Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СРЕЩА В ПЛАНИНАТА

Пламен Пампоров

web

Момичето се появи изведнъж на пътеката. Бях изненадан, защото по тази пътека минаваха рядко туристи. Освен това се свечеряваше и повечето туристи по това време вече трябваше да са се прибрали в хижите. Вървях унесен в мисли и тъй като познавах пътеката не бяха нужни усилия да следя маркировката.

Гората на това място беше гъста, тук светлина трудно се промъкваше и при слънчев ден. Далеч още преди слънцето да залезе, беше мрачно и усойно. Някъде надолу се чуваше шумът на река. Не бях я виждал тая река, но по шума трябваше да е буйна. Все се заричах някой път да сляза към реката, макар че надолу растителността се увеличаваше и най-вероятно беше трудно проходимо.

Момичето беше облечено с къси бели панталони, бяла тениска и червена шапка. Всъщност аз я видях, когато чух гласа й. Както си вървях, и изведнъж някой извика - "Здрасти!". Спрях изненадан, трябваше ми доста време за да вляза в реалността. Виждах я пред себе си и ми се струваше, че сънувам - толкова бях сигурен, че по това време няма да срещна човек в планината и особено момиче. Ще допълня - красиво момиче. Веднага разбрах, че е красива - не бих казал, че имах възможност да я видя цялата, зърнах само частица от нея и се събудих.

Изглежда не само аз се развълнувах, мога да кажа със сигурност, че в гората стана по-светло, дали последните слънчеви лъчи направиха последен опит да се промъкнат през клоните, но се усети как тъмнината се отдръпна за миг, скри се зад дърветата и се спотаи в храстите. Дори ми се стори, че птиците, които по тези места бяха доста мълчаливи и се обаждаха рядко, сега се размърдаха.

Момичето гледаше право към мен и се усмихваше. Бях объркан, чувствах, че губя равновесие и тъй като разбрах, че си загубих думите, мълчах, едва-едва пристъпвах към нея с надеждата да се съвзема и да ми се върне словото. Когато бях смутен, прилагах този похват да не отговорям веднага, за да имам възможност да се ориентирам в обстановката. Едва когато я приближих, казах "Здрасти". Произнесох го бодро, опитах се да си повдигна самочувствието, което беше доста ниско в този момент.

Имах сериозни причини да е така - не бях женен, а както казваха родителите ми отдавна ми беше минало времето, бях прехвърлил тридесет и пет, наистина исках да се оженя или поне да имам приятелка, самотата често ме подлудяваше, усещах, че времето не е в моя полза, но така се получаваше и живеех сам, без близки перспективи за промяна. Сами разбирате, че силно желаех да срещна момичето, в което да се влюбя. Мога да кажа, че голяма част от мислите ми бяха заети с това. За съжаление само си представях нещата, които не се случваха реално.

Затова ще ме разберете, че да срещнеш само момиче в планината и то много красиво, си беше направо късмет. Само мисълта за красива жена беше достатъчна да ме извади от равновесие.

Момичето не ме остави объркан дълго време. Засипа ме с въпроси. Не чакаше отговор, а задаваше нови и нови въпроси. Смееше се и ме гледаше право в очите. Трябва да кажа, че бях напълно обезоръжен. По принцип трудно контактувам с непознати и си имам изградена стратегия на поведение. Първоначално се опитвам да опозная лицето срещу мен и го правя много внимателно, стъпка по стъпка. В зависимост от отсрещната страна променям и моята стратегия. Ако ми допадне, се отпускам и опитвам да продължа контакта, в противен случай се затварям и тогава съм в състояние да накарам всеки да се отегчи от мен. Откровено казано, не държа да се познавам с всеки. Лошото е, че го показвам.

Не твърдя, че си харесвам характера, но съм свикнал с него, понякога ме защитава от досадници, създава ми някакво спокойствие и уют, в който се чувствам сравнително добре.

Не мога да крия, че често завиждам на хората, които контактуват с лекота. Иска ми се да бъда като тях, понякога се опитвам, но не се получава.

Все някъде се провалят опитите ми, ядосвам се, но какво да правя - трябва все пак да се помиря със себе си и затова съм измислил хиляди оправдания за своя характер.

