Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕТАПИ НА МИСТИФИКАЦИЯТА В ТВОРЧЕСТВОТО НА П. П. СЛАВЕЙКОВ

Петър Трендафилов

web


Summary: Stages of the mystification in Pencho Slaveikov 

The article follows the mystificational evolution of the poet till the appearance On the Island of the Blessed (IB). IB as a mystification has its own bases not only in the Bulgarian, the Slavic and the European experience as a whole but also in the individual development of the poet himself. From his unpublished rough copies to his last poetic books that are published posthumously IB and "German poets", a clearly marked mystificational line is mapped out. It can be presented in the following order: 1. Rajcho Rajkov. Vol.1. Poems (1891). 2. Ferhad Meddahi. Sharki (1893). 3. Olaf van Geldern (1903). 4. On the Island of the Blessed (1910).

Slaveikov designs his first mystification when he is only 25 years old. This is a plan for a volume of poetry which is written by the passed out poet on an early age RajchoRajkov, published on behalf of the fictional publisher P. Detelinov. This mystificational game will accompany the poet now as a strategy throughout his whole life and will take new names and forms. He will combine more and more complicatedly features from his own fate and the fate of other artists.

The second stage of Slaveikov’s mystificational development is the East one. In this subchapter are outlined two more phenomena in the Bulgarian literary life which have their place in the mystificational process - "Japanese silhouttes" and "Bulgaran" as well as the example of Remy de Gourmon. Slaveikov’s mystificational development includes also his translations of German poets in the magazine "Misal" during the period from 1899 to 1907. Later they become the base for the anthology "German Poets" - 1911.


 

Антологията На Острова на Блажените (нататък - ОБ) на Пенчо Славейков най-често се определя като мистификация. Несъмнено е, че мистификацията е една от особеностите, които превръщат тази книга в уникална и в ОБ тя достига своя връх. Но пътят до нея минава през няколко важни етапа, белязани от съзнателен стремеж към използване на мистификацията при осъществяването на едни от най-съкровените творчески замисли на поета. Славейков много добре познава българската традиция на мистификацията (научните мистификации на Раковски, фолклорните на Гологанов, източните на Михайловски). П. Славейков до известна степен следва съществуващата, макар и скромна, родна литературна традиция, съчетавайки я с европейската (Боденщедт, Макферсън, опитите за епически мистификации в някои славянски страни). Но ОБ като мистификация има своите основи не само в българския, славянския и западноевропейския опит, а най-вече в индивидуалното развитие на самия поет.

Ако се обърнем към самото начало на творческия процес у Пенчо Славейков, ще видим, че първите "уроци" по мистифициране би могъл да получи още от някои текстове на баща си. Такива са например писмата на П. Р. Славейков, които той съчинява и публикува от името на други хора. Старият Славейков публикува първо три писма на едно десетгодишно дете, което за пръв път е дошло в Цариград (в. "Гайда", 1864); детето явно говори неща, несвойствени за възрастта му. П. Р. Славейков публикува и "Шарени писма" във в. "Право" през 1872 г. Те са написани уж от български занаятчия в Цариград, представен от автора като грамотен човек, който чете само български вестници, но не чете книги, защото не отбирал "сичко, дето е писано в тях"; занаятчията говори на обикновен български език. Славейков, макар и не изцяло, се отъждествява със занаятчията, тъй като много добре познава психологията на българския еснаф както в България, така и в Цариград. Образът на този герой е чисто белетристичен, така както са белетристични биографиите на поетите в "Епически песни" (нататък - ЕП) и "На Острова на Блажените" (Русев 1966б: 271-280 и особено 1966б: 274-275). И в ОБ, и в преводната антология "Немски поети" (нататък НП) Славейков имплантира в някои от очерците мистифицирани писма (напр. на Тихо Чубра, Иво Доля и др.). По съобщение на П. Славейков баща му поправя много от народните песни, събрани от него. Не може със сигурност да се каже дали П. Славейков е познавал тези мистифицирани писма с реален автор баща му; във всеки случай и в ОБ и в "Немски поети" поетът също мистифицира писма толкова добре, че провокира опити за идентификация с предполагаемите автори1.

От непубликуваните му чернови наброски до последните му приживе издадени поетични книги - ОБ и НП в творчеството му се набелязва една ясно изразена мистификационна линия. Хронологически тя може да се представи по следния начин:

1. Райко Райков. Стихотворения. Том 1 - 1891.

2. Ферхад Меддахи. Шаркù - 1893.

3. Олаф ван Гелдерн - 1903.

4. На Острова на Блажените - 1910.

Тази схема на мистификационния генезис е проследена накратко в статията на К. Михайлов (1980: 41-52, особено 1980: 44-47). Авторът проследява мистификационното движение на П. Славейков, за да докаже неправомерността на общоприетото и днес едноизмерно мнение, че идеята за написването на ОБ е породена от двутомника "Книга на маските" на Реми дьо Гурмон.

Връщайки се към фактите, ще видим, че първата си литературна мистификация Славейков проектира едва 25-годишен. Това е план за стихосбирка, "написана" от рано починалия поет Райко Райков, издадена от името на фиктивния издател П. Детелинов (един от псевдонимите на Пенчо Славейков). Под името Райко Райков явно се има предвид Райко Славейков (1862-1879), най-даровитото дете на П. Р. Славейков. Райко е момче с лирична душа, знае няколко езика, пише стихотворения, заболява неизлечимо от гръдна болест и умира. Ранната смърт на брат му дълбоко покрусява П. Славейков и той до края на живота си носи този спомен (Литературен 1967: 38-40). Именно тази постоянна мъка по рано починалия талантлив брат, заедно със собствените тягостни настроения и страдания, го подтиква да издаде свои творби под името на брат си Райко (така се нарича и дядото на П. Славейков). На себе си поетът отрежда ролята на издател и написва уводна бележка към изданието, която силно напомня бъдещите биографични очерци в ОБ.

Колкото до формата на тази прозрачна мистификация, то може да се предположи, че в случая Славейков е повлиян от наложили се литературни практики...2 Уводната бележка на издателя П. Детелинов гласи: От издателя

На мене се падна скръбний дял да оплача още приживе злополучний си другар и, после ранната му смърт, да издам неговите стихотворения.

Той умря на двадесет и пет годишна възраст, след дълги и ужасни страдания.

В тази малка книжка са сбрани всичките въздишки на скърбящата му душа, всичките надежди, що са го поддържали в безднадеждний му живот, всичките лъчи, що са го поддържали до студения му гроб.

Някои от тях той е печатал приживе под псевдоним П. П. Славейков (Литературен 1967: 51-52).

Следва самият очерк под заглавие Райко Райков (1866-1891). Тук П. Славейков накратко представя своята автобиография, като я приписва на поета Р. Райков. Изпаднал в отчаяние и меланхолия от тежката болест, Р. Райков се самоубива с револвер. В същата тетрадка от архива на Славейков този (авто) биографичен очерк е преписан пак с някои стилистични и други промени. Там се споменава, че Р. Райков е автор на "съвършено творение", поемата "Младен Загореца" (названието на "Кървава песен" според нейния първоначален замисъл), че издателят ще публикува наследството на Райков в два тома, от които първият ще включва сонети, песни, балади, а вторият - поемата в десет песни "Младен Загореца". Според този очерк Р. Райков се самоубива не с револвер, а с морфин, като взема доза пет пъти по-силна от обичайната (Литературен 1967: 53-54). По такъв начин П. Славейков планира една наглед лесноразгадаема мистификация - включва очерк за себе си и свои творби под името на Р. Райков, споменавайки, че някои от тези творби Райков е публикувал с името П. П. Славейков. Себе си нарича издател - П. Детелинов. Сродява ги и страданието - отчаянието и мисълта за самоубийство сигурно не са били чужди и на П. Славейков. Тази ранна мистификационна игра ще съпътства поета вече като стратегия през целия му живот и ще приема нови имена и форми. Той ще комбинира все по-сложно черти от своята съдба и от съдбата на други творци и това ще намери най-пълна репрезентация в ОБ. Сега ще отбележим една от тези черти - в своите мистификации Славейков винаги обещава втори том (книга) и почти никога не го издава. Разбира се, обещанието е част от мистификационната игра, то остава неизпълнено, но създава усещане за автентичност и разширява в най-буквален, прагматичен смисъл хоризонта на очакване на читателя. Този проблем и неговите български възрожденски традиции ще засегнем по-нататък в нашата работа.

 

Източните мистификации на Пенчо Славейков

Вторият етап от мистификационната еволюция са неговите източни мистификации. През този период от българската литература най-осезаемо източната мистификация присъства в творчеството на Ст. Михайловски и това безспорно е оказало въздействие върху Славейков. Но първото си запознанство с източната мистификация той получава от преводното творчество на баща си, от неговите преводи от азербайджанския (и персийски) поет Мирза Шафù Вазех3.

По-късно, вероятно през 1892 г., подготвяйки се за учението в Германия и изучавайки усилено немски език и литература, младият Славейков намира между немските книги на д-р Кръстев стихотворния сборник "Из Мирза Шаффи" на Боденщедт, превежда няколко стихотворения и ги публикува в сп. "Мисъл", май, 1892 г. под псевдонима П. Айдонидис. Така стиховете на М. Шафи в превод на неговия баща и на Боденщедт пораждат нов интерес към мистификацията у поета, този път към мистификацията в източен дух. Намирайки се вече в Лайпциг, Славейков решава да се представи за мним източен поет. Печата ги под името на ферзистанеца (персиеца) Ферхад Меддахи, а себе си определя като техен преводач ("Мисъл", II, 1892, кн. 9, с. 561-565; по-късно - отново в "Мисъл", III, 1893, кн. 3, с. 237-243; "Мисъл", IX, 1899, кн. 8 и 9, с. 178-182). Общото название на източния цикъл е "Шаркù" от Ферхад Меддахи. Превод от персийски". "Шаркù" на персийски значи песен, Меддахи, както сам пояснява П. Славейков, означава "певеца", а Ферхад като име на героя е избрано от поета, защото е "разпространено в тия (т.е. в мюсюлманските - б.м., П.Т.) страни (Тодоров 1958: 22). Това е доста общо казано - Славейков почти винаги избира имената на своите герои от други (чужди и свои) текстове и след това ги комбинира. Може да се предположи, че в случая той използва името на единия от героите в преведената от турски език през Възраждането повест "Ферхад и Ширик" (Пенев 1977б: 357); oсвен това Ферхад (Дабай) фигурира като герой в останалото в ръкопис и публикувано след смъртта на твореца стихотворение "Керван сарай" (Литературен 1967: 380).

Публикувайки за пръв път своите "Шаркù" в "Мисъл" през 1893 г., Славейков разкрива до голяма степен мистификацията с една бележка под линия. Препечатваме я според коригирания от самия поет текст, като в скоби посочваме разликите, които се откриват в напечатания в "Мисъл" текст.

