Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДУМИ ЗА ДРУГИТЕ ДУМИ
Поглед към романа на Красимира Зафирова "На друг език"

Росица Ангелова

web

На друг език от Красимира ЗафироваНеобходимостта ми да обмислям думите ме тласна с настървено читателско любопиство към романа на Краси Зафирова "На друг език". Беше неизбежна среща с езика на онази необятност, за която нашепват мистиците, която поетите понякога посещават в стиховете си и в която цялата философия на Изтока и цялата прагматичност на Запада опитват да съзрат духовна пътека.

И не случайно откривам в книгата заръката на просветления: "Дръж високо Словото и никога няма да паднеш ниско. Държавите са като хората: загубят ли паметта си, губят всичко." Думите съхраняват паметта. Но също я изопачават. В мистичните преживявания на много духовни учители се провижда идеята, че думите нямат никакво съдържание, че ние сме тези, които се впечатляват от тях и в тяхно име издигат храмове или разпалват войни. Разбира се, същото в научен аспект предсказва и психологията.

Но с какво, ако не с думите, всеки открива своята собствена истина, своята собствена съзидателност. А това вече е изживяване на свободата отвъд понятието свобода - тази свобода, която те прави съучастник в творенето на духа. "Наученото от книгите е като сетивното желание" - казва мъдрият суфи-мистик Джалал ал-Дин Руми, но продължава: "Всяка сетивна мисъл е пречка по пътя". За момент човек се обърква, преди да разбере - ще открие ли истина за себе си в книгите, или отново ще върви сам... Преди да е прочел, че "ако всеки човек можеше да осъзнае (Творението) със силата на своето знание, защо трябваше Бог да изпраща толкова много пратеници на света?"

Книгата на Красимира Зафирова е един от тези пратеници.

Загадката, че думите назовават нещата, които добиват очертания, и че по този начин се създава и пресъздава светът, е препратка към такова едно сетивно познание, което ни тласка към решението да преодолеем своите обусловености и да надникнем отвъд. Да променим ракурса си, гледната си точка за нещата и те (нещата) ще променят своите очертания. Това пространство на Словото в романа трябва да се провиди, то не е наложено обезателно. Укрито е под формата на тайнопис, съчетал в себе си историческа енциклопедичност и изпълнена с асоциации и неочаквани слогове на мисълта художествена условност.

Предизвиква възхищение лекотата, с която авторката се движи както в стила на английския модернизъм (деликатното чувство за хумор и драматургичната поза в характерите и поведението на персонажите), така и в стила на охудожествената историчност и последователността при разкриването на детайлите.

От началото до края на даден абзац от романа, читателят може да премине през цялата митология на Месопотамия, да се запита какво е посланието на древните названия на богове и ритуали, да преразгледа епоса за Гилгамеш или да чуе по нов начин приказки от Андерсен, стихове от Башо, Уърдсуърд и дори от самата Красимира Зафирова. За четенето на такъв роман се иска търпение, познание, но преди всичко читателско любопитство. Любопитство или склонност към разчитане на текст, който носи познание и едновременно с това го крие зад една пантомима от символи, лингвистични, етимологични препратки и неочаквана диалогичност.

Действията в романа са подбрани така, че звучат като вметнати коани - практическа демонстрация на мъдрост, обединяваща края на разбирането и началото на просветлението. Няма наложени изводи, има само поетични прозрения, които точно в стила на коаните изискват от читателя отговор. Не реален, но отговор, който да се случи в мисълта, който да продължи значението на предложената художествена ситуация. Макар че отговорите на тези, условно препратени от мен към посланието на коана действия, са излъчени в романа на различни места, точно като разпилени поетични мъдрости:

Не можеш да докоснеш голямото, ако не си обикнал малкото;

Голямото често е също като малкото, зависи откъде гледаш и как.

Винаги си вън и винаги вътре, зависи какво искаш.

Ракурсите "отвън-навътре" и "отвътре-навън" са поставени в цялата рамка на повествованието. В пространствения смисъл на това мое твърдение имам предвид, че авторката поглежда на България, от една страна, с погледа на чужденец. Довежда в своята вселена от знаци и значения външна сила в лицето на представители на американската организация за изследване на езика "НУМА", или чуждата страна, която съставя “външния" облик на понятието "език" и понятието "родина". Това няма негативно звучене, както читателят е свикнал да очаква от художествената ни традиция. Според мен, този похват е дал възможност на авторката да покаже цялата си любов, тревога, нежност и ранимост, наречена България.