Момичето говореше бързо и възторжено и моите подозрения се топяха като пролетен сняг.

- Сам ли си? - попита ме тя. Гледаше с любопитство пътеката зад мен.

- Да - отвърнах. - Обичам да ходя сам.

- Страхотно - извика тя.

Говореше високо с приповдигнат тон, поне на мен ми се стори така. Ако беше в града щеше да ме подразни, не обичах силното говорене, но сега ми харесваше, разведряваше заспиващата гора.

Не разбрах какво нарича страхотно, въпреки това се засмях. От нея струеше жизненост, която ме извади от моето летаргично състояние. От няколко часа се движех по тази пътека, не срещнах никого по пътя си и постепенно свикнах с тишината и мълчанието на гората. Дълго бях вървял, вглъбил се в себе си, не виждах нищо около себе си и сега изведнъж ме изкарваха от това състояние.

Най-после я погледнах в очите, тя ме гледаше с любопитство. Стана ми приятно, макар да знаех, че няма нищо интересно в мен. Нямах добро мнение за себе си, знаех си кусурите, те не бяха малко и това ме сковаваше пред непознати. Сега ми беше приятно да ме гледат така. Отдавна не бях усещал топъл поглед върху себе си.

- Мишо идва след мене - каза сякаш между другото.

Предполагах, че не беше сама, в тези пущинаци самò момиче щеше да е чудо. За миг ми стна неприятно, толкова хубаво беше усещането да говориш със самò момиче в планината и изведнъж - някакъв си Мишо.

От друга страна, изпитах успокоение, отпадна отговорността от предизвикателството на срещата.

Естествено трябваше да попитам къде е Мишо.

- Движи се по-бавно - отвърна небрежно тя. - Носи голяма раница - засмя се звънливо.

- Сега разбрах - казах. И не знам защо ми се поиска да се заям с нея.

- Мишо мъкне тежката раницата, а ти тичаш напред.

- Точна така - завъртя очите си нагоре-надолу, като се смееше. Никаква уловка на моето заяждане.

- Горкият - казах аз. Засмях се.

- Гор-ки-ят- прознесе бавно тя, като не преставаше да се смее.

Погледнах към пътеката, която се губеше между дърветата, с надежда да зърна Мишо. Чувствах се в неловко положение и не знаех как да продължа разговора. Ако бяхме сами, щеше да протече по един начин, а при наличието на Мишо - по друг.

- Така му харесва - каза тя след малко, като престана да се смее.

- Сигурно - пуснах иронична нотка в гласа си.

- Така е - засмя се и лицето й отново грейна.

Бях поразен - никакъв отговор на моята очевидна ирония.

- Убеден съм - казах. Станах сериозен. Трябваше да се откажа от иронията и от всякакви двусмислени нотки в гласа си.

След малко се зададе и Мишо. Раницата му наистина беше огромна. Доста над главата му стърчаха багажи. Не вървеше много бавно въпреки тежестта.

Здраво, високо момче. Късо подстригана руса коса. Беше гол до кръстта и в полумрака ясно се очертаваше бялата му кожа и доброто телосложение.

Докато приближаваше до нас, тя не преставаше да се шегува с него.

- Ами, ако бях си взела всичките дрехи. Половината козметика оставих долу. Добре, че съм и на диета - не преставаше да се шегува.

Той спря до нас. Кимна леко с глава. Имаше хубави сини очи. Тежестта на раницата го държеше леко приведен. Тя продължваше да бърбори.

- Спортист е, но не обича да ходи.

- С такава раница е малко неприятно - опитах се да го подкрепя. Забелязал съм, че винаги в присъствие на жена, подкрепям мъжете, ако има такива в този момент.

- Поне пижамата да беше си оставила - каза той. Произнасяше думите бавно и ясно.

Засмях се. Тя също се смееше. Нямаше никакво чувство за вина, което още повече ме развесели.

Погледнах момчето. Гледаше я със сините си очи и също се усмихваше.

- Какво да се прави - двусмислено заключих аз. Двамата разменихме приятелски погледи.

Отиваха в противоположна посока на моята. Вече се ядосвах на себе си, бях си набелязал техния маршрут, но в последния момент се отказах. Винаги така ми се случва, в последния момент променям намеренията и както винаги се оказва грешка. Двамата ми допаднаха и щеше да е хубаво, ако ми бяха компания. Чувството за самота ме бодна.

