ВЕЛИМИР ХЛЕБНИКОВ В ИНТЕРПРЕТАЦИЯТА НА МОСКОВСКО-ТАРТУСКАТА ШКОЛА (МТШ)

Петър Трендафилов

web

Неповторимата личност и твърде странната житейска съдба на Велимир Хлебников го е превърнала в легенда в историята на поезията през 20-ти век. Както е известно, Хлебников е преди всичко реформатор, търсач на нови пътища в поезията, прозата, а и в драмата. Многостранността на неговата одареност далеч не може да се ограничава само в рамките на футуристичната поетика. Лудостта на творчеството е неотделима от теоретичните му и идейни търсения. Хлебников е необичаен тип художник, достигащ до съединяването на две противоположни области: научно-експерименталната и литературно-творческата.

Експериментът, теорията и поезията се намират в тясна връзка. За Хлебников проблемът за поетическия език е имал не формален, а светогледен характер. Словото не само става вещ, предмет, то като че ли е самата действителност. Хлебников променя цялата система на изграждане на художествения текст - творбата е изградена от линейно разделени части, композирани на принципа на монтажа, при което се установяват нови взаимовръзки и нова последователност между частите. От своя страна, преразпределението на образните елементи на традиционните жанрове (особено в поемите и драмите) Хлебников поставя в зависимост от нова концепция за света и текста. Всичко това прави поезията на Велимир Хлебников езотерична. Известни са думите на К. Чуковски, че “Хлебников е пишел за Маяковски, а Маяковски - за милионите.” И е естествено с нейния анализ да се заемат най-напред онези, които са най-близо до поета в своето разбиране за поезията.

В началото е Роман Осипович Якобсон. През 1921-ва година в Прага излизат “Подстъпи към Хлебников”, чийто автор в ранните си години се занимава не само с фонетика и фонология (като съратник на княз Н. Трубецкой), но и с литературознание, фолклористика и какво ли не. Книгата има характер на манифест, представящ ново учение за словото.

Разборът на Якобсон може да се приеме и като историческо предизвестие за опитите за анализ на поезията от страна на МТШ, чието начало е сложено преди 40 години, в 1962 г., Първия симпозиум по вторично-моделиращи системи в Москва. Интересно е да се види как представителите на тази школа, интерпретиращи най-вече класически шедьоври на руската литература, се отнасят към творчеството на Хлебников. Ще обърнем внимание най-вече на три анализа на негови творби, като се ограничим засега само с изводите на техните автори.

Вячеслав Иванов (специалист по индоевропейско езикознание, славист, индолог) през 1967-та година прави структурен анализ на стихотворението “Меня проносят на слоновых...”. Статията е един от първите сериозни и сполучливи опити да се открие някакъв шифър към неразгадаемата на пръв поглед поезия, а и изобщо словесност на големия поет футурист, според Р. Якобсон - най-интересният и своеобразен поет в света изобщо за целия 20-ти век. И така, с какво е важен и ценен опитът на В. Иванов (особено в лингвистичен и в по-общ, културологичен аспект) за интерпретативния поглед към Хлебников, за МТШ и за велимирознанието? Показва теоретичната връзка на МТШ с изследванията на изкуствоведи теоретици на киното като С. Айзенщайн, който също проучва индийската миниатюра, вдъхновила Хлебников за написването на стихотворението. Неговите наблюдения използва по-късно и Б. Успенски в някои от ранните си трудове - “Поетика на композицията” и “Семиотика на иконата”. Опитът илюстрира факта, че на един ранен етап от изследванията представителите на МТШ са се ориентирали както към по-общи синтетични и интердисциплинарни проучвания (Ю. Лотман и др.), така и към конкретни разбори. Преобладават обаче главно класически руски текстове от 18, 19 и 20-ти век. Може би това е и една от причините за няколкото само опити за изследване на Хлебников. В посочената статия на В. Иванов се съчетават лингвистика, литературознание и изкуствознание. Авторът се интересува и от монтажа като похват в литературата (в случая у Хлебников) и киното, между които прави сравнение - например за двойната експозиция или за двата плана на всяко явление. Конкретно при Хлебников това са преди всичко “свръхповестите”. В ключовата за творчеството му свръхповест “Зангези” монтажният принцип се изразява в разделянето на “плоскости” и редуването на различни езици - задумен, език на боговете, птичи, “звезден”. Същевременно статията илюстрира дълбоката ранна увереност на представителите на МТШ, че всички литературни текстове, дори и тези, които изглеждат най-неясни и мътни, подлежат на анализ и дешифровка. Така е при Хлебников, а и при други поети като Маяковски и Манделщам, за които е характерно специалното внимание към значенията на отделните елементи на поетическия език (започвайки от фонемите). Анализът показва преди всичко фонетичната, стиховата и семантичната симетричност, интересното преплитане на всички тези елементи, фокусиращи се в общ образ, подобно на женските фигури в споменатата индийска миниатюра с възседналия слон бог Вишну, с когото поетът дори се отъждествява.

В статията на В. Иванов личи, макар и да не е подчертан, стремежът да се описва литературата с бинарни двойки/опозиции. Мимоходом ще посочим интересния факт, че и Айзенщайн отбелязва двуплановостта на образа на бог Вишну, като анализира посочената миниатюра 24 години след написването на стихотворението, без да е запознат с него.

