, сред обща тишина и любопитство започва с оркестров номер, - оркестърът свири в една близка с отворени прозорци стая. Свършва също с такъв номер, но вече оркестрантите - ученици - излизат на сцената (Паметник, с. 223-226).

Тази дейност на Войников в училището и вън от него прави впечатление не само на съгражданите му, но и на цялата българска напредничава и ученолюбива интелигенция. За него и за останалите учители: А. П. Гранитски, Анастас Иванов Блюдаров и Мехмед-ефенди, арабин от Египет, се сипят похвали отвред. Не ще съмнение, че учениците на такива учители, така добре подредили училището, "ще напредват от сяка страна" (България, г. II, бр. 58 от 1860 г.).

Освен като примерен във всяко отношение учител, Войников го знаят и като не по-малко примерен човек. Той дори, макар и да се е учил в католишки пансион, е "по-добър православен от святата си владика, който ся е учил богословие в православна семинария", и не е показал като него "някое безпътно поведеше" (България, II, бр. 57 от 1860 г.). И за П. Р. Славейков Войников е "момък разумен, с тихи нрави, един от добрите наши учители и един от най-искрените доброжелатели на отечеството и на Императорското Правителство". (Македония, г. I, бр. 46 от 1867 г.). Нищо чудно тогава в думите на в. "Право", който нарича времето на Доброплодни и на Войников златно време за шуменските училища (г. IV, бр. 17 от 1869 г.).

В Браила. "Дунавска зора". - Но, все пак, Войников не е можал да се задържи дълго като учител в родния си град. Пръв се е обявил против него влиятелният чорбаджия х[аджи] Симеонко, човек "с йеничерска глава и таен гонител на Българското просвещение", ако и сам да е бил българин. Той е вярвал дълбоко, че от българи не могат да излизат учени хора, затова и винаги предпочитал чужденци за учители (Народност, г. 1, бр. 33 от 1868 г.). Подир него се повличат и еснафите, които от незапомнени времена са имали управлението на черковната каса; от нея те са плащали на учителите и - трябва да се признае - твърде високи заплати: първоначалната заплата на Войников, например, е била 7000 гроша годишно, а последната - 12,000 гр.

Причините на тази враждебност срещу Войников се дирят обикновено в основания от него оркестър. Защото, според тогавашните понятия, "Цигулар къща не храни", а тъкмо на такъв непроизводителен занаят се е заловил да учи той децата на еснафите, вече доста закрепнали материално през време на Кримската война (1853-1856), която направи от Шумен военна база на всички съюзени с Турция западни държави. Но това допущане не само не може да се приеме безрезервно, но трябва и да се отхвърли. Шуменските младежи участвуват в оркестър, който става една необходимост за града, още от края на 1849 г.; той е основан от Шафран и Войников не прави нищо друго, освен да поддържа едно вече възлюбено от шуменци начинание. То, обаче, послужва като конкретен повод за неговото уволнение. И този повод го дава сам той благодарение на една своя нетактична постъпка, която уязвява тъкмо свободолюбивите и патриотично настроените еснафи. Х. Симеонко умело използува тяхното настроение, за да постигне свои лични цели. А тази нетактична постъпка се състои в туй, че Войников е приел да свири цяла нощ с оркестъра си на сватбата на едно не твърде симпатично българско семейство, на която присъствувал и местният паша.

Всъщност, причините се таят много по-дълбоко. Тях трябва да дирим в обществената дейност на Войников, не твърде симпатична за известни среди, особено за някои от първенците на града. А в тази му дейност видно място заема борбата на Войников с гръцкия владика Венеамин, която се води с еднакво ожесточение и в печата, и на обществената стъгда. Най-сетне се стига дотам, че противниците на владиката скриват гръцките книги, когато той е трябвало да освещава долно-махленската черква и черквата в с. Ченгел. Видял се в невъзможност да победи, Венеамин си продава покъщнината през 1861 г. и напуща епархията си.

При тия причини трябва да добавим и борбата на Войников, предприета срещу суеверното невежество на неговите съграждани, намерило своята проява в отношенията му към един лъжесветец, който с дух свети е лекувал болни и недъгави. Той е излекувал и жената на Х. Симеонко. Славата на този лъжесветец. полуумният силистренец Ангелуш, е била толкова голяма, че в Шумен са се тълпели хиляди и хиляди негови поклонници не само от околността, но и от цялата област, от даренията на които само за 40 дена се събрали 17,000 гроша, внесени за доправяне на училището (Блъсков, Спомени, 91). Негова страна взема дори "Цариградски вестник", обявил се остро срещу противниците му, защото мисли, че Ангелушовата "работа не е противна на святото писание" (год. XII, бр. 41 от 1861). Не тъй обаче са мислели младите начело с Войников, които, ослонени на науката, не вярвали, че могат да се снемат звезди в кладенец. И, за да подиграят наивните шуменци, пущали тиквени цветове в кладенците, над които Ангелуш надвесвал, покрити с черга, своите многобройни пациенти.