- Ела с нас - покани ме момичето, сякаш усетило моите колебания. Момчето също се присъедени към нея.

- Ще ми помагаш за раницата - подхвърли той.

Предложението беше необичайно. Срещаш двама непознати в гората, разменяте няколко обичайни приказки и изведнъж те като стари приятели те канят да споделиш компанията им.

Бях объркан, искаше ми се да тръгна с тях, но същевременно ми беше неудобно да се натреса. Пресмятах най-различни варианти, без да ми ясен отговорът.

- Не - казах. Беше неочаквано и за мене. - Трябва да вървя по вече избрания път - опитах се да бъда сериозен. После не знам откъде ми хрумна нелепата мисъл.

- Смятам да спя горе между скалите.

Не бях и си го мислил преди това. Спал съм в планината на палатка, но никога сам.

- Страхотно - извика тя. - Идваме с теб - беше толкова възторжена, че се уплаших. Хвана Мишо за ръката и го поведе обратно по пътеката. Той тръгна след нея, но след малко се спря.

- Уморен съм - каза той. - От сутринта сме тръгнали - опита се да се оправдае.

Тя си остави раницата на земята и започна да сваля неговата..

- Какво правиш - развика се той.

- Вземам твоята раница - беше сериозна.

И двамата се засмяхме иронично. Все пак той я послуша и бавно си свали раницата. Тя с усилие успя да я сложи на гърба си, при което загуби равновесие и щеше да падне, ако той не беше я подпрял.

- Винаги съм мечтала да спя сред скалите - беше сериозна.

Изпаднах в неловко положение - предизвиках реакция, която не бях очаквал. Мишо сигурно го беше яд на мене. Първата ми грижа беше да опитам да се измъкна от това положение. Направих плах опит да я разубедя. Вечер става много студено, започнах да обяснявам, излиза вятър, няма удобно място за палатка, ще се ръбиш цяла нощ, почти не може да се спи, ще премръзнеш и т.н.

Тя ме гледаше с красивите си очи, дочака да свърша речта си и произнесе с глас, в който нямаше колебание.

- Искам да спя на върха сред скалите.

Чувствах се неудобно пред Мишо, че забърках тази история. Извиних му се с поглед. Той кимна с глава - "тя си е такава" - казаха очите му.

Трябваше да изчакаме и да видим какво ще стане.

Момичето започна да се изкачва нагоре по пътеката. Отначало губеше равновесие на всяка крачка, но постепенно успя да стабилизира движението си.

- Няма да стигне далече - произнесох с надежда.

- Трудно ще се откаже - каза Мишо. - Голям инат е.

Двамата стояхме и гледахме клатушкащата се фигура, която пълзеше с мъка нагоре. Когато изчезна между дърветата, настана неловка тишина. Аз се чувствах гузен за случилото се, но нямах никаква идея какво да предприема. Дълго мълчахме. След десетина минути Мишо видимо взе да се притеснява.

Тъкмо си мислех, че трябва да я настигнем, когато тя се появи. Беше в добро настроение, което много ме учуди.

- Оставих раницата - каза тя.

Очите й отново искряха. Стигна до нас, наведе се, взе си раничката, преметна я на гърба си и тихо произнесе:

- Чао. - След това бързо се понесе надолу по пътеката.

Мишо пое с неохота нагоре, за да си вземе раницата. Аз стоях вцепенен, гледах след нея и не помръдвах. Когато Мишо се върна с раницата си, момичето беше изчезнало от погледа ми.

- Кой знае, може да се срещнем някога - каза Мишо, когато си стискахме ръцето за довиждане.

Неговата раница дълго се клатушкаше надолу по горската пътека.

