Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗЛОЧЕСТИНИТЕ НА БЪЛГАРИЯ В ПУБЛИЦИСТИКАТА НА Д-Р КРЪСТЬО КРЪСТЕВ

Петър Трендафилов

web

Д-р Кръстьо Кръстев. Злочестините на България. ПублицистикаИзвестно е, че д-р Кръстьо Кръстев (1866-1919) е първият професионален литературен критик у нас, създател на списание "Мисъл" (1892-1907) и двигател на едноименния идеен кръг. Той е основоположник на преподаването и изследванията по експериментална психология в България; добре позната е преподавателската му дейност в Софийския университет и обществената му активност. Знае се, че в продължение на почти 30 години той се опитва да направлява литературния живот в новоосвободена България, да настоява за високи естетически норми, да отрича утвърдени автори и да налага нови творци, да раздава категорични присъди по културни и обществени въпроси, да води неспирни спорове с изповядващи различни идеи и отстояващи различни позиции интелектуалци; да бъде един от главните реформатори и модернизатори на родната литература и култура, да бъде социален и етичен катехизатор на формиращото се българско общество. Съвкупното излъчване на делото му ни кара да приемем, че той е не само литературен критик, учен и публицист, но и мислител от национален и европейски мащаб. Изявите му на обществен реформатор и морален съдник в редица отношения тръгват именно от публицистичните му наблюдения, диагнози и изводи относно всички страни от живота на Княжество България. Точно те обаче са най-малко познати - политическите и моралните императиви, които той издига, остават в сянката на не по-малко високите му художествени норми и това налага тяхното разглеждане в по-широк контекст. Организираният от него кръг Мисъл се налага като водеща, с претенции за законодател, литературна и културна институция. Наистина вниманието към фигурата на Кр. Кръстев е почти постоянно - както приживе, така и след кончината му, но оценките за него обикновено са заострени в критичен план и акцентират върху методологическите му пристрастия и заблуди (С. Радев). Разбира се, това не променя значението на редица превърнали се в литературоведска класика негови статии по въпроси на българската литература, а определения като "буржоазен критик", "доктринер, литературен диктатор", "естетик нормативист с еклектични възгледи" са почти забравени и отразяват единствено духа на времето, в което са написани.

Критическото наследство на д-р Кръстев неминуемо започна да заема полагащото му се място в нашата литературна критика и история. Във времето от края на 70-те год. на ХХ век до днес се забелязва явно оживление в издаването на подборки с негови трудове. В резултат на това бяха осъществени следните издания: Етюди, критики, рецензии (1978); Литературни и философски студии (непълно преиздание на едноименната книга от 1898 г.) (1994); Съчинения. Т. 1. (1996), Т. 2. (2001), Т. 3. (2007), под редакцията на С. Янев, Л. Стаматов и Р. Шивачев; Млади и стари (2008); Кръгът "Мисъл". Кореспонденция (2003), както и Другият д-р Кръстев. Дневници, писма и статии (съст. Р. Шивачев, 2003). Ще отбележим и издадените литературнокритически и теоретични книги за д-р Кръстев. Началото бе положено през 60-те от Ат. Натев: Цел и самоцелност в изкуството. Критически наблюдения върху неокантианската естетика и нейното влияние в България (1960) и Л. Георгиев. Д-р Кръстев. Литературно-критически очерк (1968). Последваха две десетилетия необяснимо мълчание, преди да се появят монографията на Л. Стаматов Д-р Кръстев: личност и критическа съдба (1987), очеркът Д-р Кръстьо Кръстев от Г. Цанков (1987); изследванията на Цв. Атанасова Кръгът "Мисъл" (1991); Г. Тиханов Жанровото съзнание на кръга "Мисъл" (1998); А. Велкова-Гайдарджиева Литературна критика и митотворчество: д-р Кръстев, Б. Пенев, Вл. Василев (1999); М. Кортенска Културната мисия на кръга "Мисъл" (2008).

Въпреки споменатото обхватно издание в три тома (1996-2007), цялостното критическо, научно и публицистично наследство на д-р Кръстев, част от което все още залежава в неговите архиви, очаква своите изследвачи и издатели. В издаването и преиздаването на селекции с негови трудове досега акцентът е върху критическото, отчасти естетическото, а напоследък и епистоларното му наследство (Кръстев 2003; 2007). Необходимостта от преиздаване и нова интерпретация не само на литературоведските, но и на публицистичните му статии обаче явно остава належаща задача (срв. напоследък: Трендафилов 2014).

