Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЕПИТО

Стефан Бонев

web

Тогава се казвах Пиер и бях на двадесет години. Но иначе приятелите ме наричаха Пепито, понеже съм приличал на италианец. Нямах нищо против. Говореха още, че съм имал затворен характер, и сигурно е било вярно. По времето, когато започна тази история, следвах медицина. Понеже не ходих войник, вече бях втори курс. Има една интересна подробност, която непременно трябва да спомена, преди да започна разказа си. Имаше нещо особено в мен. Още от дете бях навикнал да се вглъбявам в различни предмети, докато започнех да се чувствам като тях. Можех да бъда картината на стената или пък масата в кухнята. Въплъщавах се във всичко, което пожелаех. Съществувах на две места едновременно - в собственото си тяло и в предмета, който съзерцавах.

По това време живеех в една таванска стая, където понякога водех и приятелки. Не можех да се спра на нито една от тях. А го желаех. Повечето от вечерите си прекарвах с цигара в ръка, седнал на перваза на прозореца. Отсреща имаше друг прозорец, зад който често виждах едно лице, което не ми даваше покой. Бях научил името й - Емилия. Също бе студентка. Много пъти съм се опитвал да я заговоря на спирката, но не ми достигаше смелост. Думите се оплитаха на езика ми, избиваше ме руменина. Чувствах се недостоен за нея. Понякога, седнал на перваза, успявах да зърна тялото й в пролуката между завесите. После осветлението угасваше, но аз още дълго се взирах с възпалени очи, преди да заспя с копнеж по недостижимото.

Прекарвах много часове пред прозореца, в очакване да влезе в стаята, да светне лампата и най-после да съблече розовата си блузка, преди да си легне. Розовата блузка! Докато чаках, понякога я виждах да виси изпрана на балкона.

Това се случи онази сутрин, когато се събудих с натежала от нощно запиване глава. Блузката отново висеше на простора. Беше току-що изпрана и от нея още капеше вода. Съсредоточих се и се опитах да се промъкна между нишките на плата. Сигурно е хубаво да обгръщаш това младо тяло. Започнах да усещам, как се поклащам на тела, чувствах гъделичкането на стичащата се вода. После загубих усещане за собственото си тяло. Тъкмо си мислех, че до такава степен никога не съм се вглъбявал, когато всичко се завъртя. Вече бях отсреща и се поклащах на есенния вятър. Срещу мен беше собственият ми прозорец. Виждах лицето и раменете си, ръцете, облакътени на перваза, запалената цигара между пръстите. После образът се размаза, цигарата се измъкна между пръстите и падна надолу. Когато повдигнах поглед нагоре, там вече нямаше никой.

На другата сутрин дойде Емилия и ме прибра в стаята. Бях вече изсъхнал и усещах топлината на пръстите й. Най-после при нея! Вълнувах се така, както може да се вълнува само една розова блузка. След това ме облече. Почувствах едрите й палави гърди, гъделичкането на острите зърна. Давах всичко, за да бъда пак мъж, да овладея това тяло. Но не можех. Пепито вече не съществуваше.

Благодарение на новото си положение се запознах с приятелите й. Опитах се да се въплътя в тях, но нищо не се получи. Не можех да премина през бариерите на телата им. Същото беше и с Емилия. Но трябваше на всяка цена да премина в нея. Така щях да съм по-близо до целта си.

Бях забелязал, че тя пие някакви таблетки. Може би антибиотик или нещо подобно. Взимаше ги два пъти дневно, в точно определен час. За мен не беше никакъв проблем да се въплътя в неодушевен предмет. Издебнах момента, когато тя взимаше хапчето, и се съсредоточих в него.

Бях погълнат. После Емилия дълго търси изчезналата от гардероба си блузка. А аз, разтворен в кръвните й телца, навлязох навсякъде. Уплетох се в нервните възли, настаних се в гънките на мозъка й. Започнах да долавям подобни на шепот откъслечни мисли. Проникнах във всяка клетка на нейното тяло. Смесих мислите си с нейните. Овладях сетивата и мускулите й. Можех да управлявам това тяло също така, както и тя. Вече бях и Пепито и Емилия едновременно. Затова движенията й отначало бяха некоординирани. Събаряше всичко, до което се докоснеше. После дълго стоеше безмълвна и замислена пред огледалото. Чувствах се гузен, като натрапник. Исках да изляза, да се въплътя в нещо друго, но не можех. Нейното тяло ме държеше здраво и аз се лутах като мишка, затворена в капан. Не можеше да продължава вечно така.

Реших да й открия за моето съществуване. Една сутрин, докато Емилия още се въртеше полусънена в леглото, аз се престраших и се обадих в мислите й. Тя скочи и се огледа уплашено. Успокоих я и обясних какво е положението. Очаквах да негодува от вмешателството ми. Бях поразен обаче, когато ми каза, че дори много се радва. Била толкова самотна. Много желаела да има един вътрешен глас, с който да споделя и да се съветва. Разпределихме си функциите. Спомням си, когато тя се готвеше за изпити. Не стигаше времето. Докато тя четеше, аз спях, и обратно. Всички изпити изкарахме с отличен.

Веднъж Емилия сподели, че иска да ме целуне. Казах й, че отдавна желая да я прегръщам. Отначало любовта ни беше истинско мъчение. Но скоро измислихме как да го правим. Аз извиквах в представата й своето тяло, а тя - нейното. Още от първия път се получи нещо неповторимо. Давахме свобода на фантазията си и правехме каквото си искаме. Заживяхме в един наш, измислен и същевременно истински свят, и бяхме щастливи. Всичко беше наше и общо. Плувахме в измислени реки и морета, реехме се като птици между небето и Космоса.

Веднъж забелязах, че Еми отново започва да се вглъбява в себе си. Стана необщителна и мълчалива. Дори в мислите й надничах трудно. Отново започна да се застоява пред огледалото. Беше сприхава и нервна. Когато я питах, ми отговаряше, че и тя не знае какво става с нея.

Една сутрин се събуди и зацелува въображаемото ми тяло, гушеше се в мен. Когато се разсъних, тя се притисна още по-силно и ми каза, че ще имаме дете. После приглади с ръка корема си, но не въображаемия, а този - истинския.

 

 

© Стефан Бонев, 2004
© Издателство LiterNet, 04. 01. 2004

=============================
Първо издание, електронно.