Ферхад Меддахи, което значи Ферхад певеца, е по произхождение ферзистанец, а е роден в градеца Гразих4, Разерски санджак, през 1866 г. (от градеца Разих, близо при Разер на 1866 г.). Той се е доста скитал (лутал) по чужбина и се скита до ден днешен, - че, поради политическите му убеждения, за него са затворени вратите на родния му край, чийто хубав образ тъй изпъкнало се рисува в неговите песни. Ферхад Меддахи Ефенди по настоящем се намира в Лайпциг, слуша немска (немската) философия, храни се с немски картофи - и бленува за родний си край, който е оживял на сърцето му и чийто печален образ тъй изпъкнало се рисува в неговите песни. Често приказваме двама с него, залутани по улиците и лапайки северната мъгла, и каквото и да говорим, Ферхад все ще свърне дума към своя роден край, чийто нещастен образ, тъй изпъкнало се рисува в неговите песни.

Аз преведох песните на Ферхад, в надежда, че читателите ще ги разберат както трябва и ще видят шилото, скрито в торбата.

(Аз имам на мисъл да преведа цялата книжка песни на Ферхад Ефенди, издадени миналата година тук, заедно с дословен превод. А сега за пръв път избрах само няколко песни, които от известна страна представляват интерес и за нашата българска народолюбива читающа публика, както обича да се изразява председателя на Нашето Книжовно Дружество). Преводача (Литературен 1967: 185).

Както се вижда от последния текст, публикуван в "Мисъл", но задраскан от поета в личния му екземпляр от книжката на списанието, П. Славейков и тук използва любимия си мистификационен похват - намерение и обещание за нови преводи.

Освен в посочените броеве на "Мисъл" той публикува три от "шаркùте" в ЕП от 1896 г., и в следващите издания на книгата, като целенасочено променя названията. В изданието на ЕП от 1907 г. тези "шаркù" са отпечатани под общото название "На възток".

Спряхме се малко по-подробно на стихотворенията, приписвани на Ф. Меддахи, защото П. Славейков е имал намерение да ги включи в изданието на ОБ. Това намерение добре илюстрира завъртането на "мистификационния ключ", т.е. "преливането" на една мистификация в друга, прехвърлянето на един текст в друг, в случая тази за източния поет М. Шафù е трябвало да стане съставна част от друга, по-мащабна източна мистификация. По-точно творбите на фикционалния азeрбайджанско-персийски поет е трябвало да бъдат представени като произведения на друг фиктивен поет (и прозаик) - Боне Войдан, предвиден за ОБ. Наблюдаваме интересно явление, което би могло да се нарече "мистификация в мистификацията". Впоследствие П. Славейков се отказва от това свое намерение и не включва "творбите" на Войдан и очерка за него в изданието на ОБ. Очеркът е публикуван много по-късно във в. "Пряпорец" от 25 юни 1921 г. (II: 342)5. Ръкописният вариант на "произведенията" на Меддахи се съхранява в папка № 5 от АБАН и следва непосредствено биографията на Б. Войдан. Непубликуваните и претърпелите по-съществени промени творби са напечатани в Литературен (1967: 186-210), като са използвани и ръкописни варианти, съхранявани в "Музей Петко и Пенчо Славейкови". Стихотворенията са най-вече сатирично-изобличителни и третират политически и социални аспекти на българската следосвобожденска реалност в духа на Ст. Михайловски. Между тях особен интерес предизвиква недовършената поема "Ешик Нàме", публикувана в Литературен (1967: 44-48). Поемата не е отпечатана, не е и обработена, заглавието й очевидно пародира заглавието6 на книгата на персийския поет Фирдоуси "Шах-Наме" (Книга на царете). "Ешик Нàме" означава "Книга на магарето". Откъс от поемата се намира на с. 40 под заглавие "Аллах! Аллах!" (Литературен 1967: 198). Всичко това означава, че в случая Славейков вписва пародията на класическа източна книга като част от мистификацията и изобличението на нашата действителност и това още веднъж показва разнообразието от похвати, които авторът комбинира по най-причудливи начини. Тук той умело използва принципната аналогия, която съществува между мистификацията и пародията. (За тази близост вж. напр. Тинянов 1977: 284-310; срв. отчасти Тиханов 1998: 147, 262).

По същия начин можем да тълкуваме заглавията и насочеността на някои сатирично-философски творби на Ст. Михайловски - "Книга без заглавие" (1892), "Книга за оскърбените и онеправданите" (комбинация от източната "Нàме" и "Унижените и оскърбените" на Достоевски), "Книга за българския народ" (1897). Не е изключено тази видима близост с творбите на Михайловски да е накарала Славейков да изостави поемата си "Ешик Нàме" и изобщо да не включи Меддахи - Войдан в ОБ. Запазените (публикувани или останали в ръкопис) материали водят към предположението, че "Ешик Нàме" ("Книга на магаретата") би могла да прерасне в голяма сатирична поема или обширен цикъл стихове с пародийна, в случая магарешка символика. Още през 1893 в сп. "Мисъл", III, кн. 9 Славейков публикува стихотворението "Ефенди": в ръкописния екземпляр, съхраняван в АБАН, то е в малко по-друга версия, която привеждаме тук, защото е показателна за смисъла на магарешката тема:

Мина ефенди покрай кафенето,/ Абул Емин ме сбута отведнъж:
"Познаваш ли ей този важен мъж,/ подир когото там слугата крета?"
- Това е Мелхи, важен господар!/ Така е то, що казват хора стари:
Върви магаретар отдире всякое магаре! (Литературен 1967: 188).

Малко по-друга насоченост на магарешката тема срещаме в стихотворението "Аллах! Аллах!", към което Славейков е добавил бележка "Из "Ешик Нàме":

"Пропадна магарията!/ Пропадна! Идиоти!/ Довчерашни магарета,/ срам!
Днеска патриоти!" (Литературен 1967: 188).

Магарешката тема личи и в други творби като "Цар Мидас" и "Магарешки уши", но важното е, че тя забележимо присъства и в "Песента на Фейзулаха", едно от стихотворенията, с които поетът е възнамерявал да завърши "Шаркù", според своя план (Литературен 1967: 200). Показателно е, че преди заглавието на тази творба авторът е планирал да бъде поставена винетка, изобразяваща магарешка глава в анфас (Литературен 1967: 209).

Източният мистификационен цикъл на Пенчо Славейков се реализира само отчасти, независимо от интересните и перспективни идеи, които съдържа. Причините могат да бъдат различни - сянката от източните поеми на Ст. Михайловски7, прекалено явните за автор като Славейков внушения и може би някаква несъгласуваност с общия замисъл в ОБ. Но все пак този цикъл е важен етап от разгръщането на мистификационните идеи на автора, защото подготвя появата на Олаф ван Гелдерн, мнимия автор на ЕП, а в перспектива и на очерците и творбите в ОБ - неслучайно, както вече се каза, Славейков е възнамерявал първоначално да го впише между тях. И не само невключеният в публикувания текст на ОБ очерк за Б. Войдан - като продължение на биографичната бележка за Ф. Меддахù - доказва това. Споменатата вече идея за винетка с изображение на магаре в анфас към "Песента на Фейзулаха" е един вид пародиен и травестиращ предшественик на писателските скици към ОБ. Дори в рамките на отделно произведение от източния цикъл, поемата "Ешик Нàме", П. Славейков следва инерцията на жанра "уводен очерк" и въпреки че цикълът има обща встъпителна бележка (която вече цитирахме), той написва преди началото на поемата друга бележка от името на преводача:

Наст(оящата) поема на Ф.М. по духа си комайхай не мирише на възточна. Тя е като ханъмско фередже, шита по ориенталски маниер, но басмата й е купена на някой европейски панаир. Доколкото мен е известно има две по-добри поеми една на англ(ийски) от Р. Соути - "Белнем. бой" и втора на хърватски от Силвий Краничевич - "Сън". За вярване е, че Ф.М. се е ползувал от тях, тъй като той поразбирва чат-пат от тези езици. Прев(одачът) (Литературен 1967: 203).

 

Ново развитие на мистификацията: "Олаф ван Гелдерн" и "Епически песни"

Сборникът "Епически песни" за първи път е публикуван в две книги: "Епически песни", книга първа, 1896 и "Блянове", книга втора, 1898. През 1902 г. Пенчо Славейков осъществява едно библиофилско издание на ЕП в издателство "Хемус", което е отпечатано само в 13 броя. Дори редакторът на Славейковите съчинения Б. Пенев не е бил информиран за това издание, открито от Ив. Сарандев. От бележка на автора, написана в началото на неговия екземпляр, научаваме, че: "Тази книга е отпечатана само в 13 пълни екземпляра, от които по един са подарени на: д-р Кръстев, Й. Фаденхехт (състудент на Славейков от Лайпцигския университет - б.м., П.Т.), Ст. Михайловски, Петко Тодоров, Народната библиотека в София, W. Morfill8 в Oxford, Екатерина Каравелова, Р. Кръстева и Георг Адам в Берлин. 11 септ. 1902 г." (I: 376-377). Може да се каже, че по форма това рядко издание също е мистификация, а по съдържание отразява индивидуализма и елитаризма на поета, гордото самосъзнание, че е изпреварил степента на възприемане на своите сънародници. По-късно за своя двойник Иво Доля от ОБ той ще заяви: "Иво Доля още не се е родил - за съзнанието на своите съотечественици..." (II: 117). По форма обаче изданието следва аналогични библиофилски издания за избрани читатели в Западна Европа по това време, а мистерията около него по свой начин се включва в мистификационната игра.

През периода 1896-1907 г. Славейков усилено преработва, поправя и редактира публикуваните в кн. 1 и 2 на ЕП произведения и през 1907 г. събира двете книги в една под заглавие ЕП. За интензивния процес на планове и промени свидетелстват материалите, запазени в неговия архив (вж. Литературен 1967: 176-184 и 216-305). В изданието от 1907 г. са отпаднали произведения, които са преводи или свободни преработки на чужди творби; от този тип е останало само "Фрина". То почти изцяло възпроизвежда, дори с печатните грешки, библиофилската публикация от 1902 г. Но между двете издания има важен промеждутъчен момент. През 1903 г. в сп. "Мисъл", XIII, 1903: 18-24 поетът печата автобиографичния очерк "Олаф ван Гелдерн" с подзаглавието "Литературен силует". След очерка следва цикъл от 14 стихотворения с общо заглавие "Песни" (с. 25-31), последното от които е с показателно заглавие "Пред острова на блажените". Този ред е залегнал и в композицията на ЕП от 1907 г. - и това издание започва със същия очерк и завършва със същото стихотворение. Като че ли наистина заставаме пред Острова на блажените, но мистификаторът умело отлага развръзката. Жадният за отдих Одисей решава да хвърли котвата на брега, но:

И тъкмо да фърли-/ вълните спокойни разтури,
и лекия кораб оттласна, отвлече -/ отново играчка на бури.
Вилнеят вълните и кораба мятат -/ какво ли напред ги очаква? (I: 349).