Ще се спрем накратко на главните особености и проблемни насоки на тези статии. Най-значителната част от тях разглеждат обществени и политически въпроси, наречени от д-р Кръстев политико-социални размишления на един кабинетен мислител. Сред тях са хрониките Политически дневник и Обществен преглед, подписани с псевдонима Cognitus и публикувани в сп. Мисъл и в някои други издания. Ще уточним, че те не са били предмет на специален изследвачески интерес, ако изключим главата Непознатият публицист от книгата на Л. Стаматов. В настоящото издание сме поместили по-голямата част от статиите и студиите, разглеждащи проблемите на българското общество и в частност на младежта и интелигенцията, образованието, както и материалите, анализиращи вътрешната и външната политика. Всички те не са включвани в досегашните издания с подборки на д-р Кръстев.

Главните сегашни и бъдещи изследвачески задачи, които провокира проучването на д-р Кръстевата публицистика, и поставянето й на подобаващо място в българската литературна история неизбежно започват с очертаване на нейните извороведски основания: време и място на изначално публикуване и подреждането им в тематичен и в хронологичен ред. По този начин би се създала надеждна основа за по-нататъшното и литературоведско, и културноисторическо изследване на публицистиката на д-р Кръстев.

Както се надяваме да покажем, публицистиката на д-р Кръстев е от изключително значение за осмисляне на политическата и културната реалност в България в периода между 1890 и 1919 г., а в перспектива - и за цялото ни следосвобожденско битие.

Публицистиката на д-р Кръстев е концентрирана в множеството статии по обществени, образователни и политически въпроси, писани между 1895-1898 г., 1904-1907 г., 1912 г., 1919 г. Любопитна е последователността на неговия публицистичен ритъм - на два пъти по три интензивни години, последвани от пауза, в която преобладава писането и издаването на литературнокритически книги и студии. В края на живота му се засилва публикуването на позиви, манифести, отворени писма, свързани с идеята България да не взема участие във войните, с изобличаването на царя и министрите. И така - редуват се периоди на активна литературнокритическа и публицистична дейност, които вероятно са осмисляни от автора като две страни на едно цяло и се диктуват от значението на литературните и политическите събития.

Коментарите на политическите проблеми, полемиките с други списания и обществени лидери безспорно представят автора, наричан "българския Лесинг", като проникновен анализатор на динамиката на обществените процеси, на проблемите и кризите в страната, на международното положение. С философски наситените си социално-критически "разрези" д-р Кръстев се превръща в една от главните фигури сред многото публицисти, пишещи през този изпълнен със събития период, и е най-забележителният от публицистите, идващи от литературните среди; други литературни критици, подвизаващи се и като публицисти, са Васил Пундев, Димо Кьорчев, Владимир Василев. Но публицистиката на д-р Кръстев има своята специфика и в идейно-тематично, и в стилово отношение тя е близка до авторите, публикуващи редовно в сп. "Мисъл" и под различни псевдоними: Петър Н. Даскалов (Incognitus), д-р Дмитрий Пасманик (Spectacor, П. Деборов, Наблюдател), Иван Калина (Кашинцев), Гаврил Баламезов (Ненаш), с Пенчо Славейков, Алеко Константинов, Стоян Михайловски, Петко Тодоров.

При издаването и изследването на публицистиката д-р Кръстев трябва да се има предвид не само публикуваното в различни годишнини на сп. Мисъл, но и в други периодични издания, на които д-р Кръстев сътрудничи, както и различни документи и архивни материали. Интерес предизвикват статиите му по обществено-политически въпроси, както и останалите в ръкопис статии като Князът пред съда на народната съвест, Злочестините на България1, Политическият живот в България и други непубликувани материали на публицистична тематика, съхраняващи се най-вече в Архив БАН (фонд 47 К). От съществено значение е събирането и публикуването на редица публицистични текстове с обзорен характер, които не са издавани и коментирани и до днес. Изключение тук представляват няколкото статии, включени в посоченото по-горе издание под редакцията на С. Янев, Л. Стаматов и Р. Шивачев.

Несъмнено литературен архетип на следосвобожденската публицистика е възрожденското просветителско и революционно слово. През Възраждането всички известни творци неминуемо стават и публицисти - Г. Раковски, Неофит Бозвели, П. Р. Славейков, Д. Войников, Л. Каравелов, Хр. Ботев и др. Тенденцията продължава и след Освобождението в лицето на Захари Стоянов и други общественици. Запазвайки връзката с Възраждането, д-р Кръстев предлага обаче една нова публицистика - публицистика от академичен тип, в която сатирично-фейлетонното начало е по-слабо застъпено; главна негова цел е да изясни причините и последствията на проблема и да предложи начин за неговото разрешаване. И в литературната критика на д-р Кръстев са видими публицистични елементи, т.е. бидейки критик, той е и публицист, а като публицист остава литературен критик. Публицистичните текстове на д-р Кр. Кръстев са своеобразни "социални рецензии", т.е. "рецензии" на процеси, събития, личности. Но за разлика от непримиримостта, резкия език и разнородната аксиологическа ориентация на възрожденските автори, д-р Кръстев поднася една по-сдържана, солидно аргументирана с факти и доказателства и пълна с научни уговорки публицистика, в която навсякъде присъства стремежът за приобщаване към европейските ценности. Впрочем непримиримостта с неправдите е и негова особеност.

