ДОЧО ЛЕКОВ (1928-2003)

ВЪЗРОЖДЕНСКАТА НАУКА ЗАГУБИ СВОЯ ДОАЙЕН!

Румяна Дамянова

web

На 3 май 2003 г. на 74-годишна възраст почина професор Дочо Леков, доктор на филологическите науки. Той беше един от най-авторитетните и задълбочени изследователи на литературата и културата на Българското възраждане. Неговото научно дело - отразено в множество студии, монографии, книги, извороведски публикации - остава ценен влог в българската национална научна мисъл.

Повече от пет десетилетия проф. Дочо Леков отдаде на науката - тя бе за него съдба, а Българското възраждане - обич и преклонение. Той беше от малцината учени, чийто изследователски образ бе така ясно, релефно и плътно очертан - обхватен в проблемно-тематичните търсения и ревностно отстояван в многобройните изследователски текстове. Книгите и монографиите му върху възрожденските автори и проблеми издават не само научна ерудиция и изследователска прецизност, но и защитават високия морал на учен, предано отдаден и открито защитаващ своите творчески позиции. Проф. Д. Леков създаде образци за изследователски текст, в който се срещат задълбоченото познаване на емпиричния материал с актуални интерпретации на известното и по-малко известното. Той бе пример за учен, чиято невероятна творческа енергия и продуктивност бяха намерили своя обект - литературата на Българското възраждане. А възрожденското време бе намерило един от най-проникновените свои тълкуватели.

Научната дейност на проф. Леков бе насочена към значимото и важното за българската литературна история и култура на Възраждането и той го отрази в монографиите си за Любен Каравелов, Райко Жинзифов, Васил Друмев, Ради Колесов, създаде основополагащи за науката изследвания. Още първата му книга - „Проблеми на българската белетристика през Възраждането“ (1970), открои позициите на учен, който подхожда към възрожденския литературен развой солидно опрян на големите традиции на миналото - делото на Ив. Д. Шишманов, Б. Пенев и П. Динеков, но и продуктивно внасящ в научното тълкуване нови интерпретативни подходи. Подготвените от него два тома „Българска възрожденска литература. Проблеми, жанрове, творци“ (1988) обхващат почти целия литературен, културен и духовен живот на Възраждането - публицистика, литература, драма, критика, отношението фолклор - литература.

Трудовете „Литература. Общество. Култура. Литературно-социологически и литературно-исторически проблеми на Българското възраждане“ (1982) и „Писател - творба - възприемател през Българското възраждане“ (1988) разкриват образа на учен, цялостно обгледал възрожденските литературни процеси, с пиетет към факта, но интерпретиращ явленията от позициите на модерното литературознание. Чрез тези свои изследвания той внесе в българската наука постановката си за литературните поколения като основен литературноисторически аргумент за една перспективна периодизация на българската литература. В синхрон с актуалните за европейското литературознание проблемно-тематични насоки той очерта връзката между литературния текст, писателя и възприемателя, ситуирайки я в епохата на Възраждането. Така проф. Леков очерта рецептивната картина на възрожденския литературен развой, издигна личността на читателя (слушателя) като основна за творческите процеси през 19. век.

С дух на преклонение и преданост към делото на творцитге на Българското възраждане проф. Д. Леков проследяваше сложните етапи на влияние и самостойност, бележещи българските литературни и културни процеси през 18.-19. век. Така се родиха книгите му за културните средища „Български възрожденски литературни и културни средища в чужбина“ (1999), за процесите в Южна Тракия и Македония, а също и крупното дело на живота му - подготвената двутомна история на възрожденската литература, обемаща над 2000 страници (в момента под печат). Интересът към литературния факт се прояви в книгите му за възрожденските предговори - „Родолюбивий и благоразумний народе българский. Книга първа. 1806-1865“ (1992), в „Ръкописните учебници на Добри Чинтулов“ (1987), в издирване и публикуване на почти неизвестните творби на Т. Пеев - „Тодор Пеев. Съчинения“ (1976), в множеството издания на съчинения на възрожденски писатели. Той имаше възрожденска любов към автентичното - да го открие, да го обхване, да го обясни.

Професор Дочо Леков беше дългогодишен университетски преподавател. Неговите курсове по възрожденска литература в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ подготвиха много специалисти по възрожденска литература, много учители и университетски преподаватели. Под негово научно ръководство защитиха дипломни работи над 150 дипломанти, повече от десет аспиранти. Кръжокът по възрожденска литература, който създаде и ръководи почти 20 години в Пловдивския университет, даде път и насока на много бъдещи изследователи на възрожденските литературни процеси. Същевременно невероятно работлив и енергичен, той участваше много активно и в научния живот на Института за литература - като научен секретар, като ръководител на секция „Литература на Българското възраждане“, като участник в научни полемики, като ръководител на комисии и съвети. Бе председател на комисията по филологически науки и изкуствознание към ВАК, член на Специализирания съвет по литературознание, на Научното събрание на БАН, председател на секция „Филология“ към Съюза на учените в България, член на редакционни колегии на списания и поредици.

Проф. Дочо Леков бе рядко силна личност - той имаше смелостта и авторитета да отстоява открито и ясно своите позиции, с научна безкомпромисност и честност. Неговата страст - да казва истината, да не я завоалира, лишен от всякакви смекчаващи стратегии, които са типични за научния свят - му спечелиха име на достоен и открит учен, но му спечелиха и не само приятели.

Проф. Дочо Леков предлагаше идеи, създаваше проекти. Като ръководител на секция „Литература на Българското възраждане“ той даде насоки за работа и творчески търсения, които години осмислиха нейната дейност. Той замисли глобалното издание Енциклопедия „Българско възраждане“, Географски паспорт на българската интелигенция, под негово ръководство бяха подготвени и издадени сборници с научни изследвания за Л. Каравелов, Д. Войников, Т. Пеев, българската публицистика, йеросхимонах Спиридон, В. Априлов и др.

Петко Р. Славейков, когото проф. Д. Леков обичаше и задълбочено изследваше, има една мисъл - човек през целия си живот трябва да остави „поне една резчица“, за да го осмисли. Професор Дочо Леков остави повече от една славейковска резчица - той остави ЗНАК за незаменимо присъствие в българската хуманитарна наука. Като учен и като личност.

Поклон пред светлата му памет!

© Румяна Дамянова, 2003
© сп. Български език и литература, 2003
© Издателство LiterNet, 09. 01. 2004
=============================
Публикация в сп. Български език и литература, 2003, бр. 3.