Главният мистификационен герой, поетът, чиито стихове П. Славейков превежда, е наречен Олаф ван Гелдерн, а името Олаф Славейков заимства от любимия си поет Хайне ("Рицарят Олаф"). Фамилията ван Гелдерн, по свидетелството на изкуствоведа Никола Мавродинов, произлиза от названието на холандската фирма, доставяща хартия за издателството на неговия баща в Тутракан. Именно това издателство публикува стихосбирката на Славейков "Сън за щастие" през 1907 г. на практика преди 12.XII.1906 г. (вж. I: 379 и 356, бел. 1). Подобно обяснение едва ли може да бъде прието. Фамилията ван Гелдерн П. Славейков използва преди 1906 г., когато започва печатането на "Мисъл" в Тутракан; преди това Славейков и Мавродинов не са поддържали никакви контакти (Цанев 1971: 512, бел. 33). Хайне говори за дядо си и чичо си, чиято фамилия е фон Гелдерн. Холандската фамилия, избрана наглед случайно, загатва за двойственото - немско и не само немско битие на Олаф: роден е в градчето Граздорф, т.е. Трявна и е на 36 години. Значи е роден през 1866 г., тъй като очеркът на П. Славейков е завършен през 1902 г. Родното му градче е закътано в полите на Харц - отново препратка към Хайне и неговото "Пътуване по Харц". Преводачът (Славейков) посочва главните моменти в духовната биография на ван Гелдерн, като особено изтъква ролята на баща си в литературното си и човешко възпитание. Заедно с това очеркистът акцентира върху усвоеното от Олаф в културните центрове на Западна Европа - Виена, Париж, Лайпциг и мястото, което заемат тримата му немски учители: "един елинин, един юдей и един шваба", Гьоте, Хайне и Фолкелт. Нататък обаче авторът говори за влиянието и на руската литература върху Олаф, която търси "человека и в звяра", за разлика от европейската, диреща "звяра в человека", като отличава разказите "Живи мощи" на Тургенев и "Слепецът музикант" на Короленко, превърнали страданията му в порив за нов живот. Дотук очеркът точно копира главното в житейския и духовния път на Пенчо Славейков и представя една съвсем прозрачна мистификация. Но изведнъж научаваме, че Олаф ван Гелдерн, "за да не подсмърча за къшей хляб, той чиновничества, т.е. прахосва времето си с "работа", която всякой идиот сто пъти по-добре от него би вършил. И температурата на неговото творчество в последно време е паднала под нула. Произведенията му, откак и той е наред с хората - не са май за пред хора; те са случайна р а б о т а, драскотене фейлетони по вестници, преводи и автобиографически бележки, с които Олаф ван Гелдерн се мъчи да заглавика себе си и подиграй наивните читатели" (I: 180). Явно, към своя образ (Олаф) Славейков присъединява образа на Ст. Михайловски от по-късния период на творчеството му. Този образ е представен в очерка за поета Недан Ветко от ОБ и общото между двамата (Олаф и Ветко) проличава, ако сравним току-що приведения цитат от "Олаф ван Гелдерн" с част от характеристиката на Н. Ветко в ОБ: "Най-хубавото нещо, което Ветко е писал в последне време, е една малка книжка сатири, в които се осмиват идеалите на разни писари, даскали - и бившите и настоящи церибашии в политиката, чийто живот автора знае превъзходно, понеже е бил дълги години протогер в разни техни сдружения... На старини... него назначиха секретар на централната метеорологическа станция в Артаня, колкото да има от що да се препитава и която длъжност той върши съвестно и до днес, като будно бди отде вей вятъра и пише възпоменания за онова, което трябвало да бъде, а не било" (II: 236). С тази своя двуобразност, включваща черти на П. Славейков и на Ст. Михайловски, очеркът за Олаф ван Гелдерн спокойно може да бъде включен в ОБ, където изцяло доминира принципът на монтажа, монтирането на няколко реално съществуващи поети в образа на един фиктивен, мистифициран поет. Така изглежда Олаф ван Гелдерн преди появата на ОБ; между другото в тази книга той също присъства, наречен е чичо на поета Бойко Раздяла: "Като моя чичо, покойният Олаф ван Гелдерн, те са осъдени на смърт и знаят това..." (II: 143). Връзките между Олаф и ОБ далеч не се изчерпват с това споменаване. Продължението му е повече художествено - в творчеството на може би централната и също автобиографична фигура на поет в ОБ - на Иво Доля. Неговото стихотворение "Баща ми в мен" представлява художествен финал на разказаното за П.Р. Славейков в "Олаф ван Гелдерн" и върху това вече е обръщано внимание (вж. Хранова 2002: 177); ще отбележим най-съществените аспекти на два от най-емблематичните текстове:

- патриархално-биографичното в "Олаф ван Гелдерн" (ЕП):

Кога отраснеш, бъди като баща си (I: 174);

- библейско-ницшеанското в "Баща ми в мен" (ОБ):

Какъвто бях бъди!.../ И с божи меч в душата,
на висша истина глашатай и пророк,
издигнеш ли ръка - дигни я в злоба свята,
изпълнен от любов и в любовта жесток (II: 134).

Но тази очевидна близост има своята текстова предистория, чието проследяване задълбочава представата за мистификационното (художествено) движение при разработката на темата при П. Славейков. Пълният текст на цитата от "Олаф ван Гелдерн" е следният:

Така, когато за родния край настанаха усилни дни (1881 год.) и баща му биде грабнат една нощ от полицейски вълци - бдители на обществения ред - и отведен на заточение, на Олафа се падна да чуе свети бащини думи: "Кога отраснеш, бъди като баща си, не се бой от вълци! (I: 174).

Цитатът намира частично, но интересно потвърждение в един лист от архива на поета, в който той е записал свой спомен за интернирането на баща му в Трявна по време на суспендирането на Търновската конституция от княз Ал. Батемберг през 1881 г. Цитираме най-важното от този спомен на 15-годишния тогава Пенчо:

Това беше... 1881... През вратата той се прости с нас и пощенската кола го повлече, без да знаем накъде отива, и без да кажат къде го отвеждат, придружен от двама жандарми с голи саби. Аз стоях най-близо, когато и мен баща ми подаде най-сетне ръка като продума: "Сбогом, бай Пено! Гледай мене, мой синко - научи се и (ти) така да търпиш за правдата и да отмъстиш за мене."

Макар че не бяха само тез негови думи, но аз само тях помня. Имаше и други няколко, които аз още вечерта записах, но где - не зная. Аз съм ги търсил не веднаж и не дваж, но напусто; може би, че те ще ми се попаднат случайно някога и аз ще ги приложа при тез (Литературен 1967: 62; срв. Каролев 1976: 50).

Споменът се датира около 1887-1888 г., значи 6-7 години след събитието младият Славейков си припомня и записва част от думите на баща си, другите вече ги е забравил, макар че ги записва веднага след задържането на баща си. Дали ги е намерил и ги е вместил в очерка за Олаф през 1903 г.? Принципно това не трябва да се изключва, но надеждата и обещанието са съзвучни с отбелязаните вече мистификационни обещания на поета и представляват една ранна проява на мистификационен умисъл. Той обаче се основава върху много доброто познаване характера на неговия баща - цитираните от сина думи на П. Р. Славейков вероятно не са били далеч от реално произнесените, но забравени от него9. Наблюдаваме следното движение: от непълното излагане на реален спомен (1887-8), през мистификационното "запълване" и трансформация (1903), до окончателното му охудожествяване в ОБ (1910; "Баща ми в мен" излиза за пръв път в ОБ; вж. Славейков 1966: 48). Между двата текста се забелязва още една близост.

"Олаф ван Гелдерн": "Бащино наследство у него е и обичта към всичко достойно за обич; а при друго едно наследство - светата злоба - нашият поет се е постарал да попритури и от себе си по нещичко. Това, що изповядват обикновено хероите на словото, е и негова изповед: гневът е мерило на моята любов!" (I: 175).

"Баща ми в мен": "При твойто слово аз и своето прибавих...(II: 134). В споменатата работа на А. Хранова (2002: 177) е цитиран този стих, но същата тема е развита и в другите посочени стихове на творбата. Не само в образа на Иво Доля намираме общи черти с казаното за бащата на Олаф, аналогично сходство откриваме още в очерка за Боре Вихор, първия от представените поети от ОБ. За него там е казано: "Синът, круша от корена на баща си, е същия темперамент - същия безпокойник...(II: 9-10). В очерка за Олаф ван Гелдерн за героя е написано: "Но крушката беше паднала и тъй под крушата. Тя, когато и ней дойде време, показа колко е опърничава - инак не би преседнала на толкова гърла! Като баща си той често обича да мисли не както другите, и не само да мисли, а и говори, що му е на сърце. За неприятностите от това малко го е еня..." (I: 174). Известна доза автобиографизъм е вложен дори и в характеристиката на слабограмотния клисар Витан Габър, който "...е по наследство от баща си прислужник при тая църква (Св. Терапонтий - б.м., П.Т.) и от дете още е виждал не малко сълзи и чувал плач, стенания и натяквания за светът и съдбата човешка в него" (II: 245)10.

Проблемът "баща-син" при П. Славейков е интерпретиран и от съвременни психоаналитични позиции. М. Кирова смята, че в концепцията за антология в ОБ символически живот водят всички аспекти на нейната сложна, амбивалентна идентификация. "От една страна - бунт срещу традицията на физиологична приемственост... от друга страна, рожбата (книгата) експлицира всички (характерни и нехарактерни, важни и маловажни, добри и лоши) черти на бащината духовна матрица" (Кирова 1997: 232; срв. и Тричков 1921: 52-71, който вижда синовното като наследственост, единствено като следване на бащинския завет). В други анализи присъства сравняването на "Баща ми в мен" и "Напразно, майко" на Яворов като изместване на кръвното (възрожденското) по посока на заличаване на биологично-темпоралния ред (Тиханов 1998б: 164-166).