Уволнението на Войников през март 1864 г. предизвиква шумния протест на учениците, особено на тия от последния четвърти клас, който бива закрит. И училището, след един бляскав живот от няколко години, почва да запада (Право, г. IV, бр. 22 от 1869 г.), а неговият главен стълб се вижда принуден да напусне не само родния си град, но и своята родина. Може би виновник за последното е и Д. В. Манчов, който предлага на Войников учителско място в Болград. Ала вместо там Войников става учител и се заседява в Браила (Ив. Молов, сп. "Учител", г. V, кн. 10). И тука Войников продължава да върви неотклонно по своя начертан още в Шумен път . На обучението дава чисто национален характер, като чрез децата се стреми да събуди и да възпламени българските чувства у родителите им, голяма част от които са почнали да губят съзнание за своята народност, макар българската колония да е била твърде многобройна в Браила - състояла се от около 1000 семейства, а давала само 80 ученици. Също така устройва особени тържества и публични годишни изпити. Още на първия изпит в края на учебната 1864-1865 г. той излиза с един разговор между шест души ученици, в който се изтъква ползата от новото учение, като се бичува заблудата на едновремешните учители (Турция, г. 1, бр. 51 от 10 юли 1865 г.). Започва през 1867 г. и своя вестник "Дунавска зора", който редактира до 1870 г.

В частния си живот, обаче, си остава все така "смирен, разумен, искрен, трудолюбив и ревностен момък". Той никак не е изменил добрите си качества и никакво "чуздо влияние не е побъркало на доброто му поведение (Македония, г. I, бр. 50 от 11 ноември 1867).

Драматически представления: успех и слава. - Но грижата за театъра, в голямото значение на който все повече и повече захваща да се убеждава, взема връх над училищните му интереси и той се отдава напълно на него, щастлив, че е открил ново мощно оръдие за развитие и напредък на изостаналите назад негови сънародници. Дваж по-щастлив, че на театъра като школа за малки и големи, особено за последните, още не е обърнато потребното внимание нито в Турция, нито в Румъния⁴, нито в която и да било друга балканска държава. А в Западна Европа той отдавна си е извоювал мястото на важен и предопределящ фактор, което му е позволило да се издигне до една недосегаема височина, отдето намира върховен израз на доброто и хубавото в живота. Наистина, театърът на българите дори не ще доближи европейския театър, защото му липсват и условия, и сили за изграждане, но това още нищо не значи. Стига той да бъде възприет от сънародниците му поне като една образователна необходимост - останалото само по себе си ще дойде с течение на времето. Проникнат от това съзнание, той, след като си подготвя почвата чрез ред сказки на научни и патриотични теми, посрещнати твърде съчувствено и от местното българско население, и от тогавашния периодичен печат, дава първото си представление на 29 януари 1866 г. Играе със своя, подготвена от местни сили, трупа драмата "Стоян Воевода" в полза на браилското българско училище. Успехът бил неочаквано голям. И този успех, именно, го заставя да представи на 10 април драмата си "Райна Княгиня", сега в полза на гладуващите в Молдова. На 17 април същото представление бива дадено в голямото букурещко "театро" пак за същите бедни. На него присъствува и румънския крал Карол I, който, възхитен от играта, подарява 250 леи. От завист гръцката колония в румънската столица се канела да оскандали българските актьори, като почне да ги замерва с лук на сцената, но не успяла. Художествената игра на първите български артисти поразила и тях. На 27 пък представя "Стоян Воевода" в полза на българските "сиромаси" там (Дунавска зора, г I, бр. 27 от 1868 г.).

Оттук насетне представленията, в антрактите на които се свирят музикални късове от български мотиви, композиции на чешкия проф. Петрак, се редят едно след друго, давани почти винаги с една и съща благотворителна цел - да се помогне на училища, на бедни граждани или пък да се прати подкрепа на пострадали от бедствия сънародници. Такова едно представление дава и в полза на свищовските училища, на които се притича на помощ от Браила с една сума от 20 наполеона. Помощ е била пратена и от Стефан Берон за подкрепа на училищата: - те при един стихиен пожар на свищовското "скеле" изгубват всичките си магазии, от които са се издържали (Македония, г. IV, бр. 64 от 1870 г.). А две години преди туй готви през м. август с учениците от медицинското училище в Букурещ драмата "Покръщение на Преславский двор" в полза на българското букурещко читалище "Братска любов". Това прави по покана на читалищното настоятелство (Народност, г. I, бр. 37 от 1868). Няколко месеца по-рано, през м. май, изнася на сцената същата пиеса в Браила; от нейното представление се добиват 40 австрийски жълтици (Дунавска зора, г. 1, бр. 26 от 1868 г.).

