РУМЕН ДЕНЕВ И ПОСЛАНИЯТА НА "БЕЛИЯТ ГАРВАН"

Росица Ангелова

web

Ако за поезията думите изискват дълго взиране (в невидимото), то за книгата с есета на Румен Денев се иска много четене преди това.

Сборник с есета всъщност е условно подзаглавие за жанра на текста в книгата. Той има хомогенна структура - единен текст, който схематично е построен като конус от въртящи се кръгове или като спирала. Всеки кръг е тема, която има допирателни с другите кръгове, включва в себе си основната теза и мисъл, като я разширява постепенно и позволява да видим развитието и аргументите ѝ, завземайки все повече територии от въпросите, които си поставя човек. Въпроси, които съдържат в себе си скритата диалектика на съществуването.

Авторът формулира ясно възгледа си като философия на действителността, за да ни улесни. Но всъщност текстът (монолитен по съдържание) може да се разглежда и като социология на културата, и като математика, физика, теология или небесна археология, философия на историята, литературознание и поезия. Това е една нова "Математическа поема" на живота, видян в неговата цикличност и извънмерност. Поради тази причина потърсих опора в "Социалният атом" на Марк Бюканан, за да се запозная със световния опит в създаването на физични или математически формули за обяснение на социалния атом или да си отговоря на въпроса възможно ли е законите в точните дисциплини да провидят механизма на човешкото поведение и да го предвидят. Смятани за бащи на социологията, англичанинът Хенри Томас Бъкл (шахматист, насочил вниманието си към световната история и науката за човека) и французинът Огюст Конт доказват, че човешките събития трябва да се подчинят на научни закони и "ако ние можем да ги изучим, нравствените злини могат да бъдат премахнати". Такова е внушението и на "Белият гарван" - математически модел за обяснение на пропадането и въздигането на човешкия атом.

В повечето случаи възходите и паденията на народите се обясняват с Гаусова крива. За първи път срещам използването на радикал. Основните отправни точки всъщност започват от този радикал, за да си представим човешкото време, разделено на две епохи - спускаща и изкачваща се - Военна и Педагогическа. От този ракурс светът става по-обясним в детайлите си.

Другата отправна точка - промените и перспективите при смяната на поколенията и периодите на кризи, следвани от периоди на оздравяване. Като вдъхновител на тази логика се явява романът на Виктор Юго "Деветдесет и трета година" (на който е посветено отделно есе) или най-общо - разделението на човешкия атом и организация на живот като Градът и Замъкът. В световен мащаб. Тъй като "човечеството като отделно същество е възможно само в представите и възгледа на поезията" - от гледна точка на историята авторът съпоставя различни по своето време човечества. Едни живеят във Военна, други в Педагогическа епоха. Но и двете епохи съществуват успоредно тук и сега. Докато едните все още се спускат по отвеса на радикала към дъното на дивачеството, други се изкачват по учебната летва към оздравяването. В този възглед всъщност виждам "белият гарван", който е прорицател на бъдещето. Оздравяването е познание за нещата, емоционална и културна грамотност. Отделният човек обаче също преживява тези епохи и понякога изостава извън епохата на своята среда. Всеки поотделно преживява личен катарзис и "лечение от раните на враждите". А голямото се държи като малкото и във всеки човек се съдържа цяло едно човечество.

Човек, род, нация, свръхнация, човечество - се подчиняват на един принцип: "Всяко нещо се разпада от собственото си зло", но "войната е средство, мирът е средство, а конфликтите са вибрациите на живия живот".

Есето "Общото благо" е един своеобразен предговор. Въведение в човекологията или благото да си човек, което произтича от емоционалната зрялост или "сърдечната опитност" на личността.

Следва проследяване на човечеството като време: продължителността на вътрешните конфликти; Градът и Замъкът като инструменти за управление на границите и свободата; войната като същност (изразена не само в кръвопролития, но като словесни проклятия, родови вражди, културни манипулации); делението на полюси - добри и лоши, наши и ваши, врагове и приятели; катарзис на вътрешния конфликт, водещ до идеологическа и всенародна обсесия.

Алгоритъмът на автора предвижда, че "световният Замък ще се подчини на световния Град". Човешкото ще еволюира, изживявайки кризите на враждата и незрелостта.