Олаф ван Гелдерн присъства имплицитно и в стихосбирката "Сън за щастие" (1907), без да се указва името му. Но тези (общо 25 на брой) творби са вече публикувани преди това в сп. "Мисъл", XIII, 1903, бр.1, и XVI, 1906, кн. V (с. 304-307) под заглавие "Сънища" с подпис Олаф ван Гелдерн. През 1903 г. са публикувани 17, а през 1906 г. - 8 стихотворения под това име, общо съставящи около 27% от общия брой на включените в "Сън за щастие" (93) творби. Пак там са намерили място и вече печатаните в "Мисъл", II, 1892, бр. 9 произведения на Ферхад Меддахи, другата мистификационна маска на Славейков. Вижда се, че авторът много свободно прехвърля маски и творби от един сборник в друг, свое, чуждо и мистифицирано с лекота разменят местата си. Напълно аналогичен, с превес на чуждото, е подходът на автора и към заглавията на неговите поетически цикли и стихосбирки. Ще посочим като пример заглавията на поетическите сборници "Епически песни" и "Сън за щастие", върху които вероятно са оказали влияние и съответните стихосбирки на чешкия класик Яр. Връхлицки ("Sny o stesti" (1876), "Epicke pesni" (1876), както и по-късната "Koralove ostrove" (1908) и др.

Пътят на П. Славейков до крайната мистификация изглежда като че ли установен - Райко Райков - Ферхад Меддахи, Олаф ван Гелдерн - ОБ. Но между последните две мистификации трябва да отбележим още две явления в българския литературен живот, които имат своето значение за развитието на мистификацията в творчеството на П. Славейков. Ще се спрем по-подробно на някои явления в българската литература ("Японски силуети" на Ив. Вазов и литературата на кръга "Българан"), както и на творби на Славейков ("Олаф ван Гелдерн", "Сянката на Балкана", "Сън за щастие", "Преди мълчанието", НП, мистифицираните писма и биографии), които се вписват във времето между ("Олаф ван Гелдерн" и ОБ и имат значение за разгръщането на мистификацията в творчеството на Славейков.

Мистификацията "Японски силуети" ("Из стихотворенията в проза" на Геваша Хито-Хито) от Ив. Вазов е публикувана в сп. "Българска сбирка" XI, кн. 1, с. 3-8, като в скоби е отбелязано, че те са "Преведени от френския превод от Ив. Вазов". Нова бележка, този път под линия, ни информира за превеждания японски хумористически поет Геваша Хито-Хито. Този поет е комплекс от пародийни портрети на японски литератори, преведени на английски и френски език с поевропейчено заглавие "Чудновати хора в чудновато царство, дето няма нищо чудно". "Ние - завършва Вазов - преведохме от френския превод няколко къса зарад странното сходство на японските литературни нрави с нашите" (Вазов 1956: 409). Цитираните думи в бележката напомнят част от словото, произнесено от Пенчо Славейков през пролетта на 1910 г. в СУ "Кл. Охридски" по време на специално организирано литературно четене, предхождащо излизането на ОБ: "Понякога може да ви се стори от това, което ще чуете, че вие сте на Остров, а не на полуостров, т.е. у дома си. За това не съм крив аз..." (Михайлов 1980: 42). Явно е, че и в двата случая авторите имат пълното съзнание за прозирността на своите мистификации и сами се включват в тяхното декодиране. Вазов дори не нарича произведението си "мистификация", а скромно го определя като "хумореска". Пред Ив. Шишманов той откровено споделя: "В тази хумореска исках да изтъкна завистта и недоброжелателността на известни наши писатели" (1904). Наскоро беше избухнала японско-китайската война и във вестниците четях разни японски имена. Хрумна ми да ги използвам" (Шишманов 1976: 269-270). По-нататък Вазов открива и без това ясните маски на писателите, които е описал в "Японски силуети" - П. Тодоров, Д. Страшимиров, д-р Кръстев, К. Христов, П. Славейков (наречен недвусмислено и обидно Се-Лай-Фуджи-Нипо-Кхя-Кхя и обрисуван като "поет на скръбната "категория поети, които очакват търпеливо бъдещите векове"), Ст. Заимов и самия себе си (вж. пълния текст на творбата: Вазов 1956: 66-71).

Няма да се спираме на съдържателната насоченост на "Японски силуети" - тя е рефлексия на опита на Вазов да отвърне на кръга "Мисъл" (без Яворов, който явно е пожален) за многобройните литературно-естетически и персонални нападки. Вазов е бил силно засегнат от предговора на П. Славейков към "Стихотворения" на Яворов и неслучайно иронично го причислява към "поетите, които очакват търпеливо бъдащите векове". Но по-важна в случая е формата на текста и неговото ситуиране в литературния хронотоп. Първо, мистификацията е източна и макар авторът да я свързва с актуалната политика, тя несъмнено е един вид далекоизточно продължение и пародиране на "възточните", персийско-турски сюжети при П. Славейков и Ст. Михайловски. Същевременно, ако обърнем внимание на времепоявата на "Японски силуети" - 1904 г, ще отбележим, че те излизат около година след първата публикация на очерка и стиховете на Олаф ван Гелдерн в "Мисъл", XIII, 1903, кн. 1, с. 18-31. Показателно е, че тук пълното название на очерка е "Олаф ван Гелдерн". Литературен силует". Именно то е предизвикало съответното название "силуети" при Вазов, а по-нататък ще бъде използвано в заглавията на критически книги от д-р Кръстев ("Алеко Константинов. Литературен силует" (1907), Н. Атанасов11 "Силуети на български писатели" (1916), Кр. Куюмджиев "Силуети" (1976). Но не само силует показва съзнателната ориентация на "Японски силуети" към "Олаф ван Гелдерн". Характеристиката, която Вазов дава в началото на творбата си на П. Славейков, пародира характеристиката, която Славейков дава на Олаф. Нека да ги сравним:

"Се-Лай-Фуджи-Нипо-Кхя-Кхя е поет от скръбната категория поети, които очакват търпеливо бъдащите векове" (Вазов 1956: 70).

"Наистина, той (Олаф - б.м., П.Т.) разказва най-вече за нерадостни събития из живота на разни неволници...".

"Най-хубавия негов сън е - съня за живота му след смъртта" (I: 175).

Вазов включва "Японски силуети" и в книгата си с разкази "Утро в Банки. Добродушни разкази (Вазов 1905; вж. и Вазов 1956: 7-172). За тази книга д-р Кръстев написва рязко негативна статия - "Литература и литературни куриозитети" (Кръстев 1905: 519-527), намирайки все пак, че "Японски силуети" по колорит и замисъл не са лоши.

Второто явление, което се вписва точно във времето между Олаф ван Гелдерн и ОБ, е литературата на кръга "Българан". Но не само тази причина ни кара да му отделим малко повече място.

Хумористичният вестник "Българан" е създаден в началото на 1904 г. и просъществува до 1909 г. След като спира да излиза, до известна степен го заместват вестниците "Шантеклер" (1910), "Смях" (1910-1911) и новото списание "Българан" (1916-1924). Идеята за изданието е взета и пренесена на наша почва от гръцкия стихотворен хумористичен в. "Ромеус", което на димотики означава "Грък". Заглавието "Българан" точно следва гръцкия образец. В списването му вземат участие значителен брой поети, хумористи и карикатуристи. Между постоянните сътрудници на вестника са Ал. Божинов, Елин Пелин, Д. Подвързачов, А. Протич, Тр. Кунев, Хр. Силянов, Ал. Балабанов, Ц. Церковски, по-късно в изданията сътрудничат К. Константинов, Н. Лилиев, Г. Райчев и Д. Дебелянов. Публикуват се предимно стихотворения и карикатури, прозата е рядкост. Жанровата палитра на "Българан" е изключително богата - хумористични и сатирични стихотворения, поеми, фейлетони, разкази, пародии и драматически сценки. За нас е много съществен фактът, че в сатиричния арсенал на вестника се активират много от формите на мистификационната "жанрология": мистифицирани обяви, укази, манифести, закони, разпоредби, съобщения и реклами; също така комикси, сатирични речници, компилации от чужди съчинения, съновници, тълковници. Псевдонимите на многочислените сътрудници се отличават с извънредно голям брой (над 90!) и разнообразие, преобладават чуждите имена - турски, испански, руски, немски (Сугарев 1986: 78-79). В подчертано опозиционната насоченост на вестника се наблюдават две главни линии - на лекия и закачлив хумор и на злободневната социалнополитическа сатира. Обект на сатирично изобличение често пъти е цар Фердинанд, законите, поведението на известни личности. Сред пародиите на литературните лагери и борбите между тях изпъкват със своята острота пародиите на кръга "Мисъл". На няколко пъти е осмян Петко Тодоров, но не е пропуснат и П. Славейков. В рубриката "Ордени и повишения" от името на "Ний, Българан!" поетът е удостоен с аргументацията: "на нашия ненадминат парнасец поднасяме лавров венец, титлата "венценосец" и награждаваме с ордените "За литературен джебчилък" I степен и "Скромност" II степен" (Сугарев 1986: 91). "Българановци" се радват на голяма популярност, но получават сурова присъда в статията на Б. Пенев "Литературата около Българан" (сп. "Мисъл", XVII, 1907, № 1). Според критика понятието "Българановска литература" е "синоним на лека, безсъдържателна литература, обикновено придружена от известна доза цинизъм (...) "Българан" и литературата около него не могат да имат някакво трайно литературно или обществено значение. Сатирата и хуморът, щом не са израз на силен характер, на здрава индивидуална воля, не могат да бъдат бич за поквареното общество. Писатели, на които липсва художествен инстинкт, глъбина на чувството и мисълта, не могат да оставят здрава диря в литературата... (Пенев 1985: 302-303). Въпреки това вестникът е интересен израз на смеховата ни култура в началото на века не само с текстовете и карикатурите си, но и с бохемското поведение на своите сътрудници, с пародийните си ритуали. Например приемането на нов член в кръга е пародирало посвещаване в масонска ложа.

През 1906 г. "българановците" издават и "Литературен сборник на българановците", в който участват почти всички постоянни сътрудници. В сборника всеки е представен с шарж от карикатуриста Ал. Божинов, хумористична автобиография и творби. Освен това в края на всяка година сътрудниците издават и "Календар Българан", представляващ сборник от техни творби и карикатури.

Може да се предположи, че "Сборникът на Българан" донякъде е предизвикал и ОБ на П. Славейков. Формалното сходство между тях е забележимо: на шаржовите и хумористичните автобиографии в "Сборника" отговарят портретните скици и биографичните очерци в ОБ. Външните образци играят значима роля при Славейков, често пъти той заема чужди форми и заглавия и ги изпълва със съвсем друго, свое съдържание. Така вероятно се е получило и в случая, ако допуснем, че при обмислянето на идеята за фиктивно-реалния остров с измислени поети маски на един поет, П. Славейков е взел предвид и опита на българановци. Една от функциите на неговата антология мистификация е била да пародира популярното, повърхностно творчество на "Българан". Получила се е пародия на пародията, скрита полемика с популярното изкуство. В ОБ на няколко пъти става дума за него, особено в очерка за Нягул Кавела. "Аманети" на Спиро Година и епитафиите на Витан Габър могат да се поставят в оптиката на българановската хумористична (и не само хумористична) афористика. Презимето "Година" може би е повлияло (освен другите възможности, за които ще стане дума по-нататък) и от името на един от карикатуристите сътрудници на "Българан" - чешката художничка Анета Ходина. Изобщо "междинните" прояви на мистификационност и пародийност като "Японски силуети" на Вазов и "Българан" най-малкото засилват мистификационния агон у П. Славейков. Но до откриването на Острова на блажените има още време.