Най-големи успехи, обаче, е пожънал Войников в Галац, дето е бил посрещнат с необикновени почести. На представлението, дадено на 3 май, са присъствували и англичани. Играна била "Велисава". Възторгът бил всеобщ. На сцената били хвърляни букети, някои от които стрували до един наполеон. Сам авторът, режисьор и актьор, е бил изваден на сцената. Особено силно впечатление направили актрисите, българки от Браила, една от които, г-жа Аника Х. Костович, била взета за прочутата румънска актриса мадам Фани - толкова бляскава била нейната игра. И реномето на Войниковия театър, което почва да расте от 1867 г., се окончателно затвърдява. Той буди задоволството на всички, които са готови да извикат ведно с Каравеловия в. "Свобода": "Да живеят сички младежи, които предприняха българският театър!" (Свобода, г. I, бр. 27 от 1870 г.).

Разбира се, че тези успехи на Войников му навличат и много неприятели, някои от които искат да припишат заслугите му на неговите актьори, та става нужда последните да се отказват публично от тях в полза на своя организатор и ръководител (Турция, г. VI, бр. 17 от 1870 г.). Между тия пък, които отричат литературните достойнства на Войниковите драми, се врежда, както е известно, и съгражданинът му Васил Друмев, тогава редактор⁵ на "Периодическо списание". Мнозинството от българите, обаче, па и от инородците около тях, гледат на Войников като на една изключителна личност. Нему се отправят от много места покани да ги посети, било сам, било с импровизираната си трупа, в която известно време участвува и Хр. Ботев. И той бърза да се отзове на всички не толкова от тщеславие, колкото от дълбоката вяра, че върши едно народно дело. По тия съображения Войников отива през 1869 г. в руска Бесарабия ведно с приятелите си Ив. Мънзов, редактор на в. "Тъпан", В. Д. Стоянов и П. Тодорович, учител (Дунавска зора, г. II, бр. 43 от 1869 год.). Присъствува и на Хусовите тържества, открити на 23 август същата година в Прага ведно с Васил Стоянов и Г. Начев: той като представител на училищното настоятелство и на театралното дружество в Браила, Стоянов като такъв на галацките, браилските и одеските българи, а Г. Начев от страна на българските първенци в Букурещ. Участвува и на тържествения банкет, дето говори на български след големите духовни представители на славянски и на други земи: Палацки, Куртин, Ралстон, Ригер, Сладкович. Поднася и адрес от името на обществата, които представлява (Дунавска зора, г. ІІ, бр. 40 и 42 от 1869 г.).

Особено високо ценят Войников браилските българи. Те са във възторг от него и твърде много му са благодарни, задето чрез училището, чрез народната българска музика и чрез театъра е направил "не малка чест на българското име пред инородните ни съжители" (Дун. зора, г. I, бр. 14 от 1868 г.). Но най-горе се поставя театралната му трупа, представленията на която са "послужили в три отношения": "едно да ся подкрепи тукашното българско училище, друго да ся поразбуди народното чувство на тукашните ни съотечественници, и трето да ся представи пред еднородците способността на българските младежи, които далеч от да засрамят народното си имя" са привлекли "техните похвали и ръкоплескания" (Дунавска зора, г. 1, бр. 27 от 1868 г.).

Докога е прекарал Войников в Браила и кои са били причините да напусне тоя град, в който изгради своята слава като драматург и театрал, мъчно може да се каже с положителност - липсват каквито и да било достоверни данни. Трябва да се предполага, че една от причините ще е нещастният му брак, сключен през 1870 г., когато е бил достигнал върха на своята слава. Разочарован от своята избраница, която обичал извънредно много, той загубва всякаква воля за работа (Молов, сп. Учител). Положително се знае само, че през 1873 г. Войников се уславя за учител в Гюргево, настоятелно канен от тамошните българи, дето прекарва до 1875 г. Тука той основава черковен хор, който е бил първият в цяла Румъния: преди него е нямало черковни хорове в нито една румънска черква.

Но вече незадоволен от себе си, от околната си среда и от своя емигрантски живот, той прави опити да се върне наново в родния си град Шумен, както се вижда от писмото му до русенския владика Григорий (10 юли 1874).