Възможно е немската публицистика, с която д-р Кръстев се запознава по време на следването си в Германия, да е оказала влияние върху неговата. Особен интерес представляват рубриките в немската преса от това време - Zeitgeschehen ("текущи събития"), т.е. моментен отклик на актуални събития и въпроси, вълнуващи обществото и писани под формата на статия, фейлетон, антрефиле, открито писмо, позив, манифест; такива пише и д-р Кръстев.

След постигнатата свобода, от 80-те години нататък в България фокусът на възхвалата на национално-героичното се измества по посока на критичното осмисляне на процеси и личности, към снизяващо-злободневното, към чисто политическото. Оттук нататък в центъра на вниманието на писателите публицисти ще бъдат бързосменящите се обществени събития и по-специално политическите субекти от управляващата върхушка.

Публицистиката на д-р Кръстев е локализирана основно в специализираните извънлитературни рубрики на сп. "Мисъл". За начало може да се приеме отделът Обществено-политическа хроника (от 1895 г.), който се води от д-р Кръстев под различни псевдоними (Cognitus, Миролюбов, Б. Благомиров, Д. Столетов и др.) и заема централно място в списанието. През 1896 г. се открива и отделът Обществен преглед, който също се списва най-вече от него. Публикациите на д-р Кръстев представляват поредица от статии по въпроси на вътрешната и външната политика на България, за отношението на Европа, Русия, Турция към България. Като цяло в редица текстове е заявена силната политизираност на списанието още от самото начало и особено от 1895 г. нататък.

Д-р Кръстев чувства морален дълг да участва в текущите обществени и политически събития и процеси и да ги подлага на строг критически анализ, да води почти неспирни полемики и дебати с личности и институции в стремежа си към една цялостна ревизия на обществено-политическото статукво от 1891 г. нататък. Изтъквайки несъвършенствата на едно развиващо се общество във всички сфери, неговата критика е насочена повече към институциите, отколкото към техните ръководители. На практика критикът изказва несъгласията и дори личната си неприязън към повечето литературни издания, партийни органи и техните редактори: с "Ново време" и Д. Благоев, с "Общо дело" на Я. Сакъзов, с "Български преглед" (Б. Цонев), "Българска сбирка", "Ден", "Дело" (В. Благоева), "Прогрес" и В. Велчев, дори спрямо своя бивш съмишленик Ив. Шишманов, и особено срещу Ив. Вазов и К. Величков, но без да навлиза в пространни и продължителни полемики2 със своите опоненти, както това прави по-късно Вл. Василев, адресира писма до министри по повод уволненията си (Г. Живков, Ст. Стамболов, К. Стоилов, К. Величков), среща се с партийни лидери в кризисни за страната моменти, пише множество отворени писма и позиви. Отношението му към литературните и обществените групи е специфично: като политически тълкувател той винаги остава в една метакритическа позиция спрямо случващото се в социалното и културното битие. Полемиките или по-скоро интелектуалните двубои на д-р Кръстев са част от либералния (демократичен) проект в началото на 20-ти век, от опита за излизане от многовековната хватка на източната деспотия в нейната балканска версия.

Д-р Кръстев не спестява критиките си към нито една обществена формация, дори към Демократическата партия, в която според него също има много нечестни люде. Интересен факт е, че в известна степен той признава заслуги само на социалистите в загрижеността им за своите привърженици, отнася се положително към идеите на социалдемокрацията. Например в статията си Демократически преглед (1904) д-р Кръстев приема, че като цяло българските партии са още недорасли ("незрели") за политика, те са още "тъпи нравствено и умствено", адмирира създаването на Радикалдемократическата партия (Кръстев 2007: 445); неслучайно пише в техните партийни органи "Демократически преглед", във в. "Демократ" (от 1907 г. като в. "Радикал") и в. "Гражданин". За него при настоящите политически партии каквато и да е обществена промяна е невъзможна, защото им липсват принципи и доктрина, те не могат да внесат никакви идеи в живота (Кръстев 1897: 16). Изцяло негативното му отношение към българските партии проличава по следните характеристики, които той им дава по повод честите "камуфлажни" метаморфози. Въпреки че са сложили "нови етикети", те остават "непоправими влъхви": ренегатите се назовават "прогресисти", обожателите на деспотията - "либерали", най-отчаяните мракобесници и поругатели с човешките и политически права - "народно-либерали", най-изкусните политически акробати и лицемери - "народни" люде. Изобщо, заявява критикът, чужди са ми всички политически и неполитически групи, включително Демократическата партия (Кръстев 2007: 450).

