ДА ПИШЕШ ЗА СИВОТО СЪС ЗЕЛЕНИ ОЧИ
За романа на Здравка Евтимова "Зелените очи на вятъра"

Росица Ангелова

web

Художествената плът на романа е светът с всичките му прилежащи симетрии. Животът, проследен и разказан като условност, която звучи болезнено, безпощадно, реалистично. Така, както може да бъде разказана само от устата на дете. Един свят от параболи и алегории, а всъщност кръвоносна система от натуралистични движения, съчетани с хиперболи. Всичко това създава жива картина. Одушевени са и описанията на пейзажа, и вътрешните импулси на героите, и самите герои. Пътят е "мързелив и стар", "Поляната има много крака..." - "катери се към планината". От друга страна, хората могат да бъдат неодушевени - камъни, ножове или... пуловери. Предмети и представи си сменят местата. Това е част от магията или стилът Здравка Евтимова. Бог е също одушевен, приближен, довереник. На него можеш да се надяваш, но можеш и да го смъмриш. Той е част от бита, от личния космос на всеки персонаж.

Но въпреки мащабното внушение за човешкия упадък, фокусът на романа не е непременно върху загубата на човешкото, върху потъпкването на достойнството в името на някакъв болезнен, арогантен, урбанистичен експеримент, не е просто в художественото дефиниране на унижението. Независимо, че от една страна, в романовото пространство стоят хората от Селото - като символ на здравото, устойчивото и земното, а от друга, психо-модифицираните представители на Града - като символи на покварата, болното и изкълченото, акцентът не е просто върху противопоставянето на тези два свята, на тези две времена. Едно повтарящо се внушение насочва читателския поглед да избере като гранична бразда и дори като лайтмотив миризмата на печените бадеми - тоест близостта на смъртта. И до едните, и до другите. Изключително сетивен образ. Миризмата на смърт се появява винаги, когато природният закон е нарушен, когато си преминал границата на човешкото. Този мирис е като балансьор, или напомняне, че правилата са престъпени, че има някой Друг, и това е Смъртта, която съблюдава движението и се грижи за Живота.

Удивлява сюжетното намерение сякаш да бъдат изтъкнати различните видове жестокост, която героите си причиняват помежду си. Една инвентарна книга на жестокостите - от фините психологически нахлувания, до физическите посегателства. Докъде може да стигне огрубяването и отдалечаването на човека от изначалните човешки ценности - едно огледало на грапавия свят от думи, физически и морални несъвпадения, озлобление срещу другите, които не са се подчинили на представите ти, които излизат извън картината на парадоксалната ти категоричност. Емоционалният свят на част от героите, представители на насилието, рисува една огромна вътрешна празнина, една бездна от вътрешна скука и външно безделие - какъв е техният житейски път, тяхното наказание или смисъл - това са въпроси, които отваря романът.

Достойнството или човешкото са подложени на експеримент от болното, душевно недъгавото, от скуката. Един мотив, продължен сякаш от предходния роман на авторката "Една и съща река" или вдъхновен от него.

Покварата на човешкия разсъдък или как да си доставиш перверзна наслада за заболелия от преситеност ум, като превърнеш човека в предмет, с който можеш да се разпореждаш по силата на своите празнини. Да го биеш с думи, да го душиш, да го малтретираш психически и сексуално. Да му отнемеш личната телесна и психологическа неприкосновеност. Това е страшна представа. Това е един не просто междуполов, но един междувидов Холокост. Защото хората от Селото и тези от Града са представители на различни видове.

Топографията също е условна. Старо село може да се нарече и Старо време. Селото и Градът са в различни времена. Героите прескачат от едното в другото време. Сякаш Селото и Градът са двата края на Света, а помежду им има само един път - един нерв, оголен като светкавица, или като камшик.

В интересен ракурс са поставени образите на децата от селото и града. Носителят на честта е детето, но и носителят на покварата също. Двете деца като две идеи за света, като среща на доброто и злото върху килима в хола. Сякаш дуел между семейни ценности. Бедността - не като беда, а като трамплин - за едни към Духа, за други - към Гроба.

Магичен троичен образ са трите Ани. Три поколения - баба, майка и внучка. Те са замесени от билки, мъдрости, суеверие, лекове и необичайна красота. Те са и магьосници - усещат смъртта. Това ги прави различни от останалия свят. Смъртта сякаш е тяхна прародителка. Те са необикновени, силни жени - ходещи рани и копнежи. Но посвоему недостъпни. Понякога образът им се слива и читателят е озадачен за коя от трите Ани става въпрос. Трите Ани са ключ към това, дали здравото се пречупва, огънато от света, или носи таланта да оцелява. А здравото, в своето психологическо битие, е надарено с по една корава Дарина, един ДАР, който е в състояние винаги да въздаде справедливост там, където Злото се съревновава с живота. Една по-силна, по-яка половина на Доброто, което не казва "ако те ударят, подай и другата буза", а казва: САМО МИ ПОКАЖИ КОЙ ТЕ БИЕ!

Бих определила новия роман на Здравка Евтимова не просто като социален, но и като модерен психологически и митологически роман. Роман, звучащ като сказание, като притча. И същевременно шокиращ със своята реалистичност. Неслучайно поетът Валентин Дишев нарича прозата на Здравка Евтимова "митически реализъм". Настоящият ѝ роман не се различава от тази трактовка. Това е роман за вътрешното пропадане и въздигане, за пречупването и предела, след който човек въстава в себе си и става Друг. Роман за доброто и злото, за преливането между тях, за размиването на категоричните граници и роман за смъртта, привеждаща в изправност, смъртта, която ремонтира и лекува уродливото и безумното в човешките взаимодействия.

© Росица Ангелова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.12.2018, № 12 (229)