Жизнен край. - На следната 1875 година виждаме Войников в пределите на турската империя, но вече не като турски, а като руски поданик, обаче не само поставен под наблюдението на турската полиция, но и преследван от нея. Поне това значи следното съобщение на в. "Источно време", г. ІІ, бр. 27 от 16 август 1875 година. "Гони са още и един руски поданик на име Войников, като подозрителен". Тъй или инак, през същата година той се озовава в родния си град Шумен, дето прави постъпки за учителско място. Гражданите го посрещат тържествено и всички се радват, че го виждат пак в своята среда. Неговото желание, което е и тяхно, бива подкрепено със заявление от дванайсет еснафа. Но училищният съвет, председателствуван от Варненско-Преславския митрополит Симеон, не го назначава по предписание на русенския валия. Тогава еснафите дават второ заявление до екзарха в Цариград. И това заявление остава без последствие. Най-сетне желанието им бива удовлетворено по настояването на Димчо Чорбаджи пред руския консул в Русе. С намесата на последния Войников бива назначен за учител, но на девиците. Като такъв той престоява една година, за да замине на следната - 1876 - в Гюргево, дето причаква руските войски пак като учител. Явно е, че е преживял наново някоя трагедия в родината си, за да предпочете пред нея нерадостната чужбина, от която с такава болка на сърце е гледал да се отърси час по-скоро.

От живота му през време на Руско-турската война се знае, че ведно с Ал. Людсканов придружил генерал Столетов в обиколката му из България. После бива назначен управител на сиропиталището, открито от Славянския благотворителен комитет в Петропавловския манастир до Търново за сираци и вдовици, избягали от турския нож на опустошена Тракия. Но вечният спътник на войната - тифът - напада това заведение на човещина, поваля много от приютените в него и ведно с тях - техния управител, който напуща тоя свят на 27 март 1878 г. с неосъществения блян да види свободен родния си град, дето да прекара остатъка от живота си. Както се знае, Шумен с крепостта си беше предаден с формален договор на руските окупационни власти едва на 6 юни, след като на Берлинския конгрес България биде подхвърлена на безмилостно разпокъсване. Погребан е бил Войников на следния ден с речи от енорийския свещеник Димитър и от г-жа Евгения Кисимова (Славянско братство, г. 1, бр. 5 с. 48).

Така завършва живота си един от големите български будители, който, както ни свидетелствува Илия Блъсков, не е видял ни един бял ден през цялото си земно съществувание. Човекът, чиито дни са били "пълни със страдания, пълни с горести и скърби, с много усилия". Злата орис го е придружавала неотстъпно навсякъде (Градина, г. І, кн. 1). Ала тя не го напуща и след смъртта му: - никой не си спомня вече за него, освен младежите от родния му град, които започват да събират средства, за да пренесат костите му от Търново и да му въздигнат паметник. (Притурка на наставник за учители и родители, г. І, кн. 12 от 1881). Но скоро го забравят и те. Спомнят си за него шуменци - едничките граждани на България, които не заслужават своите велики синове - едва след 25 години, за да почетат паметта му само с възпоменателно утро, с наименование на едно първоначално училище и с турянето началото на един вече несъществуващ фонд за паметник. През 1902 г. се сещат за Войников, родоначалника на музикалната култура в България, изобщо, и, частно в Шумен, членовете на дружеството "Родни звуци". Те отиват в Търново, но не намират неговия гроб. И днес никой не знае, де почиват костите на този, който бе посветил и плът, и дух за благото и напредъка на своята измъчена родина. (Бълг. търговски вестник, г. Х, бр. 168 от 1902).

II.

Общ характер на дейността му. - Ценен от широките народни маси, дори надценяван от тях като учител, журналист, писател и театрал, Войников се движи непрекъснато между една атмосфера от враждебност и отрицание, систематически създавана му от неговите събратя по перо. Няма почти нито една негова книга, която да е посрещната колко-годе снизходително от тях. Те за всяка ще намерят да кажат нещо лошо, нещо неодобрително, дори по-лошо и по-неодобрително, отколкото би могло да се допусне. И участта на първата и на последната от тях е една и съща - подценяване и хула. Писаното тук-там в негова полза остава незабелязано; не го виждаме и ние, хората на новото време, макар да сме въоръжени с всички възможни средства за една по-обективна и по-справедлива преценка.

