БУЛЧИНСКАТА РОКЛЯ НА СТАРАТА ДАМА

Стефан Бонев

web

Вече не си спомняше от колко години е тук. Може би тридесет, четиридесет, че май и доста повече. Чувстваше се огромен, тромав, стар и напълно ненужен. А няма нищо по-страшно от това, сам да си поставиш такава диагноза. Непотребен!

Никой не го беше търсил толкова дълго време, че беше започнал да забравя дори лицата и имената на хората от семейството. Тук те не влизаха много често, а и от мястото, на което стоеше, можеше да вижда само теметата на главите им.

Със сигурност знаеше, че кестенявата и късо подстригана коса на дебелия мъж с очилата е започнала доста да оплешивява откъм челото, а оголената кожа на главата му се беше набръчкана от годините. Жената също беше доста пълна, но не толкова, колкото съпруга си.

Явно периодично се подлагаше на изтощителни диети. Личеше си от нервните й жестове и резките движения. Във всеки случай мъжът й беше много по-спокоен и по-уравновесен. За цвета на нейната коса не беше сигурен. Един път беше руса, друг път - кестенява, а се беше появявала и черна, че дори и червеникава.

Най-често обаче тук влизаше дъщерята. Беше около осемгодишна. Дългата си руса коса обикновено носеше вързана на конска опашка, макар че понякога идваше и с дебела златиста плитка, която определено й отиваше. Дъщерята също ходеше с очила. Явно беше наследила късогледството от баща си.

За разлика от родителите си, детето проявяваше интерес и често ровеше по старите шкафове наоколо. А в тях имаше какво ли не. Десетки стари чернобели снимки, дебели олющени албуми, пожълтели книги, пликове с писма, писани преди десетки години...

А чекмеджетата! О, те бяха пълни с какви ли не джунджурии, останали още от миналия век. Вътре имаше стари часовници, тефтерчета, огледалца, табакери за цигари, фенерчета, в които отдавна не бяха слагани батерии, десетки чифтове очила с диоптри, както и такива за слънце. Дъщерята обичаше да си слага старовремските очила и после да се върти с тях пред голямото огледало до вратата. Беше хубаво момиче и един ден щеше да стане голяма красавица.

Той успяваше да хване от време на време отражението й, когато дъщерята се кипреше пред огледалото. Но нещата в стаята не носеха на малкото момиче единствено радост. Понякога тя коленичеше пред празното легло, и отгоре той виждаше, че бърше с длан очите си.

Ставаше тъжна и докато препрочиташе някое старо писмо или разглеждаше фотографиите на баба си. Най-много харесваше сватбените й снимки. Те бяха поизсветлели от изминалите години, но сякаш от това белотата на булчинската рокля изпъкваше още повече. Ето я, стройна и красива млада дама, хванала под ръка дядо й. Беше починал много преди тя да се роди и не го помнеше. Но и той беше млад и висок на снимката.

Стърчеше с една глава над булката си. А двамата заедно изглеждаха невероятно фини и аристократични.

Момичето прокарваше с нежност ръка по фотографията - там, където беше бялата рокля с безбройните малки розички от най-фина дантела, обточващи деколтето. Ами булчинският воал? Толкова нежен, а диплите му се стичаха като приказни водопади покрай косата й и премрежваха прекрасните й очи.

Веднъж той я чу да казва, че когато стане булка, непременно ще иска да бъде облечена с рокля като на баба си. Дълга, бяла и искряща! И с много малки червени розички, които щяха да се спускат в два изящно извити лъча от раменете й.

Родителите не й позволяваха да се застоява дълго време там. Обикновено, когато това се случеше, от хола долиташе нервният глас на майката, който й казваше заповеднически, че тя няма работа в стаята на баба си. А детето се сепваше в мечтателния си унес и нацупено напускаше помещението.

Бабата! Бог да я прости! Да, тази стая някога беше нейна. Почина в ей това легло долу. Старата дама се беше залежала с години. От време на време й ставаше лошо. Тогава при нея разтревожено идваше някой от семейството и започваше да я пита припряно какво й е и как се чувства, докато от другата стая звъняха в "Бърза помощ". После пристигаха лекари, мереха й кръвното, слагаха й инжекции, а понякога и системи.

Той още помнеше изпитото и сбръчкано лице на старата госпожа върху възглавницата. От мястото, на което стоеше, то му изглеждаше като жива икона. Строго и аскетично, но в същото време - някак особено аристократично и одухотворено. Виждаше как от ден на ден то се сбръчква и пожълтява все повече и повече. Ясните някога сини очи сега бяха помътнели. Болестта и старостта бавно, но сигурно изпиваха живеца от тялото й.

Най-дълго при бабата се задържаше нейната внучка. Сядаше до нея и й говореше. Разказваше за училището, за игрите си пред блока, четеше й съчиненията, които беше написала за домашно. А старицата я гледаше с много любов и от време на време събираше сили да й каже нещо. Да я успокои, ако внучката беше притеснена, да я похвали, ако беше изкарала висока оценка или беше постигнала нещо друго, с което да се гордее. А бабата разказваше спомени от своя живот.

Момичето най-много обичаше да слуша за сватбения ден на баба си. Тогава то отиваше до шкафа и изваждаше някоя от снимките, на които баба й беше с булчинската рокля. Гледаше я и си представяше, че самата тя е булката. Хванала е под ръка любовта на своя живот и двамата бавно се движат по една безкрайна пътека между стотици усмихнати хора...