Потеглих с бодра стъпка нагоре по пътеката. Отначало вървях бързо, чувствах сили, дори се затичвах от време на време, докато усетя умора, след това спирах за десетина секунди, колкото да си поема дъх. Стоях леко приведен под тежестта на раницата и гледах гората, която все повече се скриваше в тъмнината. Не изпитвах страх, всъщност не беше вярно, тъмнината увеличаваше несигурността и ако не познавах местността, не бих казал, че не няма да почувствам страх. Лошото беше друго - оказах се изправен пред предизвикателството да изпълня думите, които бях казал. Трябваше на всяка цена да изпълня внезапното си решение. Усещах, че имам сили да го направя. В ушите ми още кънтеше смехът на момичето. Дори в тази сгъстяваща се тъмнина ясно виждах очите и лицето й. Мислено разговарях с нея. Сега се сетих, че не я попитах за името. Трябваше да го направя. Искаше ми се да знам повече за нея. Както се случва в такива случаи, в мозъка ми изскачаха хиляди въпроси. За какво ли не я разпитвах. Исках да знам, колкото се може повече за нея.

Така вървях, разговаряйки мислено с момичето, като не усещах тъмнината, която изпълваше все повече пространството около мен. Изведнъж усетих, че тъмнината е непрогледна и ми стана странно как съм вървял досега без да се объркам.

Естествено, бях поготвен за тъмнина и извадих фенерчето от раницата. Не се наложи дълго да го ползвам, защото тъмнината започна да се топи, което показваше, че гората започва да оредява и скоро ще съм на билото.

Изведнъж над мене изскочи луната. Очертаха се тъмните силуети на скалите. Пътеката стана камениста и често се случваше да настъпя някой камък накриво. Не знам защо, но и силите ми изведнъж ме напуснаха. Едва сега усетих болка в гърба от раницата. Изглежда не бях я подредил както трябва и ми е убивала през цялото време.

Спрях и се огледах. По небето, макар и бледи от светлината на луната, трептяха звездите. Гората зад мен беше още повече почерняла. Как съм се измъкнал от нея, си беше чудо. Далече надолу се виждаше населено място, чиито светлини трептяха и примамваха. В този момент ми се прииска да съм там долу на чашка с приятели. И онова момиче да е наблизо.

Бях сам в планината, и в нощта. Гората надолу се изгуби съвсем. Луната се движеше по небето и сякаш искаше по-бързо да се скрие зад хоризонта.

За да ме остави сам.

Ослушах се. Беше безумно тихо. Понякога се отронваше камъче от скалите, при което потрепвах и напрягах до краен предел слуха си. Ослушвах се, докато се убедя, че това е камъче, а не нещо друго.

Забелязах как тялото ми хвърляше дълга сянка. Почувствах се уязвим и леко приклекнах, за да скрия сянката си. Чувството за тревога започна да се засилва. От време на време долавях шум, който бързо нарастваше. Взирах се по посока на шума, бях готов да реагирам на всяко предизвикателство, макар да знаех, че това са закъснели птици.

Трябваше да помисля за нощуване. Нали така бях казал - че ще нощувам сред скалите. Когато произнесох тези думи, ми изглеждаше реално, но сега рабрах, че не беше добра идея. Изхвърлих се пред момичето ненужно, както се оказа.

Едва ли обаче някой ми е повярвал. Навярно са го възприели като шега. Така и трябваше да се приеме. През цялото време се шегувахме.

Оказа се обаче неуместна шега. Бях казал нещо, но какво от това? Едва ли още си спомняха за мене. Вероятно двамата бяха в хижата, хапваха и си пийваха, говореха за себе си, защо трябва да се сещат за мен. Един случаен турист, когото са срещнали по пътя си. Не би трябвало да ме запомнят, не виждах нищо интересно в себе си. За мен тази среща наистина беше важна, но за момичето и Мишо едва ли.

И защо тази натрапчива мисъл, че трябва тя да мисли за мен. Кой съм аз. Тя си имаше приятел и то хубаво момче според мен. Това, че аз мислех за нея, си беше мой проблем. Нямаше ли тук някаква уловка, в която се бях хванал. Не искаше ли тя да подразни Мишо? Игра между двамата, в която аз се включих случайно. Беше ми приятно наистина в онзи момент, но време беше да се взема в ръце и да забравя за тази среща.

Скалата под мен бавно изстиваше. Потреперах, стана ми изведнъж студено.

Скриеше ли се слънцето, в планината ставаше студено. Извадих якето си от раницата и се облякох. Почувствах се по-добре. Можех да остана, не ми беше проблем, но не можех да се убедя за какво е необходимо. Колкото и да търсех мотиви, идеята да пренущувам на върха не ми изглеждаше привлекателна.