Наистина, всичко писано от Войников, сравнено с днешното състояние на нашата литература и наука, няма голяма художествена и научна стойност, но такава нямат и произведенията на другите му съвременници, имената и делата на които стократно повече се тачат днес от името и делата на Войников. И въпреки туй отношенията ни към тях и към него си остават все още различни. Войников мерим с принципите на естетизма, а за множеството от съвременниците му дирим културно-историческото място в процеса на нашето духовно развитие. А то тъкмо нему се пада последната преценка, защото, ако има някой от доосвободителните ни писатели, който с пълно право да заслужава името новатор и родоначалник на областите за дейност, до които се е досегнал, и на литературните видове, които е създал, това е безспорно Войников. Да би бил дори свръхталантлив, той пак не би могъл да направи повече по силата на туй, че не е имал наченки макар на образци из родната си действителност, а образците отвън са долитали в такава оскъдица, пък често са били и толкова несъвършени, че мъчно би могло да се очаква от тях добра насока и напътствие. Освен това, дидактизмът, основната черта на неговата природа, и неговият културен, а не политически патриотизъм, не са му позволявали отклонения от задачите, които са го ръководили през целия му живот. А те са били: максимум просвета чрез всички възможни средства и чрез едновременно въздействие над училището и над обществото. Ето защо той работи без прекъсване и в школската ограда, и вън от нея, обърнал питомците си в малко общество, а обществото в свои възрастни питомци, слял и обобщил техните културно-образователни потреби. Само тъй може да се обясни факта, че цялата му дейност, включително и книжовното му творчество, излиза от училището. За него той основава най-напред в българските земи оркестър, станал отпосле обществено достояние, за него пише и издава своя "Сборник от разни съчинения, исчерпены из Французка-та литература" и пр., посрещнат отрицателно от "Цариградски вестник", само защото в него не били поместени образци из наши писатели от епохата на първото и второто българско царство, които тогава бяха познати само на малък брой от нашата интелигенция (г. Х, бр. 474 от 1860 г.); за него е писано, но с оглед да излезе вън от неговите стени, и "Ръководство по словесност" с примери от разни поетически видове, някои от които се въвеждат за пръв път у нас, като: еклоги, триолети, кантати, романси и др.

Стига един поглед, за да се схване, че образците, дадени и в двете тия Войникови съчинения, не са и не могат да бъдат дело на неговия творчески нагон, а че са продиктувани от желанието му да разшири познанията на своите съотечественици върху формалните езикови и поетически постижения другаде. Па и да биха били дело на поетически нагон и на чисто творческа, а не дидактическа интуиция, те мъчно биха се добрали до по-голямо съвършенство, защото изказните средства на нашия език тогава се движеха още в сферата на песенните преживявания. Затова и нашите най-добри поети застъпваха само четиристишната лирична песен. Дори октавата, като се изключи стихотворението на Хар. Ангелов "Животът", и сонетът, опити за въвеждането на който прави Великсин, остават неизвестни не само за четците, но и за самите творци. И трябва да се даде право на негодуванието, намерило място в сп. "Училище" срещу острите критики, излезли по повод на това ръководство, задето се приписват на Войников намерения, каквито той не е имал. Стихотворенията не са дадени "за образец на ученикът, а само за една проста форма, по причина, че няма на български" такива (г. IV, кн. 7-8, с. 138 от 1875).

Дидактически тенденции на Войниковите драми. - Тия основни подбуди са меродавни и при драматическото му творчество. Войниковите драми, преди всичко, не преследват художествени цели. Той ги е писал не за да приобщи българина към висшите прояви на духа, не и да направи от него поклонник на естетически хубавото и психично вглъбеното преживяване, а да събуди у него елементарното нравствено чувство за собствено човешко и национално достойнство. И той сам неведнъж изповядва това си разбиране, което неотстъпно му е служило за ръководно начало в цялата му книжовна дейност. Подчертава го и в обявата си за драмите: "Георги Тертер" и "Криворазбраната цивилизация", дето косвено ни обяснява и защо от драматическите видове е предпочел историческата драма и характеристичната комедия. Според него, той прибягнал до тях, защото са от не "малка полза" "при започетъка"⁶ на едно народно развитие.

"Историческата драма - набляга той - като има за предмет да изложи на сцена героически, благодетелни и народополезни дела на някои исторически личности, а най-паче от народната история, освен що запознава зрителите или читателите с тия доблестни личности, а служи още да вдъхнува благородни усещания, добродетелни мисли, човеколюбиви стремления и да покаже още някои слабости или заблуждения, като: несъгласие, раздори, интриги, какви пагубни сетнини произвеждат във вреда на общото добро. А характеристичната комедия като представи на живо образи от слаби и смешни характери, като: глупешки постъпки, несумесани наемания, съзети умове с хвърчащи идеи, фанатически предсъдъци и пр. има за морална цел да поправи грешките, вмъкнати в общежитието на общо или на частно, като под един весел и смешен начин остави да говори само поучението (моралът), което, под образа на смеха, остава най-добри впечатления." Моралната цел на "Криворазбраната цивилизация" е "да предпази младото ни поколение от разврата, който се вмъква несъзнателно в нежните му духове, при въвежданието модите, алафрангата, или въобще вънкашната култура на тъй наречената европейска цивилизация" (к. В.). В "Георги Тертер пък, "историческа позорищна игра в 5 действия", "се представят гибелни следствия от интриги и раздори, които са кипели по времето на този цар в Търново и които са достигнали испосле да бъдат причина за пропаданието Българското царство." (Отечество, г. ІІ, бр. 79 от 5 март 1871 г.)