Навлизайки в етимологията на думата и асоциативното й пречупване през индоевропейските езици до опредметяването й в светлината на българския фолклор, авторката ни внушава усещането за родова, езикова и национална значимост. Ще си позволя един по-дълъг цитат:

- ...българската дума "огън" крие дълбоко в себе си спомена за говорещото на истинския съзидаващ език божество, което е Слънцето (наричано в народните им песни Огнян или Райко), но и Христос, назоваван "агнец". Тъй като обаче между Агни и агне почти няма фонетична разлика, теолозите приели, че епитетът е свързан със свещеното жертвено животно на Великденските празници, което в България задължително е агне. Но мен от години ме измъчва подозрението, че в израза "Божи агнец" българите влагат малко по-друг смисъл и по-друго знание...

- А именно? - не издържа многоточието сър Ардли.

- Просто е, Девъни - усмихна се вуйчо му, - "Божественият Агни", това е "Божият Агнец" - огънят, всепоглъщащият дух на словото, дошло от Бога.

- Искаш да кажеш - опита се да се съсредоточи Девъни, - че езичеството при тях въобще не е отмирало?

- Езичеството - повтори Слимън Берини и хвърли на племенника си разжарен, сякаш от огъня на камината поглед. - Не езичеството, споменът не ги е напуснал. Те, скъпи ми племеннико, са като един словесен Едем.

С подобен подход (ракурс "отвън-навътре") писателката Елизабет Костова в романа "Историкът", според мен, постига обратен ефект, защото преследва не Слънцето (както е в настоящата книга), а Мракът - Злото. Без да правя обширни аналогии между двете книги, защото едната преследва надничането в дълбинните структури на словото ("На друг език"), а другата ("Историкът") с похватите на Холивуд позиционира Злото в сърцето на Родопите, ще кажа, че и при двете книги има отправна точка за преследване корените на познанието. Но докато при Елизабет Костова художественото разузнаване за разчупване на балканската капсула предизвиква усещането за една злонамерена отвъдност, в романа "На друг език" Красимира Зафирова създава атмосфера за потапяне и пречистване във водите на словото българско.

Четейки "Историкът", в един момент читателят се ужасява от това, че сякаш жаждата за повече знание е всъщност най-голямото изкушение на човека, което обаче не отваря райски врати, а адови. Жестокостта - физическа и психологическа, е само едната страна на балканския грях. Страхът на "преклонената главица" е резултатът от тази жестокост, която става безсмъртна. А хората, изкушени от познанието, сякаш търпят наказание! Защото Злото има несметни богатства - архиви от книги, които са тайното му оръжие. Изведнъж идеята за Спасението се срива. Иконата на Св. Георги преживява трансформация. Змеят не е убит.

На фона на това превеждане на Злото през света и отсам Карпатите, характерът на българската действителност е само един щрих, който, въпреки личния ми национален и емоционален протест, е много сполучлив и като повествование, и като израз на недоумение.

При Красимира Зафирова обаче наблюдаваме светло пристрастие към елементите на фолклора, вярата и етнокултурното ни значение. Тя самата неведнъж е споделяла, че се интересува от цял пантеон митологии и религии, но има един бог, който е получила по наследство и затова предпочита да вярва в него. А този бог, според мен е Словото, защото, както всички подозираме, "В началото беше Словото и Словото бе у Бога, и Бог беше Словото."

С безкрайно търпение и всеотдайност авторката превежда през света не просто идеята за Добро и Зло, защото тези понятия вече са твърде ефимерни и недостатъчни, а идеята за Първоначалото на думите. В разкопките на една генетично закодирана древност - вътре в историята на кръвта ни или вън в историята на човечеството, тази древност води до земята на тайните, в началото и края на Балканите, в началото и края на времето, споменът за език, който материализира думите, силата на една неразгадаема реликва - началото на всяко начало, религиозния и надрелигиозен "словесен Едем" на пространството.

Ракурсът "отвътре-навън" е другата философска рамка, която поставя стилът на авторката. Този ракурс може да се усети в няколко аспекта: като текст, третиращ социални, народопсихологически и етнолингвистични теми и идеи, но можем да го открием в стиловата характеристика на романа и като поглед на пречупване, като игриво и творческо отношение към действителността.

Ето например как пейзажът се разпръсва в героя и героят се слива с пейзажа, за да усетим единството на нещата: "Хинат си спомни как лежи на обрасъл с висока тънка трева хълм и внезапно усеща овала на земята под гърба си. Прешлените му следват извивката на небесното кълбо и постепенно започва да губи представа за действителната протяжност на тялото си. Придържа планетата да не се разлети на безброй безнадеждни парчета" и т.н.