В статията си, публикувана през 1973 г. “Към поетиката на Хлебников: проблеми на композицията” Борис Успенски чрез лингвистичен анализ доказва, че смяната на глаголните времена и местоименията води съответно и до смяна на гледните точки. Един интересен похват - глаголните времена и сблъскването на времето изобщо в една фраза се оказва характерен за поезията на Хлебников: “Скачаше весело княжнята, звънят бисерни морски кончета” или “И пие замислен русинът квас, той млъкна и пушеше тих”. Стихотворението “Мрачное” от 1914 г. се разглежда като пример за смяна на авторската позиция, незабележима поради това, че по отношение на различните граматични лица се използва една и съща форма на местоимение. Тук повествованието от 1-во лице обрамчва целия текст и приема функции на композиционна рамка. И така, в процеса на стихотворното повествование “аз” се изменя във “вие”, бидейки изместено от друго “аз” във връзка с промяната на гледната точка. Според Успенски, в резултат на динамичната авторова позиция едни и същи наименования се съотнасят в повествованието с различни лица, т.е. с взаимно противопоставени местоименни форми. Така например, в “Нощен бал” разбойникът, от чието лице се води разказът (от 1-во лице) неочаквано е наречен в края на стихотворението с местоимение от 2-ро лице “Ти стоеше като горски разбойник...”). Според Успенски, “съобщението от лицето на разбойника преминава в съобщение, насочено към самия него”. Всичко това е свързано с промяната на гледната точка в плана на “времевата перспектива”. Или, казано по друг начин, в съответните произведения се нарушават нормалните синтактични условия за свързаност на текста. Това нарушение е признак за промяната на гледните точки и на динамиката на авторовата позиция.

От своя страна, латинистът и стиховед Михаил Гаспаров в статията си “Броилка на боговете” (1974) доказва тезата, че у Хлебников задумната поезия всъщност заема само малка част от поетичното му творчество. Според него експериментите със задума са били интересни за поета и с друго - те са “упражнения по осмисляне на безсмисленото (а не обратно!)”. Известно е, че началото на 20-ти век било време на увлечение по експериментални изследвания на паметта чрез таблици за запомняне, макар и твърде индивидуално, на безсмислени трибуквени срички, които обаче се оказват несъстоятелни, защото било изяснено, че абсолютно безсмислени срички няма. Всички те се осмислят при запомняне, макар и твърде индивидуално. С тези психологически таблици Хлебников сигурно е бил запознат, както предполага Гаспаров. Той доказва и друго: че тези броилки у Хлебников не са нищо друго, освен детски залъгалки, заклинания, изброявания.

И накрая, ще отбележим, че изследвачи, които не са лингвисти, като Юрий Лотман фиксират точно, макар и фрагментарно, някои черти от поетиката на Велимир Хлебников. Така например в “Асиметрия и диалог” Лотман отбелязва, че “лабораторността (характерна винаги и с отслабване на връзките с предметността и със засилване на знаково-условната природа на думата) на Хлебников и футуристите създава нечувано до тогава богатство от семантични пресичания на думи, сближавания и контрасти между словесните значения”.

Изобщо една от главните отличителни особености на творчеството на Хлебников, запазила се при цялото разнообразие на неговите търсения и находки, се състои в постоянното му внимание към звуковата страна на езика. Фонетиката става поетика. Ще си припомним думите на Тинянов, че Хлебников става “Лобачевски на словото, той не търси малките недостатъци в старите системи, а открива ново устройство, изхождайки от техните случайни смесвания”. А това ново устройство се създава чрез експеримента: грандиозният (а с това и утопичен) опит за създаване на нови езици и пресъздаване на езиците, които са съществували по-рано. Първи по време бил езикът на руските и славянските новообразования - по думите на поета “свободно да се претопяват славянските думи”. В това се състои всъщност и ранната лингвистична програма на Хлебников до 1908 г. - в търсенето на разнородна и универсална връзка между звук и значение в славянските и индоевропейските езици и култури.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА:

Якобсон, Р. О. Новейшая русская поэзия. Набросок первый. Прага, 1921 (бълг. превод в сб. ОПОЯЗ. Шумен, 1996; също: Якобсон, Р. О. Езикът на поезията. С., 2000).

Иванов, Вячеслав Вс. Структура стихотворения Хлебникова “Меня проносят на слоновых...”. // Труды по знаковым системам, ІІІ, Тарту, 1967.

Успенский, Б. А. К поэтике Хлебникова: проблемы композиции. // Сборник статей по вторичным моделирующим системам. Тарту, 1973.

Гаспаров, М. Л. Считалка богов. // Гаспаров, М. Л. Избранные труды. Т. ІІ., М., 1997.

Лотман, Ю. М. Асиметрия и диалог. // Лотман, Ю. М. Култура и информация. С., 1992.

© Петър Трендафилов, 2002
© Издателство LiterNet, 30. 01. 2004
=============================
Публикация във в. Литературен форум, бр. 30, 8-14.10.2002 г. под заглавие “Словото като действителност”.