А тия задачи на драмата като средство за нравствено и дидактическо въздействие върху широките обществени среди се предопределят от задачите, които възлага Войников на театъра, който, според него, "е едно от съсловията за развитие на един народ". Когато той "започне да присъствува на наредено свое позорище, дето той гледа живи действия от неговата славна прошлост, от неговите исторически подвиги и достойнства; дето той слуша на жив язик чувства и мисли от негови славни праотци; дето той добива понятия от духа, талентите, наклонностите и вредността на ония негови прадеди, които са били достойни да прославят народното му име: тогаз и забира той да усеща нуждата за народното възрождение и да чувствува необходимостите за народното развитие. С една реч, в народното позорище той открива всеобщо училище за неговата народност. От друга страна, народното театро става причина и за възраждание на драматическата писменост."*⁷

Но и при тия утилитарни задачи, които Войников постави в основата на театралното изкуство изобщо, неговото дело, прегърнато от съществуващите тогава просветни фактори - читалища и училища - среща отчаяни противници и отрицатели. Един от тях, Т. Икономов, решително отхвърля дори чисто образователното значение на театъра. Той мисли, че театралните представления не могат да вдъхнат у зрителите си никаква любов към сериозната наука. Най-многото, което могат да направят, то е да повлекат хората подир лекото и лекомисленото и да променят грубите удоволствия с "по-изтънчени по формата и по-скъпи". Освен това те, когато се дават от ученици - а тъкмо между последните се избират актьорите - 1. отклоняват училището от неговото назначение; 2. действуват вредно върху ученическия ум, като ги правят актьори. Пък тъкмо актьорите "са най-лекомислените хора", които не знаят друго достойнство, освен одобрението на зрителите си. (Турция, г. ІІІ, бр. 1 от юни 1866 г.⁸)

Не по-малко отрицателно се държи към театралните представления и "Периодическо списание", което вижда в тях една излишна и непотребна чуждица, каквато са и читалищата. То намира, че всичко в нашия живот се зида не върху свои "самородни елементи и не в естествен порядък, а на привнесени елементи и как дошло"*. Като чуждица нашите читалища, дълго време не са знаели какво да правят. Затова от просветната им дейност не произлязло нищо друго, освен равнодушие. Присадени от чужбина, те не намерили храна у нас. Отворили сме ги с жар и скоро сме ги напуснали, - сериозната им дейност не била по вкуса ни. За да ги събудим от сън, обърнали сме ги на театри - друга чуждица - места за забава. "За да закрепим една мода"*, побързали сме да заемем друга. (Театралните представления по нас. Пер. сп., г. I, кн. 9-10 от 1874 г.⁹).

Заключението от тия съждения се налага само по себе си, и ние го намираме наготово във в. "Турция", г. ІІІ, бр. 10 от 1866 г., ясно и категорично изразено: "Сега засега увеждението на театрото в отечеството ни може повече вредно да бъде, колкото полезно и по-добре е да го нямаме, и най-много за това, че сми твърде бедни и твърде неучени."¹⁰

Трудности за създаване на българска драма. - Подобно отрицателно отношение към театъра, подържано тъкмо от най-видните представители на българската интелигенция, не би могло дори да допусне мисълта за създаване на драма. И не Войников, но и който и да било друг на негово място, щедро надарен с таланта на драматичен писател, не би могъл да ни даде повече от туй, което е създал той. Най-добро подчертаване на това ни твърдение се намира в преводните драми, изнасяни на българска сцена, първо място между които заема "Многострадална Геновева". При едно вече развито драматическо изкуство в Западна Европа, при един богат репертоар от драми, излезли из перото на талантливи и гениални автори, изборът пада именно на бездарни творения, които често пъти нямат нищо общо с чистото художество. Няма да се питаме защо. Отговорът се налага сам по себе: защото в тях се изнасят проблеми, разработени с такива художествени, композиционни и стилни похвати, каквито са били недостъпни не само за широката българска маса, но и за голямата част от нейната интелигенция. С тях театърът като просветен фактор не би могъл да се закрепи, не би могъл да привърже тъкмо тия маси, без чието участие никой не е в състояние да мисли нито за театър, нито за драма. А за да се закрепи той, трябваше да се прибегне до заемане от чужбина и до създаване у нас на такива произведения, които биха задоволили нейните примитивни вкусове, пригодни да добият впечатление само от изненадващото, гротескното и немотивираното.

