Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЕТ МЕСЕЦА ЛЕТЕН ДЪЖД

Стефан Бонев

web

Тихият есенен дъжд флиртуваше нежно със срамежливите листа и ги караше да тръпнат от страст. След като погалваха нежно зелената прелест на черешата, капките се търкулваха надолу покрай дребната червенина на плодовете й, и глухо тупваха в прахоляка, превръщайки го в най-обикновена кал. Аз стоях на двора пред къщата и се вслушвах в лиричния ромон на дъжда. Вдъхвах дълбоко от пречистения въздух и се опитвах да не мисля за нищо. Беше толкова тихо и спокойно, сякаш всички бяха напуснали града и в него бях останал единствено аз.

Знаех, че този миг ще бъде краткотраен и че не може да бъде спрян, затова се опитвах да го възприема с всичките си сетива. Опитвах се да го запечатам в съзнанието си, така че и друг път да мога да го извиквам в себе си и да му се наслаждавам. Затова и не се смущавах от капките, които галеха и мен, така както галеха листата на черешата. Кожата ми изтръпваше от хладните ласки на дъжда. Усещах го с цялото си тяло. Почти долавях трептящите импулси, които нервните ми окончания приемаха и изпращаха до изостреното ми съзнание.

Запечатах и далечния гръмотевичен тътен, с който дъждът почти изведнъж спря, така както беше и започнал. Огледах се още веднъж. Ето ги мокрите листа, натежали от дъжда. Те се навеждаха надолу, преди от тях да се откъснат последните задържали се капки и да полетят към калта отдолу.

След това се прибрах, облякох сухи дрехи и седнах отново пред компютъра си, за да продължа с писането на доклада за тримесечието. Чувствах се като нов. Бях чист и освежен и работата ми спореше.

Когато вечерта почувствах умора, станах от бюрото с компютъра, излязох навън, и се завлякох до любимата си пейка под черешата. Яркото слънце вече беше подсушило напълно сутрешните мокри набези на дъжда. Листата на черешата бяха съвършено сухи, а калта под дървото отново се беше превърнала с сивкав прах. Сякаш никога не беше валяло.

Затворих очи и извиках в съзнанието си още пресния спомен от дъжда. Не беше трудно. Първо си спомних за капките и за техния допир до зелените листа на черешата. После извиках в паметта си шума от дъжда - тихия и безвременен шепот на капките. След това си спомних как дъждът валеше и върху мен. Ето, усетих отново мокротата, лекото изтръпване на кожата ми от капките. Удължих спомена от краткия дъжд, така че да му се полюбувам по-дълго време. И това не беше трудно. Бях запечатал в себе си всеки един звук, всеки цвят и всяко едно усещане. Ето ги отново прохладните пръсти на дъжда, гъделичкащи кожата ми и прогонващи насъбралата се негативна енергия. Имах чувството, че дъждовната вода преминава и през тялото ми. Отмиваше токсините, натрупани Вътре в мен. Капките преминаваха и през мозъка ми, прочиствайки гънките му от ежедневния прахоляк на стреса и постоянните притеснения за работата, за неплатени сметки и заеми, за проблеми с близки хора и битови неуредици. Отмиваше суетността, злобата, завистта и неудовлетвореността от живота.

Когато вече се чувствах наистина пречистен и зареден с енергия, извиках за финал онази гръмотевица, която даде край на дъжда. Капките оредяха и останаха само онези, които все още се оттичаха от листата на черешата.

Отворих очи и ахнах от изненада. Беше валяло! Беше валял истински дъжд! Отново всичко беше мокро, отново последните капки се отцеждаха от листата на черешата. И аз бях мокър. Съвпадение ли беше? Или аз бях извикал дъжда?

Цяла нощ не можех да заспя. Въртях се в леглото и се опитвах да разбера това съвпадение ли беше. Ласкаех се от мисълта, че мога да повикам дъжда, когато си поискам. Но знаех, че това беше невъзможно. Реших на другия ден отново да опитам. Един път може и да беше съвпадение, но ако се получеше пак...

Сутринта първо седнах пред компютъра, но нещо не можех да се концентрирам и да събера всички цифри от доклада на едно място в главата си. Накрая затворих файла, станах и излязох навън. Слънцето, което печеше, обещаваше един горещ и сух летен ден. Погледнах изцъкленото небе. Нито едно облаче не се виждаше в околността.

Отново седнах на пейката, разперих ръце по широчината на облегалката и затворих очи. Първо се наложи да успокоя ритъма на сърцето си, което не беше чак толкова лесна работа. Този път бях прекалено развълнуван от очакванията, които бях възложил на себе си. Вече усещах парещите лъчи на слънцето по кожата на ръцете и лицето си, а под затворените ми клепачи се вихреха истински пурпурни пожари.