Друг акцент в човекологията: човекът като творец (текстът тук засяга темите за свободата и хаоса, за боготворчеството и човекотворчеството и в същото време антитворчеството на човека, застанал с лице към Разрушителното начало и с гръб към Създателя, човекът като бог и антибог в делата си. Създател и унищожител отново през призмата на историчността и вътрешните конфликти. Лъжата, кражбата, убийството - като елементи на антитворчество. Отдалечаване от Твореца и губене на благото да си човек.) Аргументите на автора са изведени от историята на различни народи. Този ракурс от философията към философия на историята изгражда художествено-публицистичната тъкан на цялата книга. Затова смея да твърдя, че това е една дълго мислена, много добре структурирана книга и като философска графика, и като последователност на изложението, и като аргументи.

Един от парадоксите, или условностите в тезата за творческата същност на човека, е, че от една страна, той е надарен със "способността да твори", от друга, общуването между тези "творци" по навик се води с унищожителни, антитворчески средства. Тук обяснението се опира на понятията род, родовост, племе, нация. За да се стигне до смелото, но категорично аргументирано прозрение на автора, че нацията всъщност сама по себе си е конфликт. За родовите и безродови общества много близо до тази идея стои българският учен антрополог и преподавател по междукултурни отношения - проф. Михаил Минков в книгата си "Защо сме различни" (2002). Родът като защита и спасение от "другия" като враг, но и родът като проклятие и затвор, отново в изолацията и враждебността спрямо този "друг". Обяснявайки тези понятия и конфликти от социо-културно гледище, съвсем естествено се стига до идеята за нацията като конфликт. Тук отново се чува "белият гарван", който всъщност изрича, че разпадането на нациите всъщност не е заплаха за човека, а негово освобождение.

Разпадането, от друга страна, започва още с изгонването от Райската градина - епохата на пропадането, но едновременно с това започва и епохата на съзряването. И бавното трансформиране на родовия човек в личност извън родовата принадлежност. Авторът се спира конкретно и върху драмата на България, основаваща се на тези конфликти.

Друг акцент в книгата: човешката душа като памет. Епохата на пропадането е представена като "загубване на общата памет и подивяване"; извращението на паметта - егото на родовия човек, егоизмът на групата; отраженията като похват на социалната матрица - носещи познание; човекът-огледало в играта на отраженията. Отраженията като игра на гнева, като още един инструмент за създаване на конфликт. Защото "онова, което може да ни хвърли в заблуда, може да ни даде и правилна картина за света". Важното е да помним, че "само онези наши впечатления, които сме получили в състояние на любезен и мирен дух, са верни. В състояние на враждебност сме видели и са ни видели изкривено." Човекът огледало е човек, който се оглежда, и тази му велика способност, твърди авторът, го прави способен да реши във всеки конкретен случай загадката на Великата илюзия (Лъжовния свят).

Други философски акценти: желанието за щастие; зрелостта на човечеството (неговата психическа възраст); наблюдения върху картата на света - нации и свръхнации; детството и дивачеството на човешкия атом; как се движи животът; пулсацията като живот - поглед към живота от ракурса на физиката; импулс и инпулс; историческият процес като пулсация; дуалност и отклонение; обективното зло, което разболява човешкото битие; за свободата на изборите; за първичната светлина; човекът като пулсация, като физика на невещественото, уплътнено до светлина; личност и въображение; хаосът като свобода.

Подреждайки елементите на света, авторът стига до идеята за същността на грехопадението - объркването на действително и въображаемо. И това е другата революционна идея в книгата. Възгледът става богопознание (без да е теология и човекознание) и човекознание (без да е антропология и социология). Сънят на човека и неговото събуждане, узнаването, че е душа; доброто и злото като въображение; лица и маски; икономика и енергия; инстинкти и съвест; език, съзнание и време - всички тези философски категории и цивилизационни проблеми намират място в изграждането на основната теза.

Всяка една от тези философски и математически осмислени теми, проникващи битието и еволюиращи в съзнанието на човека и света, са представени от необичайна гледна точка и провокират към преосмисляне на човешкото движение от зародиша на съществуването през конфликта като елемент от съзряването, до оличностяването или легитимирането на благото да си човек. Труден житейски и душевен път на човешкия атом с единствената цел "да бъдат премахнати нравствените злини". А може би мечта по изгубения рай е този трактат по разобличаване на човека или по събличане на човека от неговите заблуди, обсесии и лутане. Или книгата и авторът ѝ просто създават умението да чуем или да видим Белият гарван във всеки един от нас и да знаем, че предстоящото е част от елементите на творчеството в самия човек и че материята и еволюиращия дух се подчиняват на законите на Вселената, която е математика.

© Росица Ангелова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.08.2019, № 8 (237)