Показателни относно гражданската позиция на д-р Кръстев са думите му, които синтезират неговите обществени идеи и идеали: че всеки гражданин е длъжен да се интересува "живо от държавния живот на страната и въобще от всички явления, касающи се до общите интереси на народа, но не и да взема страната на някоя партия, не да влиза в партизански борби". Както се вижда, критикът винаги остава верен на принципа на една надпартийна, дори надполитическа позиция, макар да участва активно в обществения живот дълги години. И въпреки че не става член на никоя партия, той симпатизира в края на 90-те години на БРСДП и отчасти на Демократическата партия. Аналогични на цитираните думи виждаме в статията Българската университетска младеж и нейните социални задачи, в която д-р Кръстев заявява как трябва да се участва в обществения живот: човек трябва да бъде "не политик партизанин, а политик гражданин" (Кръстев 1897: 25). Тясно свързани с гражданската му активност са и двата опита да бъде избран за народен представител в Казанлък и София от листата на БРСДП през 1896 г. и 1897 г., останали неуспешни поради изборни машинации, както и неговите публични акции през периода 1915-1918 г. (позиви, отворени писма и манифести).

Но приоритетно за автора си остава общественото мнение, то е основа на цивилизационния статут и гаранция за прогреса на една държава. А общественото мнение е един от фундаментите на политическия живот изобщо, то е "най-добрата от всички възможни конституции", както пише д-р Кръстев. Именно политическият живот заема най-съществено място в неговата публицистика.

Знаменателно е, че още първата статия на д-р Кръстев по обществени проблеми е със заглавие Има ли у нас обществено мнение?, публикувана в два последователни броя на "Мисъл" от началото на 1895 г. С тази статия върху такъв основополагащ за едно развиващо се общество проблем той поставя началото на своята програма за цялостна ревизия на политическата реалност в България от 90-те години на ХІХ до началото на ХХ век.

В пространния си опит за "дисекция" на следосвобожденския социум той говори за липсата на гражданско съзнание3, открива преди всичко негативни последствия от робството върху масовия българин. Тази гледна точка се е запазила и днес и народът "гледа на българската администрация така, както е гледал на турската". Вопиющ обаче остава въпросът: има ли в България обществено мнение? Д-р Кръстев дава мрачен отговор на този основен за нашия новосъздаден социум въпрос: "У нас няма и за дълго време още не може да има обществено мнение!"

Въпреки всичко д-р Кръстев е уверен в бъдещото осъществяване на демократичните идеи от българската младеж, по-специално от студентите, към които неведнъж апелира да дадат "първия пример", като се импулсират от тези идеи. За нас са необходими, настоява д-р Кръстев, не дадена форма на управление, а духът на "честност и безпристрастие" да бъде техен идеал. И това се доказва от историята на немските и швейцарските университети. Идеите на следващото поколение - като инициатор на една "по-възвишена политика" - ще се разпространят все повече в обществото, морала и дори в партийния живот. Той почти пророчески предвижда, като анализира проблемите на една малка, наскоро освободена от азиатската тирания страна, все по-засилващата се роля на студентството и младежките движения. Както се знае, това се реализира донякъде през втората половина на ХХ век: "новите леви", контракултурата, майските събития в Париж от 1968 г. Изобщо немалко тезиси на д-р Кръстев от неговата публицистика се оказват съзвучни с идеи, характерни за европейската мисъл през втората половина на ХХ век.

Тясно свързана с проблема за липсата на парламентаризъм и закони е повсеместната развала на всички нива, следствиe неспазването на законите и Конституцията. Както доказват и съвременни икономисти, въпреки широките демократични права, които Конституцията гарантира, липсата на парламентарна традиция в комбинация с големите правомощия на монарха стават причина за създаването на "корумпиран и клиентелистки модел" (Пенчев 2011: 42). В свои архивни и публикувани в сп. "Мисъл" текстове д-р Кръстев често засяга тези проблеми, които вижда като следствие на османските властови похвати, пренесени и наложени в България след 1878 г.

Рефлекс на тези процеси веднага след Освобождението и в началото на века е всеобщото политическо безправие и беззаконията по време на провеждане на изборите, за което пише д-р Кръстев. От своя страна, техният познавач Д. Вогазли в серия от статии в сп. "Юридически преглед" през 1902 и 1903 г. доказва, че те представляват "откровени престъпления" (Вогазли 1902: 165-183; Вогазли 1903: 24-32); К. Иречек свидетелства, че денят на изборите се превръщал в обществена оргия (Иречек 1899: 358; срв. напоследък подробно у Даскалов 2005: 171-176 и др.). Посочените проблеми са анализирани в политическите хроники на д-р Кръстев. Така например в Политически дневник за 1896 г., кн. 7 той изразява съмнение, че едва ли някога, дори и след 20 години в България ще има свободни избори. Поради това д-р Кръстев решава да предложи една своеобразна програма, стратегия за развитие на политическия климат у нас, като изтъква значението на свободата на изборите, от която "произхождат всички други свободи...", което е невъзможно в България.