Този път ми беше доста по-трудно да се концентрирам. Но когато първите капки започнаха да падат върху черешовите листа, усетих промяната във времето. Огньовете под клепачите ми постепенно угаснаха. По кожата си вече не усещах палещите лъчи на слънцето, а само безкраен хлад и свежест. Особено отчетливо усетих и първите капки по напечената от слънцето си кожа. Отново заваля! Ето го тихия ромон на капките. А пък този звук е от тупването им в праха. Отново усещах как дъждът преминава през тялото ми и ме прочиства от всички лоши неща, които се бяха натрупали в мен.

Дъждът валеше, а аз се изкушавах да отворя очи и да видя какво става в действителност. Но не го направих, защото ме беше страх да не разваля магията. Страхувах се, че ако прекъсна този спомен по средата, ще се получи нещо лошо, нежелано, а може би и необратимо.

Когато дойде ред на далечната гръмотевица от краткия ми дъждовен спомен, едва имах търпение да отшумят и последните капки, които се окапваха от листата, за да отворя очи.

Когато погледнах, установих, че наистина е валяло. И аз, и всичко около мен беше наистина мокро. Е, това вече беше доказателството. Нямаше никаква случайност. Неизвестно как аз бях развил рядката дарба да призовавам дъжда. Това беше уникално. Докато хората правеха молебени за дъжд, аз можех да го повикам само като затворех очи и си го представех.

До края на отпуската си имах още цяла седмица и аз съвсем зарязах доклада си. Времето си запълвах, като правех различни експерименти, които ме удивляваха все повече и повече. Запомних една лека лятна буря със силен вятър и с вихрушки прах, вдигнати до небесата. После пробвах да си я представя и се получи. Обаче резултатът не ми хареса особено: прахоляк, разхвърляни найлонови торбички и преобърнати кофи за боклук. Запомних и една градушка. Но реших да не си я спомням, защото кой знае какви щети можеше да донесе на посевите. Упражнявах най-вече първия си спомен за правене на лек летен дъжд. И се усъвършенствах. Аз ставах все по-добър, а дъждът - все по-истински.

Към края на отпуската си най-после наистина се изкуших и докато правех поредния дъждец, отворих рязко очи. Нищо не се случи. Най-после успях да видя с очите си истинския дъжд, който бях измайсторил. Нищо не се промени и след десет минути, и след час, и след три. Просто дъждът си валеше кротко и безспирно и нямаше никакво намерение да спира. Сядах отново на пейката и се опитвах да извикам в представата си онази далечна гръмотевица, която винаги предшестваше края на дъжда. Гръмотевицата си изтрещяваше, просвяткваше... И нищо. Продължаваше да вали. Какво бях направил!

Вече бяха минали повече от три месеца от края на отпуската ми, а още валеше. Дъждът не спираше и не спираше. Медиите тиражираха новини за прелели язовири, наводнени села, отнесени селскостопански постройки, скъсани диги и реки, излезли от коритата си... А аз, който бях виновен за всичко това, най-необезпокоявано си ходех на работа и после се връщах вкъщи. С чадър. Да не би да се намокря! Какво ли щяха да сторят с мен всички тези хора, ако разберяха, че нося вина за нещата, което им се случваха в момента.

На моменти ми идваше мисълта за самоубийство, но нямах смелост да го сторя. На няколко пъти посягах към кутията с лекарствата вкъщи. Дори веднъж бях налапал шепа хапчета, които страшно ми горчаха в устата. Уплаших се и ги изплюх всичките в мивката. Пък и самоубийството нямаше да реши проблема. И след моята смърт дъждът щеше да продължи да се лее тихо, кротко и незнайно докога.

Всяка вечер сядах на пейката и въртях спомена из главата си, за да предизвикам края на нелепия дъжд, който бях предизвикал благодарение на идиотското си любопитство. Сякаш не ми беше достатъчен фактът, че можех да правя дъжд, когато си поискам, но се изкуших и да го видя. Глупак! Кретен! И какво видях? Един най-обикновен дъжд, който сега не иска да спре. Никога съм си знаел мярката.

Дъждът продължи до Бъдни вечер, след което изведнъж един ден спря. Просто спря за вали, облаците се разнесоха за броени минути и слънцето отново заля земята. Е, това не беше онова жарко слънце през август, когато започнах този дъжд. Все пак беше декември и беше зима. И всички бяхме много щастливи от това. Още повече, че на Коледа заваля сняг. Истински сняг, бял и пухкав. Валя цял ден, натрупа порядъчно и вечерта, слава Богу, спря.

Бях се увил с шала, седях на изринатата лично от мен пейка и се радвах на зимата, на снега и на празника. И бях пропуснал да запаметя как снега вали. Нарочно го пропуснах! За да не ме гонят после разни изкушения като при спомена за дъжда.

Спомен за дъжда ли?! Какъв спомен! Нямам такъв спомен. Нещо се бъркате. Просто си валя пет месеца, без да прекъсне. И толкова. Всичко е Божа работа.

 

 

© Стефан Бонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.10.2010, № 10 (131)