Пенчо Славейков последователно публикува цикъла "Сън за щастие" (1905) и стихосбирката със същото заглавие (1906). Продължава да печата творби на Олаф ван Гелдерн - цикъла "Сънища" (1906), но също и литературнокритически статии под неговото име - "Йенс Петер Якобсен" (1906), "Хайнрих Хайне" (1906). А през 1907 г. издава ЕП като свой превод от Олаф, заедно с очерк за него, където последният вече не е наречен "литературен силует". Дори "Сън за щастие" и "Сънища" на Гелдерн, освен посочената връзка с Връхлицки, цитират и очерка за Олаф, където се споменава за нередките му хубави, наред с кошмарните, сънища: "А нима сънищата не са и те извор на щастие?" (I: 175).

Нека припомним, че в края на 1903 г. П. Славейков публикува още един очерк за поет, който е паралелен на "Олаф ван Гелдерн" и го допълва по своеобразен начин. Всъщност става дума не за очерк, а за известния предговор на поета към второто издание на Яворовите "Стихотворения". В този възприеман като скандален тогава (Д. Кьорчев дори го нарича "памфлет" (Кьорчев 1992: 233), а и дълги години след това, текст, Славейков излага своите мисли за чистата, елитарна поезия, която остава неразбрана за филистерския вкус, за "фасулковците в ума в гражданска и военна униформа". Днешният български читател, а с него и критиката, не заслужава ни най-малко внимание. Към популярното изкуство П. Славейков отнася по-ранни творби на Яворов като "На нивата", намира ги по партизанско-социалистически маниер изкълчени и фалшиви. За разлика от тях Славейков дава много висока оценка на "Чудак", "Лист отбрулен", "Нощ", "Арменци" и др. Всички те обаче не са лъжица за устата на съвременния български читател, поради "декадентски изисканата си форма" (Славейков 1993: 49-52).

Както очеркът за Олаф ван Гелдерн поражда очерка за Иво Доля (и за други поети) в ОБ, така и предговорът кьм "Стихотворения" на Яворов поражда очерка за Нягул Кавела, чийто прототип е Яворов. Кавела също е бил дълго време любимец на читателите средна ръка, но талантът му го спасява от "опасността да се удави в плиткото" (II: 202); Иво Доля също "още не се е родил - за съзнанието на своите съотечественици".

Това е естественият, автономен път на П. Славейков към мистификацията и първо той трябва да се има предвид, когато се говори за ОБ като мистификация. Трябва, разбира се, да се отчете и примерът на Реми дьо Гурмон, но не бива да се надценява. "Книга на маските" на дьо Гурмон е публикувана през 1896-98 г. и включва литературнокритически очерци за френски поети от XIX в., придружени с техните портрети. П. Славейков е притежавал екземпляр от това издание, купен от него в Париж вероятно през 1905 г., и си е водил бележки по него - поне според запазеното лично френско издание в МППС те почти липсват. Ние разполагаме с микрофилм от руския превод на "Книга на маските" (1913) и нашите наблюдения потвърдиха изводите на К. Михайлов (1980: 44-45) и на други изследвачи. Може да се заключи, че П. Славейков е използвал най-вече формалния модел на книгата на дьо Гурмон: критическите очерци, съпроводени с рисунки портрети, дело на художника Франсоа Валотон. Става дума за модела "литературнокритически портрет и рисунка на съответния автор", защото Славейков пише литературни портрети (например на Олаф ван Гелдерн) и преди да се е запознал с книгата на Реми дьо Гурмон. Но поетът коренно променя тази дискурсивна практика: от книга за реални автори тя се превръща в книга за измислени автори, и същевременно - в размножен автопортрет на един автор. Текстологически сходства между ОБ и "Книга на маските" се откриват твърде рядко. Например в очерка за Нягул Кавела П. Славейков, явно, използва част от казаното за поета символист Сен-Пол Ру от Реми дьо Гурмон, като не пропуска да вмъкне и актуално българско съдържание интерполация (министър - "мушмула на царска трапеза"):

ОБ: "Тъй например по подражание на французина Saint-Pol-Roux и Кавела вместо просто петел казва "акушерка на зорницата", вместо жаба - "жива маруля", вместо министър - "мушмула на царска трапеза", вместо гърне - "пръстено виме", рой гарвани - "крилати гробища" и сума други поетически нелепици, които у нас в последне време добиха курс, пуснати на пазаря на нашата книжнина..." (II: 204).

"Книга на маските": "акушерка на света" (II: 101), "листа от жива салата", "летящо гробище - полет на гарвани", "кристално виме - ваза" (II: 102).

Макар и не толкова подчертано с мистификационния генезис на П. Славейков са свързани и някои от неговите преводи на немски поети в сп. "Мисъл". Погледнато строго хронологически, те обхващат времето от 1899 до 1907 г. (затова и ги разглеждаме тук), но като се има предвид, че през 1899 г. той превежда подборка само от Гьоте, през 1904 г. от Хайне, а през 1907 г. от Л. Якобовски, то главната, съвременна част от поетите са преведени през 1902 и 1903 г. По-късно те стават основа за антологията НП (1911): К. Майер, Р. Демел, Г. Фалке, Д. Лилиенкрон, А. Ритер, Т. Линген, Р. Хух, М. Делле Грация, Т. Щорм, Н. Ленау, Х. Салус, Фр. Ницше и К. Буссе. В очерковите бележки към тези подборки П. Славейков поне на два пъти се проявява като ловък мистификатор. Например в "Мисъл", XIII, 1903, кн. 6 той публикува цикъл от 10 стихотворения от Детлеф фон Лилиенкрон, които се предхождат от негова Автобиография, "преведена" от Славейков (с. 379-381). Автобиографията обаче липсва в НП и е заменена с очерков портрет от преводача. Кое е накарало П. Славейков да се откаже от такъв автентичен документ като написаната лично от представения поет автобиография? Преводачът не посочва от какво издание е взел текста й, не споменава и за лични контакти с Лилиенкрон. В същото време началото на автобиографията изглежда като отговор на писмо с молба за такава: "Вий искате от мен една автобиографична скица?" (VII: 508). Следва неприязнената оценка, че: "Обикновено една автобиография е огледало на предвзетост" (VII: 508). Подобно мистифицирано писмо от поет, изпратено до него, П. Славейков публикува в очерка си за Тихо Чубра от ОБ. Писмото е отговор на молбата му до Чубра да си напише сам автобиографична бележка за подготвената антология с преводи от поетите от Острова. Началото на писмото на живеещия извън ОБ островен поет също издава недоверие към автобиографиите: "...аз съм млад човек и автобиографии на млади хора са ми крайно несимпатични" (II: 174). В основната си част "автобиографиите" са различни, общото, доколкото го има, е критика на духовната атмосфера в Германия и на ОБ. Стилът на Лилиенкроновата скица е чисто славейковски, ето няколко примера:

Каквото досега съм "драскотил" в проза - всичко е смет (VII: 509).

Да, до последния ден на живота си да се шлянкаш по света само като прост немски лирик (оно не дает ни пари, ни почит) - това омръзва, омръзва до бога (VII: 509).

В Германия всеки великан тряба да прескочи четирдесетте години - да му оголее главата, че чак тогава да му пропее петела (VII: 510, к.м., П.Т.).

Доста странна е тази "автобиографична скица" и в друго отношение. Тя не предлага никакви житейски факти за своя автор, освен че е написал първото си стихотворение на 35 години. Половината от нея представлява възхвала на Р. Демел и неговата поезия и предсказание, че след 70 години цялото поетическо поколение, включително и Лилиенкрон, ще бъде забравено и единствено ще "живее" поетът на съвременната душа, Демел. В НП "автобиографичната" скица на Лилиенкрон е отпаднала вероятно поради две главни причини:

  1. Включването на измислено писмо от наскоро починал поет (през 1909 г.) в една бъдеща антология на немската поезия може би е изглеждало несериозно и непочтително дори за автор и личност като Славейков, който в отношението си към световната литература проявява особена смес от уважение и ирония. В тази връзка един от задълбочените му изследвачи пише: "Културологичният обхват на Славейков включва много култури и още повече автори. Към всички тях (...) Славейков проявява любопитство, уважение и уравновесяваща независимост, винаги примесена с някаква насмешка, а на места и с чувство за превъзходство" (Георгиев 1999: 105).

  2. Антологичните думи за Р. Демел, изказани в "автобиографията", вече не са импонирали на Славейков. Самият очерк за Демел в антологията е доста критичен - очевидно Славейков в края на десетилетието вече възприема немския поет като влияещ пагубно върху младите български поети със своя символизъм. Най-положителното, което вече казва П. Славейков за Р. Демел, е, че бил "най-свестния - между побърканите" (VII: 208).

Принципно същото може да се каже и за второто мистифициращо писмо, публикувано в кн. 8 на "Мисъл" през същата 1902 г. То съпровожда стиховете на А. Ритер, Т. Линген и Р. Хух. В НП редът е друг: Ритер, Линген и М. Делле Грация, а Р. Хух е включена самостоятелно, с отделна бележка. Писмото е написано от една от поетесите - "негова добра познайница"12. От коя именно - не е уточнено. Че не е нито една от тях, се потвърждава от лекотата, с която П. Славейков променя групата на трите "поетки" - през 1902 г. познайницата е една от Ритер, Линген и Хух, през 1911 г. е една от Ритер, Линген и Делле Грация. В литературната история са направени хипотетични опити да се идентифицира познайницата с родената в Тюрингия поетеса Анна Ритер, с която не е изключено Славейков да се е срещал при някое свое пътуване из тази немска област. Разбира се, за подобна среща няма никакви преки или косвени данни. Познатата поетеса се оказва много повече от "познайница", тъй като споделя, че "години вече не е галила белия къдрец, който висял на челото на поета". Освен това писмото е датирано 20 юли 1902 г., изпратено е в Швейцария, където се е намирал неговият адресат според познайницата; поетът го е получил, превел го е на български език и го е изпратил в "Мисъл", където е набрано с една зашеметяваща бързина и е публикувано в августовската (осма) книжка на "Мисъл". А и обикновената биографска справка показва, че през 1902 г. П. Славейков не е бил в Швейцария (Рачева 1991: 79).