В разглежданите текстове виждаме д-р Кръстев като Гражданина, който се бори за една нова, европейска България, за откъсването й от порочните властови стереотипи на Османската империя. В друг политически дневник - Юбилеят и стихийните бедствия (1897, кн. 7), той определя България като неин наследник по отношение на политика, парламентарен живот, печат, избори, образование. Но между източната полуфеодална деспотия и нейното дъщерно, псевдоевропейско образувание има известни разлики: "Без съмнение, в империята на падишаха се вършат повече държавни престъпления и повече грабителства, но... има една разлика: ония, които ги вършат, считат това за свое право. У нас - като наченеш с най-първия държавен служител - престъпленията се вършат с пълното съзнание за тяхната престъпност...". Обобщавайки несъвършенствата на родния политически живот, той изказва и прогнозата, че "България и подир 100 години няма да се управлява от други, освен от стоиловци и стамболовци". В това се състои една от големите задачи на публицистиката на д-р Кръстев и кръга Мисъл - да се посочи пътя към европейската демокрация и либерализъм.

След 3 юли 1895 г. - убийството на Ст. Стамболов - с бързи темпове князът успява да съсредоточи властта в свои ръце. Известни са думите, с които Фердинанд приема поредната и последна (15-та!) оставка на Стамболов: "Аз искам да бъда сам свой министър-президент!" (Кръстев 1896: 576). Тези знакови думи могат да се приемат за начало на едноличния режим, князът започва да играе главна роля в политическия процес, да избира министри, да съставя кабинети и др., срещу което пишат д-р Кръстев, Тодор Влайков, Найчо Цанов и други противници на режима. Цар Фердинанд полага основите на формиране на кабинети и на монопола на една партия, с което се доближава до един по-модерен вариант на абсолютната власт, в нейния вариант - "източната деспотия", комбиниран с някои методи на европейската политика спрямо балкански страни; неслучайно д-р Кръстев говори за макиавелизма на царя. Закономерно фигурата на цар Фердинанд заема централно място в публицистиката на д-р Кръстев, той (и неговият личен режим) е главният виновник за "злочестините на България", както това е показано в очерка Князът пред съда на народната съвест и в други текстове.

Освен текущата политика, важно място в публицистиката на д-р Кръстев заемат проблемите на образованието и науката, анализирани в поредица от статии (общо над 30), писани през периода 1893-1907 г. Ще отбележим тяхната насоченост и брой на проблеми: 12 от тях са посветени на Висшето училище, 6 - на средното образование, 4 са адресирани към студентската младеж, 3 - за жените изобщо и за студентките, 3 - за учителя и дори върху правописа (3). Те диалогизират с текстове за образованието от други български и чужди автори, поместени в списание "Мисъл" през този период и по такъв начин поставят българското образование в европейския академически контекст: Нашето Висше Училище от Ив. Шишманов (1892, кн. 1), Духът на германските университети от Фр. Паулсен (1900, кн. 8), Студентът и политиката (1905, кн. 10), Университетската криза у нас от д-р П. Нойков (1906, кн. 1), от д-р Й. Фаденхехт - Обществената деятелност на професора и академичната свобода (1906, кн. 10), на Л. Доросиев за средното образование. През 1897 г. част от тези статии д-р Кръстев събира в книга под заглавие Към историята на Висшето училище, а през 1907 г. публикува второ допълнено издание под наслов Нашият университет. Статии; също така позицията му по време на университетската криза през 1907 г. (вж. подробно: Бояджиева 1998: 250-303).

От съществено значение е, че в етапите от развитието на Висшето училище д-р Кръстев вижда хронологията на нашата цялостна политическа и културна еволюция. Той представя един сумарен, парадигматичен образ на българското образование, най-вече на висшето. Анализирайки особеностите и недъзите на нашата образователна система, д-р Кръстев често посочва като положителен пример висшето образование в Германия, Франция и Англия, а понякога и в Русия.