Не е достатъчно да гледаш пейзажа, истинското ти предназначение е да участваш в него със своя душевен пейзаж. Тогава отвътре-навън и отвън-навътре започват да прескачат митологични и символни значения, а усещането е, че авторката живее от самия си център - там, където имената и значенията губят своето съответствие, противопоставят се едни на други и откриват нови имена и значения. Защото всичко е "въпрос на личен прочит: елен или слънчева руна, или завръщащ се в старите си обиталища народ - зависи как гледаш."

С едно изречение авторката може да очертае конкретната обстановка, предметите на обкръжението, да навлезе в спор с различните по цвят обществени нагласи и да излезе пречистена като планинска пътека. Това може да се стори объркващо на читателя. Задължително ще му се стори объркващо. Затова моята читателска препоръка към него е да не бъде сериозен, когато чете такива абзаци. Те са написани с усмивка и само с усмивка могат да бъдат понесени от нашата привична сериозност. Защото въпреки всички очаквания от словото, ние ще стигнем до изречението: "какво толкова има в думите" и тогава ще трябва да прочетем книгата наопаки, за да разберем навярно колко е важно да бъдеш усмихнат отвътре. Защото е правило това, че: "Единното проговаря на единен език. И всеки го превежда според силите си... Славеят слава не търси, а прославя славата на света и прославен е всеки миг от живота му."

А ако трябва да назове антагониста на Единното, авторката смело и мъдро решава: "Адът, това е представата на другите за мене". И с този поетичен трактат смайва наличието на нефункционалните представи. Защото истината е тази, че погледът сам мести облаците, а ако спре да го прави, те се разпиляват или "неподредени-изпепелени", както би казал поетът Иван Хранов, или "като деца след училищен звънец", както го прави Красимира Зафирова.

Обърнем ли поглед към хармонията вътре-вън и отвън-навътре, няма как да не почувстваме себе си градинари сред небесната градина на Бог, където, ако всеки се грижи за своето дърво, общата градина ще става все по-хубава (преразказан цитат). Ще разберем, че "мигът охранява безсмъртието", че "сънищата са най-обикновени уроци в изкуството на живеенето", а "ние сме само любителска алтернатива на самите себе си", но сме трудни за разчитане, защото "нищо не е така добре скрито, както оставеното на показ". И ще остане надеждата, че "всеки, който служи на Светлината, ще бъде спасен", макар че еднакво са нужни и "патерицата, и копието" преди човек да намери пътя. Защото само "Бог може да премине през жаравата на света и да излезе невредим", а всички ние носим и ще носим "белезите на стихията". Но това, на което Бог ни учи, е "да не се стъписваме пред нея", за да не бъдат плодовете ни горчиви или каменни и да не живеем в лъжа, защото "лъжата лесно рухва и най-напред затрупва измамника", а българин означава "мъдър, знаещ, човек", както отбелязва арабският пътешественик Абу Хамид ал Алдалуси.

В романа просветват копита от български конници, издигат сан и дух средновековни български владетели, говорещи с богини, треви и хилядолетия в един времеви прозорец, сякаш изплувал отвъд пространството и скоростта на живота, за да остави своята мъдрост. Деянира и Хинат, Бесика и Симеон Велики - паралели, които читателят ще направи, пътувайки през различните прояви на времепространството. За да разберем, че различните езици са само различни начини да "се прикрие едно и също - истината". А "веднъж докоснал се до нея, човек може да преминава през всеки език като през плитка вода и да излиза на другия бряг, стига да не загуби някъде по пътя онова, което действително движи сърцето му - любовта към всяка частица от този свят".

Финалът на книгата е мистично преживяване. То е усещане извън представите ни за света. Нещата са уж стабилни, реални и неизменни, а в същото време "непознатото пулсира в тях и създава безпокойство", цялата природа е "база данни" за нещо, което цял живот се мъчим да си спомним. А езикът е код, който поезията понякога успява да дешифрира като умишлено подлага думите на разпадане. Роман в романа или роман за романа, или роман за поезията, "На друг език" предлага търсения, препраща към ученията на мистиците, към философията на духа, към връзките мислене-реч-емоция. Но всичко това има един смислов корен - "човекът може да постигне планинска непоклатимост, ако не се страхува да се изкачи до любовта си". За мен това е едно от посланията в тази книга, по следите на което читателят ще открие за себе си посока към езика на своите мълчания, а това е началото на една духовна пътека.

 


Красимира Зафирова. На друг език. Пловдив: Жанет 45, 2009.

 

 

© Росица Ангелова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.01.2010, № 1 (122)