Друго едно предположение идентифицира "поетката познайница" с М. Белчева. Като доказателства се привеждат някои общи места между нейното писмо и писмата на поетесата спътница на П. Славейков. Тези общи места обаче са наистина твърде общи, такива са и сравненията между познайницата и характеристиката на поетесата Силва Мара от ОБ. Но същинската интимна дружба между Славейков и Белчева започва, според нейните "бегли спомени", през един майски следобед на 1903 г., доста след публикацията на писмото на познайницата поетка (Рачева 1991: 80-84). Явно, писмото е съчинено от поета и в него той води разговор за спецификата на женската и мъжката поезия. В писмото схематично е представен моделът и перспективите на женската поезия (женското писане) по това време в Германия13; той е толкова сходен при трите поетеси, че П. Славейков не смята за необходимо да го конкретизира за всяка една от авторките поотделно. В този общ немски образец Славейков включва и свои разсъждения за жената и за поетесата изобщо. Че става дума за целенасочена мистификация, се доказва и от малката наглед редакционна промяна, на която е подложено писмото на познайницата от 1902 г. в изданието от 1911 г. Според първата версия в съвременна Германия в творбите на мъжете поети не може да се забележи нищо интересно, "освен у Демеля и Лилиенкрона". Във втората имената на двамата посочени творци са отпаднали. И още - като най-изявени представители на мъжката поезия в редакцията от 1902 г. са определени Гьоте, Хайне и Р. Демел, докато в НП са останали само първите двама. Последователното отстраняване на Демел отразява и промяната на отношението на Славейков към него; то е напълно аналогично на отпадането на мистифицираната автобиография на Лилиенкрон в НП. Фиктивните писма и автобиографии на назовани и неназовани поети ни описват представата на П. Славейков за поета и поезията в Германия, а и в България.

Така мистифицираният критико-биографичен очерк в епистоларна форма полага основата за сътворяването на фикционален поет, отразяващ българската действителност и българските литературни нрави, който до голяма степен е двойник на П. Славейков. И той не закъснява да се появи. Още през следващата 1903 г. се появява очеркът "Олаф ван Гелдерн". Образът на Олаф ще стане основа за конструирането на автомистификационен модел, който ще се мултиплицира в ОБ.

Етапите на мистификационния генезис на П. Славейков изглеждат сравнително ясни, но да се хронологизира точно еволюцията на замисъла на ОБ като антология и мистификация не е никак лесно. П. Славейков не е оставил цялостна ръкописна версия на ОБ, никакви преки времеви свидетелства и това е учудващо, защото други негови планове и варианти на стихосбирки, чернови са запазени и датирани - "Момини сълзи", "Епически песни" (вж. Литературен 1967: 173). Оцелелите архивни материали се отнасят до имената на поетите в ОБ и техните реални прототипи; за целта следва внимателно да се четат и анализират данните, изнесени в предговора - т.нар. "втори" предговор, който е включен в изданието от 1910 г. От първия си предговор поетът се отказва и той е публикуван едва през 1921 г. в сп. "Златорог", кн. 6 (т.е. очерка "На Острова на Блаженните"). Откъслечни и невинаги ясни са и малкото мемоарни свидетелства на близки негови хора. Въпреки това, при цялата им противоречивост и недостатъчност, необходимо е всички запазени сведения да се приведат, доколкото е възможно, в система.

Още в предговора си Пенчо Славейков започва с много важно свидетелство, при това истинно: че преди шест години е публикувал антология на българските народни песни на английски език с помощта на английския поет Хенри Бърлайн (т.е. Henry Bernard - английски славист) - "Сянката на Балкана" (Лондон, 1904), получила много положителни отзиви в Англия и напълно пренебрегната от българската критика. Казаното е реален факт, става дума за сборника "The Shade of the Balkans", като само фамилията на английския редактор е променена - от Бернард на Берлайн. Промяната едва ли е случайна, но дори да я приемем за такава, не трябва да се забравя, че към всяка една промяна на имена у П. Славейков трябва да се отнасяме с подозрение. Поетът решава да направи по-различна антология - с преводи от чужда литература на български език. На практика това означава, че идеята за антология на една "чужда" поезия в превод се е появила като реплика с обратен знак на английската антология с български народни песни. Нататък Славейков говори скептично за възможността да се стъкми антология на българската поезия, защото тя "още не е добила нито характерна, нито своя физиономия. Тя още не е достигнала пълнолетие на момък, който има физическо и нравствено право да калесва гости на сватбата си. А една антология е покана за сватба. И ето, понеже на нас ни липсва своя сватба, аз ви калесвам на чужда" (II: 5). От една страна, казаното означава, че нашата поезия все още няма образци, няма канонични произведения, с изключение на собствените творби на П. Славейков. А работата върху антологията "Сянката на Балкана", към която поетът пише и предговор, вероятно е обединила отдавнашните антологични и мистификационни интереси на поета: именно през 1902 и 1903 г. той създава ред мистифицирани литературни текстове (писмото на немската поетка, автобиографичната скица на Лилиенкрон, очерка за Олаф ван Гелдерн). Що се отнася до антологичните проекти на Славейков, те, както видяхме, датират още от юношеските му години, но през 1902-4 г. се засилват във връзка с работата върху английската антология. Тогава може би едновременно са се родили идеите за антология на немската поезия и за една лична стихосбирка с измислени поети. През следващата година, 1905-а, Славейков е в Париж на лечение и по свидетелството на М. Белчева повечето от стихотворенията в сбирката "Преди мълчанието" са написани там (Пенчо Славейков 1963: 13). Смята се, че тази сбирка, приготвена окончателно за печат през 1909 г., е структуроопределяща за ОБ14. Тя е запазена в ръкопис в МППС. От съдържанието й разбираме, че е включвала 22 стихотворения, като някои от указаните заглавия липсват в сбирката, но всички са включени - с изключение на "Паметник"15 - в ОБ. С най-много творби (4) в "Преди мълчанието" и ОБ присъства Тихо Чубра, другите бъдещи островни поети са Стамен Росита, Чевдар Подрумче, Иво Доля, Бойко Раздяла и Секул Скъта. За същите тези поети впрочем споменава и Славейков в своя предговор: "При избора съм се ползувал, между друго, и от две антологии: едната, за която е дума в биографийката на Нено Вечер16, другата - Подир мълчанието, една сбирка стихове само от шест поета, които в най-разнообразни форми, образи и настроения са обработили една тема, мълчанието (...) Тези поети са: Тихо Чубра, Стамен Росита, Чевдар Подрумче, Иво Доля, Бойко Раздяла и Секул Скъта..." (II: 6). Шестимата поети съставят фундамента на ОБ; такъв вероятно е бил и първоначалният замисъл на П. Славейков. Много от тези стихотворения са датирани, повечето през първата половина на 1909 г. Има обаче и творби, които отпращат към 1907 г. През периода на съзряване и избистряне на авторската концепция за антологията мистификация идеята за антологията с немски поети търпи промени. П. Славейков променя отношението си към някои от тези поети - например към Р. Демел. Вследствие на тази промяна той е принуден да напише нови очерци за тях, а старите да използва при написването на биографичните портрети на някои от "островните" творци. От същия период датира и друг факт, допринесъл за оформянето и реализацията на идеята за антологията мистификация. При едно от пребиваванията си в Париж, през 1907 или, както предполага К. Михайлов (1980: 44), през 1905 г., П. Славейков си купува двутомника на Реми дьо Гурмон "Книга на маските" - книга, повлияла във формално отношение върху ОБ.

Пак от спомените на Белчева научаваме и как е възникала идеята за т.нар. първи предговор към антологията - преди една вечеря у Петко Тодорови Славейков нахвърля няколко страници, които след вечерята прочита там. "Ето планът: той и "Дамата в черно" хвърлят котва на един далечен остров, дето се запознават с най-видните поети - държавни мъже - и с гробаря поет. Те го посвещават в нрави и обичаи, приличащи на нашите. Той им описва битието, превежда стихове от всекиго едного и стъкмява на български език антология (...) Пенчо приготви тази книга с голяма бързина. Сбра в нея всички стари и нови песни, невлезли в сбирките му" (Пенчо Славейков 1963: 16-17). Явно П. Славейков е прочел у П. Тодоров по-стар вариант на първия си предговор, тъй като в печатания в сп. "Златорог" текст не се говори за някакви запознанства с личности от Острова, а след слизането там с дамата в черно17 (живееща на Острова и връщаща се от Сицилия), прави едно подробно описание на историята и съвременнния живот там. Всъщност става дума само за план от няколко страници, но прекалено голямата обвързаност с българската политическа и културна действителност може би е накарала П. Славейков да се откаже и от двете версии на първия предговор и да го замени с един по-традиционен втори вариант.

Дори в месеците преди излизането на книгата се забелязва особена мистификационна треска. ОБ е обявена като печатаща се от издателя Ал. Паскалев и предизвиква изключителен интерес сред нашата интелигенция. "За обявената книга - пише един мемоарист - се носеха най-разнообразни слухове: че е някаква поетична мистификация, че е сборник от най-хубавите работи на Славейков, че е том преводни неща и др." (Пенчо Славейков 1963: 234). Такъв предварителен интерес към предстояща да излезе българска книга е може би уникален за цялата ни литературна история. Не по-малко мистериозни и противоречиви са спомените на съвременниците, които са присъствали на литературното четене на откъси от ОБ от П. Славейков в Софийския университет. Според К. Константинов и Хр. Миндов четенето се е провело в 45-та аудитория, а според М. Николов и Ив. Карановски в аудитория № 10. Разногласия има не само за мястото, но и за времето на провеждане. Според М. Николов четенето е станало през пролетта на 1910 г. Хр. Миндов смята, че се е осъществило през есента на същата година, а Ив. Карановски стриктно уточнява - ноември 1910 г., т.е. малко преди отпечатването на книгата. И накрая - има несъответствия и относно броя на присъстващите на четенето: ако според К. Константинов "залата била претъпкана", то Хр. Миндов сочи скромните 60-70 души и отдава този факт на това, че публичните литературни четения тогава са били нещо ново в нашия културен живот (вж. Пенчо Славейков 1963: 234, 237, 240; Михайлов 1980: 41 и бел. 2).

Словото на П. Славейков за ОБ и прочетените творби са оставили дълбоко впечатление у всички присъстващи. Уводните думи на поета са запазени в ръкопис от фонда на МППС. В него се говори, че четенето е първо по рода си у нас, тъй като практикуваните досега (училищни декламации, литературни и танцови вечеринки и социалистически четения) са еднообразни и скучни. След това накратко описва Острова, кой го е посещавал и споменава, че при подбора на творбите го е водела чисто естетическа идея (срв. Михайлов 1980: 41-43, който дори смята, че в словото е залегнала част от бележката за Р. Стубел). Хр. Миндов също възпроизвежда произнесеното слово, в неговата версия то е съвсем кратко и завършва с думите на Славейков, че с "ОБ се открива нова епоха в българската поезия" (Пенчо Славейков 1963: 238-239).