Говорейки за университетската институция, д-р Кръстев вижда нейното проблематично състояние като изначално заложено - в самото основаване на Висшето училище; незадоволителното му състояние е резултат от преждевременното му създаване и от политическа, и от финансова гледна точка. За д-р Кръстев това е и главната причина и след първите седем години от своето съществуване Висшето училище да се ползва с лошо име и следователно обществото да е незаинтересовано от неговото съществование. Критическата "дисекция" на университета, която той прави, е оправдана - нейната цел е да го постави в центъра на общественото внимание, "да се осветлят неговите цели и задачи", като по този начин ще се спомогне за развитието му (Кръстев 1897: 705; срв. Каравелов 1992: 184-186). Като цяло в организацията на университетското образование липсва система; а тя трябва да се основава на принципи, които биха могли да бъдат условия за създаване на висока духовна култура, а не само източник на знания. Такова трябва да бъде и Висшето училище. Освен това един университет "не е средство към високи длъжности и заплати; той е преди всичко самоцел..."4. За да се обнови и реорганизира българското образование, са необходими сериозни реформи - в организацията на учебните заведения, по отношение на преподавателския състав и неговото незавидно обществено и финансово състояние, в подбора на студенти, на самия учебен процес и др. Начините, които биха помогнали да се изчистят "авгиевите обори" на родното образование, са контролът и дисциплината, особено по отношение на изпитната система, които д-р Кръстев предлага да се въведат. Също така много съществен недоимък на Висшето училище е и недостатъчната научно-педагогическа литература у нас. Това е друга причина повечето от възпитаниците на Училището да го завършват неподготвени или както се изразява д-р Кръстев в друга статия: "...мнозинството от възпитаниците на Висшето училище напущат тая alma mater твърде слабо подготвени" (1902: 120). А и професионалното старание на много от студентите не отива по-далеч от сдобиването с дипломи; нещо повече, според д-р Кръстев Висшето училище "фабрикува" само негодни "службогонци".

Основен обект на университетската публицистика на д-р Кръстев е Министерството на просвещението и неговите неадекватни реформи. Най-релефно това е показано в статията с емблематичното заглавие Съдбините на нашия университет от 1907 г. Причина за лошите реформи трябва да се търсят в действията на тогавашния министър на образованието Ив. Шишманов, комуто се позволява да придобие безграничните пълномощия на един образователен диктатор5. И макар да осъществява някои позитивни реформи в средното образование, да повишава ролята и авторитета на учителя, да изпраща в чужбина творци да се образоват и др., министърът допуска и ред грешки.

Културният конфликт между двама от великите строители на нашето образование е повече от показателен за различните пътища и средства, чрез които се преследва една цел: д-р Кръстев - с поредицата статии по всички належащи образователни проблеми, с активната си преподавателска и редакторска дейност, а проф. Шишманов - с институционалния си размах.

Религиозно възпитание, религия, наука. Случайни бележки от д-р В. Миролюбов ("Мисъл", 1900, кн. 7) е една от трите статии, които той посвещава на религията. И в този текст е видима злободневната трактовка на проблематиката; авторът се опитва да отговори на въпроса защо религиозното възпитание е невъзможно у нас. Според д-р Кръстев пречи всеобщият религиозен индиферентизъм, за който вината е у всички нас (вкл. преподаващите), които имат "твърде слаби религиозни потребности", въпреки че не могат да бъдат наречени "безбожници". За липсата на интерес към религиозното образование обаче най-съществената причина е трезвият, практичен характер на българина, липсата на дълбок мистицизъм. Тази гледна точка намира потвърждение в литературната критика (Боян Пенев) и културфилософската есеистика особено през 20-те - 30-те години и в разгорялата се тогава дискусия на страниците на сп. "Философски преглед" за народопсихологията на българина, в които откриваме размисли, съзвучни с мислите на д-р Кръстев. Друга особеност на религиозността на българина е външната церемониална обредност и показност: ходенето в църква още не е религиозност, заключава по този повод д-р Кръстев. Отхвърляйки религиозното възпитание в училище като несъстоятелно, д-р Кръстев обръща внимание върху водещата роля на домашното, родителското възпитание. Другите статии на д-р Кръстев, посветени на религията (Изкуство и религия, Религия и философия), интерпретират въпроси на отношенията между религията, от една страна, и науката и изкуството - от друга. Може да се заключи, че подходът на д-р Кръстев към религията е в духа на философията на Просвещението (Кант, Шлайермахер), съчетан с някои черти на протестантството, които предстои да се изяснят в пълнота. Относно архивните текстове, публикувани в настоящето издание, следва да се каже, че тематично и смислово те допълват политическите хроники на д-р Кръстев и въпреки своята незавършеност се синхронизират с включените в първи раздел статии по обществени въпроси. Такива са особено Князът пред съда на народната съвест, Злочестините на България, Политическият живот в България през последните двадесет и пет години, които са също хроника на текущия политически живот от 90-те години на 19-ти в.- нач. 20-ти в., критически документ за една преломна епоха.