Като си помисля, че хижата беше само на час оттук. Там щеше да е светло и топло. Щеше да има много хора. Нямаше да бъда сам, както съм сега. Можех и да се запозная с някого. Така ми се искаше да приказвам с някого в момента. А и удоволствието да се изпънеш в леглото, а не да се ръбиш на камъните не е за пренебрегване.

Имаше само един проблем. Трябваше да си призная, че излъгах. Какво толкова? Стана ми смешно. Защо ли толкова се вързах на възторга на онова момиче.

Такива мисли ми се въртяха в главата по пътя за хижата

 

След няколко дни слязох в подножието на планината, където бях оставил колата си. Това беше малко курортно градче пълно с ресторанти и хотели. Всяка втора къща беше или хотел, или ресторант, но се чувствах уморен и мръсен и ми се искаше да се прибера колкото се може по-бързо. Купих си вестник, седнах на масичка, разположена току на улицата, и вече предчувствах удоволствието да пийна кафе и да си прочета вестника, когато някой извика зад гърба ми:

- Здрасти.

Вдигнах глава - беше Мишо. Бях изненадан, но се зарадвах.

- Къде се изгуби, не можахме да те намерим - каза той.

Погледнах го неразбиращо.

- След като се разделихме, решихме да тръгнем след тебе, но нали се движа бавно, не можахме да те настигнем. Викахме, но изглежда не си ни чул. Когато излязохме от гората, беше вече тъмно. Стори ни се, че те видяхме някъде между скалите. Тони вика, крещя, но не можа да ни чуеш.

Замръзнах на място. Не посмях да помръдна, камо ли да отговоря.

- Спахме на върха - продължи той. - Беше чудесно. Сутринта те търсихме, но не те намерихме.

Смотолевих нещо неясно. Не дадох да се разбере дали съм пренущувал на върха или не.

Изведнъж реших, че трябва да тръгвам.

- Радвам се, че ви е харесало - казах аз, - но трябва да тръгвам, чака ме дълъг път.

Мишо беше в добро настроение. Поръча на сервитъорката две бири.

- През цялото време си говорехме с Тони за тая бира - обясни той.

Станах. Трябваше да тръгвам. Погледнах към недоизпитото кафе. Подадох му ръка за сбогуване.

- Почакай - каза той. - Братовчедка ми сега ще дойде. Много се зарадва, че се е запознала с тебе.

Сякаш с нож ме прерязоха. Не го очаквах наистина. Единственото, което ми хрумна в този миг, беше да се измъкна колкото се може по-бързо, докато не е дошло момичето.

- Съжалявам - казах аз. - Бързам. Мисля, че ще срещнем и друг път. Сигурен съм.

Отдалечих се максимално бързо, без да се обръщам. Надявах се момичето да не ме види. Напъхах се в колата, запалих и преди да потегля, погледнах плахо към заведението, където беше Мишо. Момичето стоеше срещу него и гледаше към колата ми. Отново тези бели панталонки и тениска, която леко потрепваше на вятъра, който се спускаше от планината. Махна с ръка към мен.

Отворих прозореца. Помахах с ръка и аз, като се опитах да не гледам момичето.

Рязко потеглих, което не беше характерно за мен. Първите десетина километра карах бързо, като се опитвах да се съсредоточа върху шофирането. След десетина минути лудо каране спрях на една отбивка, свалих си колана и прегърнах кормилото. Не можех да шофирам повече. Съзнанието ми беше завлядяно от мисълта да се върна и намеря Тони.

Включих радиото, дано то ми помогне в тази дилема. Няколко пъти тръгвах обратно и се отказвах. Какво да направя? Щях да я намеря, но за какво щях да говоря? Не ставаше. Чувствах, че нямах сили да я погледна в очите или да намеря някакво оправдание.

Заваля дъжд. Капките зачукаха по колата. Отворих прозореца. В колата нахлу мирис на мокра гора. Спрях радиото и се заслушах в шума на капките. Няма по-хубава музика от тази на дъжда. Успокоява и пречиства.

16.10.2004

 

 

© Пламен Пампоров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.09.2005, № 9 (70)