Колкото и силни да изглеждат последните думи дори за автор със самочувствието и самомнението на П. Славейков, те отразяват оценката му за собственото творчество и за българската литература. С ОБ според него започва нова естетическа епоха, а поетите от Острова са представени "с най-дивно хубавите си стилове" (т.е. с шедьоврите си). Славейков налага наглед собствен поетически канон, но вписаните в творбите от антологията и най-вече в биографичните очерци черти от живота и произведенията на други известни български поети издават и самосъзнанието му, че и той е част от българската литература. Най-голям, но не единствен.

Всъщност, когато говорим за ефекта на ОБ върху читатели, критика и върху самия автор (изненадата му, че издадената в тираж от 2000 екземпляра книга се купува добре), трябва да отбележим две негови страни. Новото, модерното е изцяло плод на постромантическата естетика и засяга повече формата на книгата мистификация, макар и прозрачна, многото портрети, варианти на един автопортрет, очерците, преплитащи черти на наши и чужди поети и на самия Славейков, уникалното й предварително презентиране и слуховете около нея, рядко изисканото издателско оформление18. Самите произведения обаче, атрибутирани като дело на различни поети, са до голяма степен познати и не будят особена изненада, те е трябвало да бъдат препрочетени от читателската публика, така както са били многократно препрочитани и редактирани от П. Славейков. В първия случай поетът се представя като все още непризнат гений, който далеч е изпреварил своя век - неслучайно в най-автобиографичния си очерк "Иво Доля" той заявява още в самото начало: "Иво Доля още не се е родил - за съзнанието на своите съотечественици, за висшата действителност на своя живот" (II: 117). Във втория случай, с някои изключения, Славейков е вече познат и предсказуем за определена читателска аудитория у нас, за по-младите поети и читатели, а и в чужбина той е неофициално канонизиран, неофициално увенчан поет. Ако приемем идеята за постромантическата "култура на първия прочит" и "традиционната, предсказуема и канонична култура на препрочитането" (Гаспаров 1988: 17-22), то трябва да отнесем формалното въздействие на ОБ към "културата на първия прочит", а съдържателното - само на стиховете, без очерците - към културата на препрочитането. И наистина всеки читател сигурно помни портретите и може би очерците в книгата, но на него ще му се наложи доста пъти да препрочете стиховете на Нягул Кавела например, за да запомни един-два от тях.19

Разгледаните по-горе етапи от мистификационното движение в творчеството на П. Славейков имат като резултат създаването на набор от мистификационни стратегии, които ще получат най-пълното си разгръщане в ОБ.

2006, 2015

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Любопитен е фактът, че П. Славейков дописва стихотворението "Епилог" на П. Р. Славейков, като прибавя една строфа. Вж. подробно Хранова (2002: 182). Но всъщност поетът се опитва да "мистифицира" и годината на рaждането си: с известна несигурност той приема, че е роден не на "26 априлий 1866 г.", а на 26 април 1868 г. Според него тази дата е записана в "един стар тефтер"; така е и според П. Р. Славейков - че е роден през 1868 г., от своя страна майка му твърди, че годината е 1866. [обратно]

2. Например от Гогол (високо ценен от Славейков), който издава своите "Вечери в селцето край Диканка" от името на пчеларя Рижия Панко, Пушкин (в "Станционният надзирател"), Е. А. По и др. автори. Подобен случай на мистифицирано авторство има по това време и при италианския поет Л. Стекети, който издава първата си книга като книга от починал автор и пише за него, т.е. за себе си биография. За него пише бележка К. Христов в майската книжка на сп. "Мисъл" за 1896 г. Както се вижда, това е един класически похват в литературата на 19-ти век. [обратно]

3. Мирза Шафù (Шаффи) (1805-1852) е поет, който от 1840 г. преподава в Тифлис (Тбилиси) азербайджански и персийски езици. Намиращият се по това време в Тбилиси немски поет Фридрих Боденщедт се запознава с Шафù, взема от него уроци по персийски език и превежда на немски голяма част от стиховете му. Една година преди смъртта на Шафù, Боденщедт ги издава в книга, без да посочва авторството му. Книгата има огромен читателски успех, преиздава се многократно и предизвиква многобройни подражания, превръща се в мода. На руски език стиховете на Шафù са преведени през 1880 г. от А. Ейферт, а още през 1871 г. - на сръбски език от Йован Йованович Змай, известен писател романтик. През 1882 г. в Нови Сад са издадени събраните съчинения на Змай, като осмият дял от тях са именно преводите на М. Шафù. Вероятно П. Р. Славейков е разполагал с това издание и превежда през 1882 г. някои от тях (Баева 1964: 66). Част от преводите си Славейков публикува в "Календарче" (1884), други в "Читанка за първо отделение", 1883. Въпреки че на места използва традиционното за него побългаряване, като цяло преводачът е по-умерен в своите намеси спрямо превеждания текст. Трябва да се отбележи, че по времето, когато превежда Шафù, П. Р. Славейков пише и малък поетически цикъл "Дребнушки", който е много близък до стихотворенията на популярния турски поет Мухамед Шемзедин Хафис; Хафиз е превеждан и от Змай (Баева 1964: 66-71). В Пловдив старият Славейков обича да чете на глас пред семейството си стихове от М. Шафù в свой превод и вероятно така внушава на 17-годишния си син интерес към този източен поет (Тодоров 1958: 15).

Принос в общия интерес към М. Шафù - Боденщедт на страниците на сп. "Мисъл" имат и д-р Кръстев и Ст. Михайловски. От "Песните на Мирза Шаффù" Михайловски препечатва няколко стихотворения (1892, кн. 6-7), а по повод смъртта на Боденщедт (6.IV.1892) д-р Кръстев в кн. 8 на списанието написва некролог. В кн. 9 излизат "Шаркù" от Пенчо Славейков, а в следващата кн. 10-11 за 1893 г. се появява цикълът на Ст. Михайловски "Възточни мотиви и мелодии". Те могат да се възприемат като лирически предобрази на героите в неговите "Източни легенди" (1894-5). И преди, и след "Източни легенди" Михайловски често използва мистификацията в източен дух - например "Султански поеми" (1891), "Страници из Дневника на Мирза Аббас" (Мисъл, VI, 1896, кн. 3, 4, 5; VIII, 1898, кн. 8-9), споменатата "Книга за българския народ" (1897), "Софта и ходжата" (1908), "Една азиатска легенда" (1909); поетът неведнъж се превъплъщава в образите на фикционални мъдреци: в "Novissima verba" това е фино-чудският поет Себек Адзи, в "Книга без заглавие" - китайският мъдрец Лау Фе То, а във "Философически и сатирически сонети" отново си надява маската на източния мислител Мирза Аббас. Като "ориенталска маска в служба на европеизацията" дефинира феномена В. Галонзка (1994: 61-68). Подобен интерес към Изтока има и в преводната литература по това време (Койчева, Каменов 1987: 802-803); на с. 803 авторите пишат, че първите преводачи на Боденщедт у нас са П. П. Славейков и Ст. Михайловски; а както видяхме, първият му преводач е П. Р. Славейков). [обратно]

4. Т.е. родната Трявна, която на друго място "понемчва" като Граздорф. Следва да припомним, че в различни контексти и под различни имена Славейков често пъти обиграва в шеговита форма своята биография, политическите си убеждения, както и проблематичната (напрегнатата) обществено-политическа ситуация в България. [обратно]

5. Тук и по-надолу цитатите в текста са по изданието на П. П. Славейков "Събрани съчинения в осем тома" от 1958-1959, в текста се посочва само том и страница (б.р., Г.Ч.). [обратно]

6. Оттук и темата за "пародия на заглавието", характерна не само за автори като Пенчо Славейков; пародирането и дори отричането на класически и канонични текстове стават честа практика; Славейков също не прави изключение. [обратно]

7. В случая някои критици предпочитат да говорят за литературно състезание между Славейков и Михайловски. Вж. по-подробно: Неделчев (1978: 46-55); срв. същото и у Гуляшка-Балканска (1987: 177-178). [обратно]

8. За оксфордския екземпляр на ЕП вж. Тиханов (2000: 185-189). [обратно]

9. Трябва да се отбележи, че П. Р. Славейков отправя подобни наставления и към други свои синове. Пак през 1887 г. той казва на избрания за депутат най-голям свой син Иван Славейков: "В борбата назад връщане няма... Борба на смърт или ти не си ми син". Човек трябва да рискува, добавил той, като знае, че "даже и да падне, ще е честно" (Славейкова 1955: 14; срв. Каролев 1976: 49). [обратно]

10. В разговорите си с М. Арнаудов (през лятото на 1911 г.) Славейков е по-сдържан в оценките си за баща си. На въпроса дали онаследената от майка му упоритост не е всъщност постоянство на убежденията, той отговаря: "За упоритост във възгледи и т.н., там е от баща ми, който беше инак (...) много упорен, стоящ на своето" (Арнаудов 1978: 8, к.м., П.Т). Естествено е в творбите си П. Славейков да охудожествява образа на баща си. [обратно]

11. В духа на Платоновите диалози и Н. Атанасов продължава "островната тема", като пише "диалози на острова на съзерцанието" между Ботев и Яворов и между Вазов и П. Славейков. Тази особена форма на литературнокритическо мислене заслужава по-съсредоточено изследваческо вглеждане. [обратно]

12. Гео Милев вероятно е един от първите, който е склонен донякъде да отъждестви познатата поетеса с А. Ритер. В едно от своите "Литературно-художествени писма от Германия" той пише, че писмото на поетесата "ако не е мистификация, него би го написала сама Анна Ритер" (Милев 1971: 21). [обратно]

13. Разсъждавайки за немските поетеси, Г. Милев продължава казаното в писмото на "добрата познайница" и дори го нарича "манифест на новите немски поетки" (Милев 1971: 21). [обратно]

14. Самата книга е съставена за около година, в началото той пише стихотворенията и едновременно търси художник за портретните скици. За това свидетелства Ст. Чилингиров, който по това време работи в Народната библиотека върху своята "Славянска антология" и препоръчва на П. Славейков илюстратора Никола Петров (Пенчо Славейков 1963: 17). От своя страна, М. Белчева, спорейки с Т. Боров за писателските мъки на Славейков, изтъква, че характеристиките на поетите в ОБ и НП са написани от него направо на пишеща машина и така, "първообразни" са дадени в печатницата (Пенчо Славейков 1963: 28). Казаното от М. Белчева не може да се отнесе към всички биографични очерци в ОБ. Запазени са ръкописни варианти на очерците на някои поети, които въпреки своята завършеност, са силно променени в окончателния си вариант (Михайлов 1981б: 125-131). [обратно]

15. "Паметник" е публикувано за първи път в "Листопад", 1922, № 1. [обратно]