* * *

Безспорно д-р Кръстев се превръща в главна фигура сред критиците и публицистите през следосвобожденския ни период, в реален просветител и потенциален революционер от академичен тип (според известната класификация на В. Пундев); негови последователи са критици и общественици като Б. Пенев, Вл. Василев, В. Пундев, Д. Кьорчев, както и Гео Милев, също изявен публицист. Статиите по социални и политически въпроси представят д-р Кръстев не само като политически наблюдател, но и като социолог и народопсихолог. Цели на неговата публицистика са и известно политизиране на мисленето на следосвобожденския българин, внасяне на нови нравствено-етични категории и разширяване параметрите на възприемането на обществено-политическите явления; оказване на силно влияние върху развитието на публицистичното слово изобщо и създаване противовес и коректив на грубата политическа реторика и парвенюшка лексика. Публицистиката на д-р Кръстев е повече от актуална и днес, във време на опити за радикални трансформации в социалнополитическото, икономическото и културното битие на България. Вглеждането в проблемите на едно новосъздаващо се общество би могло да бъде във висша степен поучително и днес.

* * *

Настоящото издание включва публицистични текстове на д-р Кръстьо Кръстев (1866-1919), отпечатани в сп. "Мисъл", а също и текстове, намиращи се в неговия архив в АБАН (фонд 47к). В подборката са намерили място текстове, писани през периода 1895-1918 г., т.е. тя обхваща целия активен творчески живот на д-р Кръстев и би могла да се определи като "публицистична антология". Разделена е на четири части: I. Статии по обществено-политически въпроси; II. Статии извън постоянните рубрики в сп. "Мисъл"; III. Статии за българското образование; IV. Непубликувани (архивни) статии, полемики, позиви, отворени писма. След изданията, включващи и публицистични текстове на д-р Кръстев - Другият д-р Кръстев. Дневници, писма и статии (съст. Р. Шивачев, 2003), Д-р Кр. Кръстев. Съчинения. Т. 3 (съст. Л. Стаматов, С. Янев, Р. Шивачев, 2007) и Д-р Кръстев в писмата си (съст. Р. Шивачев, 2007), сборникът има за цел да представи един по-цялостен образ на публициста Кр. Кръстев - като проникновен анализатор на българския обществено-политически живот в края на ХІХ - началото на ХХ век, като поборник за едно истински демократично общество в България и защитник на националната кауза. Надяваме се, че този сборник е още една крачка към бъдещо пълно издание на публицистиката на д-р Кръстев.

Пълното издаване и детайлното изследване на публицистиката на д-р Кръстев в сп. "Мисъл" и в други издания, както и публикуването на архивни материали от фонда на автора в АБАН и НБКМ, ще спомогне да се даде подобаваща оценка на неговата мащабна публицистична дейност. Това е нашата по-нататъшна задача, чието решаване ще ни позволи да видим реалните очертания на многостранното научно-критическо и публицистично творчество на един българин с автентичен национален и европейски силует.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. В тази връзка е уместно да отбележим, че темата се асоциира със заглавия на текстове, описващи робската участ на българите: Житие и страдания грешнаго Софрония, Злочеста Кръстинка, Нещастна фамилия, Плач бедная Мати Болгария, Страници из книгата за страданията на българския народ, Немили-недраги, Под игото и др. [обратно]

2. Неслучайно д-р Кръстев (както преди него Захари Стоянов) настоява за необходимостта от дуели в българското социокултурно пространство, които ще спомогнат за нашето морално издигане, за налагането на благородство и достойнство; същевременно сам признава, че не му е чужда известна конфликтност и желание за една не толкова миролюбива борба. Вж. Кръстев (1893: 568). Например за някои свои "дуели", т.е. публични акции в защита на националната кауза д-р Кръстев е неведнъж арестуван. Аналогична на неговата борба срещу режима е позицията на Ал. Стамболийски например: заради една от речите си срещу царя през 1915 г. той е осъден на тригодишен затвор. [обратно]

3. Затова по-късно и в Предговора към книгата Млади и стари (1906) критикът изказва сходни мисли за всеобщата духовна и обществена застиналост и деградация. Коментирайки "демократизирането" на литературата и политическия живот, той стига до категоричния извод, че нашият живот няма да се демократизира поради парадоксалния факт, че няма граждани. Друга причина за печалното състояние на нашия обществено-политически живот са ориенталските нрави на широките маси и "тържеството на безчестието и позора в политиката", липсата на публика с елементарни естетически разбирания, за което вина има и "партизанската" жълта преса и др. Показателен е следният цитат: "Че в България - една държава с най-демократични институции - няма граждани, това е всеизвестна истина у нас вече отколе и от нея са дълбоко проникнати всички ония, които трябва да считаме за творци и актьори в отвратителната трагикомедия, наречена "български политически живот" (Кръстев 1996: 123). [обратно]

4. Близък до д-р Кръстев в критиката си относно създаването, кадрите и функционирането на Висшето училище е Петко Каравелов. От друга страна, разбиранията на д-р Кръстев за значението на университета и необходимостта от реформи в университетското образование и наука, за навлизането на университета в съвременността и големите теми на деня, да си възвърне ролята на "двигател на европейската история", са аналогични на някои идеи на Х. Ортега-и-Гасет например, разгърнати в есето му Мисията на университета (1930). [обратно]