И Войников, бленуващ да закрепи своето дело - театъра - на което е посветил целия си живот, не е могъл да не се съобразява с тия вкусове. Иначе, поставен пред алтернативата - за или против театъра, той трябваше или да се присъедини към противниците си, или, пренебрегнал вкусовете на публиката, чрез която би победил, да се види сам победен от нея. Така от театъра се ражда драмата, а от актьора - драматическият писател, който пише, не за да създаде едно художествено произведение, а за да изнесе една пиеса на сцената. И често прави това по външни подбуди, на каквито се дължи, напр., драмата "Райна Княгиня". Войников прибягва до драматизирването на Велтмановата повест със същото име по искането на няколко браилски българи, които, като виждали, че и власи, и гърци дават представления в Браила, възжелали и те да дадат свои - български и с български пиеси. Те я и напечатват на свои разноски, като гордо признават, че търговската и националната им сметка не излязла погрешна: само от едно представление добили 100 жълтици помощ (Турция, г. III, бр. 5 от 1866).

Преценка на Войниковото дело. - Щом погледнем тъй на Войниковото драматическо творчество, ще трябва да му дадем и много по-друга преценка от тая, която му се е давала досега. Още повече, като не се изпуща из предвид, че той сам съзнава причините, които го карат да отстъпи от чистото художество: те се крият в "състоянието на книжевната ни заспалост", при която "ни един талантлив литератор, ни един даровит поет, ни един гений не може да се развие, защото у нас, българите, няма още онова насърчение, което е така необходимо за гениалния талант, както е необходима храната за човекът". При тогавашната заспалост на "умствените ни сили", при тогавашната "мъртвина на литературният вкус, у нас един Шилер, един Шекспир, един Байрон не би са родил, без да са убие духът му от общата неуценителност. Той би умрял от липса на изисканото насърчение." (Училище, г. IV, кн. 17-18, 1875)¹¹ Ето защо, на Войников не оставаше нищо друго, освен да тръгне по пътя, който ще разгони тая заспалост с всички ония средства, които времето правеше възможни. А те, при "научните" исторически изследвания на Раковски, сочеха към историческите мотиви на лириката. Естествено е, че и драмата трябваше да тръгне по следите им, ако не искаше да остане наистина чуждица, особено за тия, които чрез нея трябваше най-силно да се раздрусат от вековния сън. Погледнато така, ние би трябвало да поставим Войниковото значение, като будител, а не като революционер, наравно с Раковски. И както Раковски взимаме за родоначалник на нашето историческо знание, което при него покълва в романтичните увлечения от преславното минало на българския народ, така и на Войников трябва да дадем същото място в областта на драмата. Историческата или житейската правда, която предопределя художествената стойност на всяко литературно произведение, така чувствително нарушена, по-скоро, пренебрегната от Войников, не трябва да отклонява нашата преценка в отрицателна насока. Тая правда е трябвало да се прекрои така, че да създаде от неоформената още маса една националност, а не от един просветител голям художник и поет, какъвто би бил Войников, ако не беше толкова вдъхновен патриот. И в тая саможертва е всичкото величие на неговото дело, което, взето и като един неизбежен опит, за какъвто го взима К. Величков, не губи своето величие. Защото, освен това "никой повече от него не е съдействувал за развитието у нас на вкус към драматическите представления", а пиесите му са се ползували "дълго време с най-широка и ласкателна известност" (Величков) и още, защото, както подчертава Л. Каравелов, българската литература почнала да "разширява своите предали и да допуща в своята област такива произведения, които доскоро й бяха чужди". Цялата наша "книжовност", като отделим "учебниците и черковните книги заедно с преводите, често безсмислени, не притежава повече от двайсетина къса, от които петнайсет са преведени" (Свобода, г. I, бр. 76).

Впрочем, не са били по-развити вкусовете към хубавото, към изящното и у съседните ни, щом като Войниковите драми се превеждат на гръцки и румънски, щом те се играят от техни трупи пред една инородна публика, която ги харесва, а пък "Райна Княгиня" дори бива изнесена в чешки превод на пражка сцена.