16. В очерка за Нено Вечер наистина се говори за антологията му с пейзажни стихове "У дома"; "сборник стихове повечето от дребните поети, неизвестните, незначителни дори считани, от тъй наречените мравки в поезията" (II: 66-67). Предговорът на Н. Вечер, чийто прототип в ред отношения е К. Христов, силно напомня предговора на самия К. Христов към неговата антология с преводна поезия "Приближени хоризонти" (1911) (Христов 1967: 9). [обратно]

17. "Дамата в черно", присъстваща и в първоначалния план, и в публикувания първи предговор кьм ОБ, поражда асоциации с портрета на "островната" поетеса Вита Морена, който "показва една жена в скръб, с измъчено лице..." (II: 253). И зад двата образа очевидно стои Мара Белчева. В своя статия, публикувана в "Прагер Прес", посветена на 60-годишнината на поетесата, К. Христов пише за нея: "Почти четири десетилетия никой не помни тая едра, царствена фигура в бяло или цветно облекло: винаги в черно, цял живот" (Христов 1994: 115). [обратно]

18. Външният вид на издаваната книга на първия прочит е от особено значение, той задава кода на самия текст. В конкретния случай П. Славейков е имал пред себе си пример - отпечатаното през март 1910 г. разкошно издание на "Подир сенките на облаците" на Яворов (дело на издателя Ал. Паскалев), а преди това сецесионните винетки към "Безсъници" на Хр. Станчев. Паскалев издава изискано и ОБ и когато поднасят първия екземпляр на Славейков, той целият сияе (Пенчо Славейков 1963: 105-106). [обратно]

19. Срв. например аналогична постановка на въпроса в "Елегично заключение" на Х. Блум например, който настоява, че "единственият тест за каноничност е препрочитането" (Блум 1995: 518). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1978: Арнаудов, М. Из живота и творчеството на Пенчо Славейков (изповеди и показания на поета). // Избрани произведения в два тома. Том 1: П. Славейков, П. К. Яворов, К. Христов. София, 1978.

Атанасов 1932: Атанасов, Н. Хр. Ботев и П. К. Яворов. Фантастичен диалог. // Българска мисъл, VIII, 1932, кн. XI.

Атанасов 1932-1933: Атанасов, Н. Вазов и Пенчо Славейков. Фантастичен диалог на острова на съзерцанието. // Българска мисъл, VIII, 1932, кн. V-VI; IX, 1933, кн. IV-V.

Баева 1964: Баева, С. Петко Славейков и азербайджанският поет Мирза Шафи Вазех. // Език и литература, XIX, 1964, № 6.

Блум 1995: Bloom, H. Elegiac Conclusion. // The Western Canon. The Books and School of the Ages. NY, L., 1995.

Вазов 1905: Вазов, Ив. Утро в Банки. Добродушни разкази. София, 1905.

Вазов 1956: Вазов, Ив. Събрани съчинения. Том 9: Утро в Банки. Разкази. Спомени. София, 1956.

Галонзка 1994: Галонзка, В. Ориенталската маска в служба на европеизирането на българската литература. // Опитомяването на скорпионите. Поглед на един чужденец към българската литература. Шумен, 1994.

Гаспаров 1988: Гаспаров, М. Первочтение и перечтение: к тыняновскому пониманию сукцессивности стихотворной речи. // Тыняновский сборник. Третьи тыняновские чтения. Рига, 1988.

Георгиев 1999 Георгиев, Н. Един почтителен манипулатор на Хайне в България (опит върху приложната имагинистика). // Георгиев, Н. Мнения и съмнения. София, 1999.

Каролев 1976: Каролев, Ст. Жрецът воин. Том 1. София, 1976.

Каролев 1988: Каролев, Ст. Жрецът войн. Том 3: Преображенията на поета. София, 1988.

Кирова 1997: Кирова, М. Баща ми в мен - Imago Paterna в поезията на Пенчо Славейков. // Кирова, М. Сънят на Медуза. София, 1997.

Койчева, Каменов 1987: Койчева, Р., Каменов, Й. Коментар и варианти към авторските книги и отделни произведения. // Михайловски, Ст. Божествен размирник. Философска поезия и проза. София, 1987.

Кръстев 1905: Кръстев, Кр. Литература и литературни куриозитети. // Мисъл, XV, 1905, № 9.

Кьорчев 1992: Кьорчев, Д. Индивидуализмът в нашата литература. // Кьорчев, Д. Студии, статии, есета. София, 1992.

Литературен 1964: Литературен архив. Том 2: Гео Милев. Встъпителна студия, публикация и коментар Г. Марков. София, 1964.

Литературен 1967: Литературен архив. Том 3: Пенчо Славейков. Встъпителна статия, публикация и коментар Ст. Михайлова в сътрудничество с М. Въгленов. София, 1967.

Милев 1971: Милев, Г. Кратка история на българската поезия. // Милев, Г. Избрани произведения. Том 2. София, 1971.

Михайлов 1980: Михайлов, К. Едно становище за "На Острова на блажените". // Литературна история, 1980, кн. 6.

Михайлов 1981а: Михайлов, К. Лицата на непознатия Пенчо Славейков. Към началото на гротеската в българската литература. // Език и литература, XXXVI, 1981, № 5.

Михайлов 1981б: Михайлов, К. Неизвестни материали от "На Острова на блажените". // Литературна мисъл, 1981, кн. 2.

Михайлова 1966: Михайлова, Ст. Пенчо Славейков за руските писатели и руската литература. Бележки и замисли (непубликувани материали). // Литературна мисъл, 1966, № 2.

Михайловски 1896: Михайловски, Ст. Страници из Дневника на Мирза-Аббас (бели стихове). // Мисъл, г. VI, 1896, кн. 3, 4, 5.

Михайловски 1898-1899: Михайловски, Ст. Страници из Дневника на Мирза-Аббас (бели стихове). // Мисъл, VIII-IX, 1898-1899, кн. 8-9.

Неделчев 1979: Неделчев, М. За "възточните мотиви" у Стоян Михайловски. // Неделчев, М. Критически страници. София, 1979.

Неделчев 1987а: Неделчев, М. Етюди за Стоян Михайловски. Пенсионирането. // Неделчев, М. Социални стилове, критически сюжети. София, 1987.

Неделчев 1987б: Неделчев, М. "На Острова на блажените" като сложен израз на българския литературен персонализъм. // Неделчев, М. Социални стилове, критически сюжети. София, 1987.

Пенев 1976: Пенев, Б. История на новата българска литература. Том 1. София, 1976.

Пенев 1977а: Пенев, Б. История на новата българска литература. Том 2. София, 1977.

Пенев 1977б: Пенев, Б. История на новата българска литература. Том 3. София, 1977.

Пенев 1978: Пенев, Б. История на новата българска литература. Том 4. София, 1978.

Пенев 1985: Пенев, Б. Литературата около "Българан". // Пенев, Б. Студии, статии, есета. София, 1985.

Пенчо Славейков 1963: П. Славейков, П. Яворов, П. Тодоров, д-р Кръстев в спомените на съвременниците си. София, 1963.

Рачева 1991: Рачева, Б. "Вечното недоволство": идеята за родното и чуждото в двете антологии на Пенчо Славейков. // Литературна мисъл, XXXV, 1991, кн. 9.

Рачева 1992: Рачева, Б. Литературен избор и художествено усвояване. // Проблеми на преводната литература от немски език в България. София, 1992.

Русев 1966а: Русев, Р. Биографичното изкуство на Пенчо Славейков. // 100 години Пенчо Славейков. Юбилеен сборник. София, 1966.

Русев 1966б: Русев, Р. Пенчо Славейков и Тенисън. // Годишник на СУ, 1966, Том LX.

Сборник 1913: Сборник в памет на Пенчо Славейков. София, 1913.

Славейков 1917: Славейков, П. Немски поети. Отбор песни и характеристики за поетите. Второ издание. София, 1917.

Славейков 1958а: Славейков, П. Събрани съчинения в осем тома. Том 1: Сън за щастие. Епически песни. София, 1958.

Славейков 1958б: Славейков, П. Събрани съчинения в осем тома. Том 2: На Острова на Блажените. София, 1958.

Славейков 1958в: Славейков, П. На Острова на Блаженните. // Славейков, П. Събрани съчинения в осем тома. Том 5: Критика и обществени въпроси. Очерци. Пътеписи. София, 1958.

Славейков 1959: Славейков, П. Немски поети. // Славейков, П. Събрани съчинения в осем тома. Том 7: Преводи. София, 1959.

Славейков 1993: Славейков, П. Предговор към второто издание на "Стихотворения" на П. К. Яворов. // Блуждаеща естетика. Съст. Ст. Илиев. София, 1993.

Славейков 1995: Славейков, П. Заратустра. // Защо сме такива? София, 1995.

Славейков 2001: Славейков, П. Съчинения. Том 1: Епика. Съставителство, коментар и редакция Ст. Михайлова и К. Михайлов. София, 2001.

Славейков 2003: Славейков, П. Съчинения. Том 2: Лирика. София, 2003.

Славейкова 1955: Славейкова, Св. Пенчо Славейков. Биографичен очерк. София, 1955.

Сугарев 1986: Сугарев, Е. Вестник "Българан" (1904-1909). // Литературна мисъл, XXX, 1986, № 1.

Тинянов 1977: Тынянов, Ю. Поэтика. История литературы. Кино. Москва, 1977.

Тиханов 1998а: Тиханов, Г. Жанрово съзнание, класичност и национална традиция. // Българският канон? Кризата на литературното наследство. София, 1998.

Тиханов 1998б: Тиханов, Г. Жанровото съзнание на кръга "Мисъл". Към културната биография на българския модернизъм. София, 1998.

Тиханов 2000: Тиханов, Г. За оксфордския екземпляр на "Епически песни". // Сборник в чест на проф. д.ф.н. Милена Цанева. София, 2000.

Тодоров 1958: Тодоров, А. Пенчо Славейков. // Пенчо Славейков. Събрани съчинения. Том 1: Сън за щастие. Епически песни. София, 1958.

Тричков 1921: Тричков, Б. Пред истински национален изгрев. // Златорог, 1921, 1-2.

Хранова 2002: Хранова, А. Литературно-историческият наратив "Баща ми в мен". // Хранова, А. Български интертекстове. София, 2002.

Христов 1967: Христов, К. Съчинения в пет тома. Том 5. Част 1: Време и съвременници. София, 1967.

Христов 1994: Христов, К. Мара Белчева (За нейната 60-годишнина). // Език и литература, XLIX, 1994, № 2.

Цанев 1971: Цанев, Г. Страници из историята на българската литература. Том 2: На прелома между две столетия. София, 1971.

Шишманов 1976: Шишманов, Ив. Иван Вазов. Спомени и документи. София, 1976.

 

 

© Петър Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.07.2019, № 7 (236)


Други публикации:
Епископ-Константинови четения. Том 15. Шумен: УИ "Епископ Константин Преславски", 2011 (вариант).