5. Д-р Кръстев пише и няколко статии за българския учител и училище, особено срещу образователните програми, начините на преподаване, несправедливите уволнения на учители, води полемики дори по правописния въпрос. От своя страна Ив. Шишманов говори за стремежа на д-р Кръстев и неговия кръг да установят културна хегемония, дори "културен диктат" в България, който неслучайно съвпада с диктатурата на Стамболов (Шишманов 2012: 663); д-р Кръстев също пише за необходимостта от силни личности, лидери, дори от нови апостоли, които обаче липсват у нас. В тази рязка промяна в отношенията на двама добри приятели може би следва да се отчете и принадлежността им към различни партии и литературни формации (Шишманов - към Народната партия и симпатизант на Вазов, д-р Кръстев - донякъде на Демократическата и противник на Вазов). Всъщност в себе си д-р Кръстев вижда такава личност, която би могла да създаде велики дела. Показателни за това са думите от неговия дневник Моите мисли и скърби (1896): "Аз имам една безумна жажда за правда, която или ще ме отведе в гроба на Миларова, или ще направи от мен невенчан литературен цар..." (Кръстев 2003: 25). [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Бояджиева 1998: Бояджиева, П. Университет и общество. Два социологически случая. София, 1998.

Вогазли 1902-1903: Вогазли, Д. Престъпленията по изборите и частно в България. Обществена и юридическа студия. // Юридически преглед, 1902, 4; 1903, 1.

Даскалов 2005: Даскалов, Р. Българското общество - 1878-1939 г. Т. 1: Държава. Политика. Икономика. София, 2005.

Иречек 1899: Иречек, К. Княжество България. Част 1: Българска държава. Пловдив, 1899.

Каравелов 1992: Каравелов, П. До Г.г. избирателите на Разградска околия (1903). Проект за програма на Демократическата партия. // Програми, програмни документи и устави на буржоазните партии в България. Съст. В. Николова, Д. Саздов. София, 1992.

Кръстев 1893: Кръстев, Кр. Преглед. Месечно списание за литература, правни, административни, економически и естествени науки. // Мисъл, 1893, 7.

Кръстев 1895: Кръстев, Кр. (Миролюбов) Има ли у нас обществено мнение? // Мисъл, 1895, 1, 3.

Кръстев 1897: Кръстев, Кр. (В. Миролюбов). Програмата на Висшето училище. // Мисъл, 1897, 8, 9.

Кръстев 1897a: Кръстев, Кр. Българската университетска младеж и нейните социални задачи. // Мисъл, 1897, 1.

Кръстев 1902: Кръстев, Кр. (Миролюбов) За Висшето училище. // Мисъл, 1902, 2.

Кръстев 1907: Кръстев, Кр. Съдбините на нашия университет. // Мисъл, 1907, 1.

Кръстев 1996: Кръстев, Кр. Вместо предговор. // Кръстев, Кр. Съчинения. Т. 1. Съст.: С. Янев, Л. Стаматов. София, 1996.

Кръстев 2003: Кръстев, Кр. Моите мисли и скърби. // Другият доктор Кръстев. Дневници, писма и статии. Съст. Р. Шивачев. София, 2003.

Кръстев 2007: Демократически преглед. // Кръстев, Кр. Съчинения. Т. 3. Съст. и ред.: С. Янев, Л. Стаматов, Р. Шивачев. София, 2007.

Мутафчиев 1995: Мутафчиев, П. Към философията на българската история; Поп Богомил и Свети Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история. // Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. Съст. Ив. Еленков, Р. Даскалов. София, 1994.

Ортега-и-Гасет 1993: Ортега-и-Гасет, Х. Мисията на университета. // Ортега-и-Гасет, Х. Есета. Т. 1-2. Прев.: Т. Нейков, А. Златкова, А. Шишкова. София, 1993.

Пенчев 2011: Пенчев, П. Как се наливаха основите (към ранната история на българската корупция). София, 2011.

Стаматов 1987: Стаматов, Л. Непознатият публицист. // Стаматов, Л. Д-р Кръстев. Личност и критическа съдба. София, 1987.

Трендафилов 2014: Трендафилов, П. Публицистиката на д-р Кр. Кръстев. София, 2014 (ръкопис).

Шишманов 2012: Шишманов, Ив. Избрани трудове. Съст. К. Топалов. София: УИ "Св. Климент Охридски", 2012.

 

 

© Петър Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.02.2018, № 2 (219)

Текстът е увод към книгата Д-р Кръстьо Кръстев. Злочестините на България. Публицистика. Увод, съст. и подг. за печат Петър Трендафилов. София: Кралица Маб, 2016.