Баща й и майка й постоянно бяха заети с нещо. Ходеха на работа, тичаха по различни задачи, говореха припряно по телефона, крещяха си за големите сметки, които трябваше да плащат. Обвиняваха се един друг за неуспехите си, караха се най-грозно, а после дълго и гузно мълчаха. Никой от тях не обръщаше внимание на детето. А то растеше и си имаше проблеми и грижи, които искаше да споделя, да получи разбиране, съвет и помощ. И намираше всичко това единствено при баба си.

Когато възрастната госпожа почина и лежеше със скръстени ръце, между които беше пъхната запалена свещ, майката и бащата сякаш си отдъхнаха. Все едно тежко бреме падаше в момента от плещите им. Особено на майката. От своето място той виждаше как тя се движеше след погребението. Беше готова да полети и дори си тананикаше весело, когато останеше сама в стаята.

Единственият човек, който истински плака, беше нейната внучка. Не искаше да се раздели с любимата си баба. Защото тя не й беше просто баба, а нещо много повече. Чувстваше я като първа приятелка, като сестра, като майка и баща, като всички и всичко едновременно...

Само на нея беше доверявала най-съкровените си желания и преживявания. Единствена тя можеше да пази тайна и да разбере проблемите й, да я погали по главата, да стисне нежно ръката й със сухите си кокалести пръсти. Никой друг не умееше, като нея, да я успокои, да й даде мъдър съвет...

След смъртта на баба си детето се чувстваше като сираче. Често идваше в стаята, коленичеше до празното легло, после дълго време плачеше тихо и галеше възглавницата и изпънатото одеяло. И се молеше. Молеше се за баба си. Искаше от Господ да й намери най-доброто място на небето. Да я сложи до самия него! Защото знаеше, че тя го заслужава.

Бяха минали вече години след смъртта на баба й, но момичето продължаваше да идва тук всеки ден. Внучката падаше на колене пред леглото и с тих шепот, за да не чуят родителите й, споделяше проблемите си, тревогите и радостите от живота си. Разказваше за мечтите си, за това неразбиране от страна на родителите си. Но и за тях не говореше с лошо. Казваше, че въпреки всичко ги обича много и че е благодарна за това, което успяват да направят за нея.

Тази стая се беше превърнала за нея в храм, а празното легло на баба й беше олтарът, пред който коленичеше, за да споделя, за да моли, да търси съвет. И беше убедена, че там горе някой я слуша. Чуваше я баба й, чуваше я и Господ, който беше там, до нея. И когато задаваше въпроси, знаеше какво ще отговори баба й, защото я познаваше най-добре от всички.

Когато свършеше ритуала си, тя отваряше шкафовете и чекмеджетата и дълго разглеждаше старите снимки, слагаше си очилата, четеше пожълтелите писма. Всички те й напомняха за баба й и за часовете, които беше прекарала заедно с нея.

Родителите й обаче не одобряваха поведението й. Понякога отваряха рязко вратата и я заварваха да се моли, коленичила до леглото. И там, отгоре, той виждаше как майка й влетява в стаята, крещейки неистово, хваща я грубо за ръката и я извежда навън.

А после оттатък се чуваше плач и дълго таените обвинения излизаха наяве - гневни думи между сълзите на дете. Накрая всичко завършваше с плясъка на силен шамар. А той си седеше там горе, непригоден да направи каквото и да било, за да я защити. Ненужен! Тромав, голям, стар и напълно непотребен!

Един ден чу как бащата и майката си говореха оттатък, в хола. Парите не им стигали и трябвало да дадат стаята на бабата под наем. Институтът бил наблизо и винаги можели да се намерят студенти, които да я наемат. Майката изтъкна, че стаята има врата и към коридора, която я прави самостоятелна. А тази, която води към хола и от която сега влизаха, трябвало да се заключи.

Даже пред нея можели да сложат един нов гардероб, който да я закрива и да изолира шума. Но трябвало стаята да се ремонтира и пребоядиса, да се изхвърлят всички стари вехтории и мебели, включително и "проклетото легло". Щели да я обзаведат с нови легла, шкафове и гардероб.

Тази сутрин бяха изпратили дъщеря си на ученическа екскурзия, която щеше да продължи няколко дни. Така тя не разбра за плановете на родителите си. Ако беше чула, нямаше да приеме нещата толкова лесно.

После двамата влязоха в стаята и затършуваха по шкафовете, за да разберат дали няма нещо ценно, което да запазят. Снимките, албумите, писмата, старите очила, фенерчетата и часовниците...

Всичко беше нарочено за изхвърляне. А той продължаваше да стои горе, без да може да предприеме нищо, с което да спре това оскверняване. Непотребен!

По едно време майката погледна нагоре, малко над нивото на стария трикрилен гардероб. Гледаше към него! Какво неочаквано внимание, след като десетки години никой в този апартамент не го беше забелязвал. Че дори и дъщерята им.

Тя дръпна един стол, качи се, пресегна пълните си и добре гледани порозовели ръце, щракна закопчалките и отвори. След което хвърли един смръщен поглед и се обърна към мъжа си:

- И тук има само разни вехтории, покани за сватба и булчинската рокля на майка ти заедно с воала й.

Тя слезе от стола, отупа ръцете си от събирания с десетилетия прахоляк, и като погледна съпруга си с изражение, което не допускаше абсолютно никакви противоречия, се разпореди:

- Заедно с вехтия куфар отиват на боклука! И той е абсолютно непотребен!

© Стефан Бонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.08.2013, № 8 (165)

Други публикации:
Стефан Бонев. Пред прага на храма. Пловдив: Хермес, 2012.