Ако сега се опитаме да определим новото, което Войников внася в склада на нашата книжнина и на нашия културен живот, ще трябва да признаем, че той е първият основател на оркестър и на хор, първият основател и ръководител на драматическа трупа, един от първите родоначалници на съвременната ни измерена реч и, ако не първият, то истинският и от никого неоспорван основател на българската драма, която преди него почти че няма сериозни предтечи. Това му качество признава и сам П. Р. Славейков, който го нарича неин "по право основател" (Македония, г. IV, бр. 62 от 1870). Вярно е, че това, което е написал Войников, ще си остане завинаги без популярност: то няма да се чете от широките маси, няма да се посяга към него за художествена наслада, никой няма да се униса от въплътените в произведенията му образи, нито ще се възпламенява от идеите и концепциите на техния създател, ала също тъй е вярно и противното: Войниковото дело се изучава и ще се изучава толкова по-грижливо, колкото повече стане господствуващо схващането, че в известни степени на културното развитие починът на едно дело налага по-големи творчески напрежения, отколкото неговото усъвършенствуване в други.

БЕЛЕЖКИ:

1. [Повременен] спев - песен, думата е използвана и от Г. Раковски. [обратно]

2. Първото театрално представление в Шумен е станало не на 17 януари 1863, както пише Ил. Блъсков (след него и Ст. Чилингиров), а на 15 август 1856 г. [обратно]

3. Вж. Ил. Блъсков. Мемоари. Съст. Д. Леков, София: Изд. на ОФ, 1976, с. 159. [обратно]

4. Твърдението на Ст. Чилингиров е оспоримо, особено по отношение на Румъния, пък и на други "балкански държави". [обратно]

5. В. Друмев е сред основните сътрудници на "Периодическо списание", но негов редактор е Васил Д. Стоянов. [обратно]

6. Започетък - начало. [обратно]

7. Д. Войников, Избрани произведения. Съст. Д. Леков. София: Български писател, 1978, с. 191. [обратно]

8. Вж. текста в Българска възрожденска критика. Съст. Г. Марков. София: Наука и изкуство, 1981, с. 245-252, 520-522. Статията е публикувана и в сп. "Читалище". [обратно]

9. Отпратката в скоби не е точна. Чилингиров цитира статията на Т. Икономов "Театралните представления по нас" (вж. бел. 8). В цитирания брой на "Периодическо списание" е поместена неподписана рецензия на В. Друмев за "Ръководство за словесност..." от Д. П. Войников, в която обаче няма подобен текст. Вж. и бележките към очерка за В. Друмев. [обратно]

10. Цитирана е дописка от Стефан Илиев. Вж. Българска възрожденска критика, с. 499-500. [обратно]

11. Статията "Периодическо списание" е публикувана без подпис. Според някои тя е писана от редактора на "Училище" Ил. Блъсков, а според други - от Д. Войников. Вж. Българска възрожденска критика, с. 416, 545. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

Атанасов, Т. Очерк върху историята на нашия театър. - Пер. сп., г. XXI, кн. 5-6 от 1909 г.

Атанасов, Н. Борба за театър. - Глобус, г. III, бр. 37 и 38.

Блъсков, Ил. Р. Трима народни учители. - Паметник, г. III, с. 213-231. Също в "Градина", г. I. кн. 1, в "Ред съвременни книжки" и пр.

Величков, К. Добре Войников. Книжници, Солун 1893 г.

Гечев, А. Добри П. Войников в развоя на нашата драма. - Известия на славянския семинар за 1904-1905 г.

Йоцов, Б. Нешо Бончев. - Училищен преглед, г. XXVII, кн. 6, 1928 г.

Моллов, Ив. Добри П. Войников. - Учител, г. IV, кн. 10; Просвета, Шумен, г. І, кн. 7.

Wollman, D-r Frank Bulharske drama. Spizy Filosoficke faculty university Komenskeho, č. IŐ Bratislava,1928 г.

Чипингиров, С. Харалан Ангелов. Сб. БАН, кн. III, 1915 г.

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Войников, Добри. Избрани съчинения. Предг. Т. Атанасов. София, 1928.

Войников, Добри. Избрани страници. Предг. Г. Константинов, 1941.

Войников, Добри. Избрани съчинения. Предг. С. Русакиев. София, 1948.

Войников, Добри. Избрани произведения. Съст. Д. Леков. София: Български писател, 1978.

Войников, Добри. Съчинения в 2 тома. Съст. Д. Леков. София: Български писател, 1983.

Добри Войников. Научни доклади. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1990.

© Стилиян Чилингиров, 1929
© Издателство LiterNet, 09. 03. 2004
=============================
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Под ред. на М. Арнаудов. Т. III, София: Факел, 1929.
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Т. III. Под ред. на Н. Аретов. Варна: LiterNet, 2004.