Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДЕТСКА ГРАДИНА № 4

Пламен Пампоров

web

Вече съм пенсионер. Сутрин се събуждам рано, едва дочаквам да изгрее слънцето. Дотътрям се до терасата - трябва да кажа, че се придвижвам трудно, краката ме болят и си помагам с бастуна. Сутрин е тихо, обичам тази тишина. Хората не вдигат шум, говорят тихо, не викат, а и по това време на годината колите лесно палят, изнизват се една след друга, безшумно, всяка по своя път. Само жена ми потропва с чиниите в кухнята; аз съм свикнал с този шум, действа ми успокояващо: тя е там, движи се някъде из къщата, не съм сам. Живея на седмия етаж в дванадесететажен блок. Отсреща са клетките на масивен, също така много висок, блок. От тересата няма добър изглед. Само от единия край, вдясно, се вижда малка част от гората. Затова съм си сложил стола в тази посока, сядам и гледам към върховете на дърветата. На терасата има и лястовиче гнездо - и те като мене са ранобудни, писукат, казвам им "добро утро", те ми отговарят с радостно чуруликане, усмихвам се и тази усмивка е най-хубавото нещо след тежката нощ. Не обичам нощта с нейните кошмари и тъмнина, нощта е за младите, те не се страхуват от нея. Обичам утрините, които чакам с нетърпение; обичам, когато слънцето изгрява и стопява тъмнината, когато озарява хоризонта, а слънчевите лъчи изпълват въздуха, докосват покривите и върховете на дърветата, проникват през прозорците и погъделичкват лицата на сънливците, изсипват се върху тревите и цветята долу и те надигат главички, за да бъдат помилвани, запърхват с цветенцата си, ухаещи и щастливи, и въздухът се изпълва с мирис на трева, липи и бор от близката гора, с гласовете на птиците, които замрежват пространството пред мен. Така прекарвам времето си всяка сутрин от ранна пролет до късна есен, посрещам изгрева на слънцето, наблюдавам летенето на птиците и късчето от гората, дишам с наслада слънчевия въздух. И така до осем сутринта, когато, охкайки и пъшкайки, потеглям надолу по стълбите. Не ползвам асансъора въпреки болките в краката. Макар и изкривен, с много спирки и почивки, успявам да стигна долу. Тук правех задължителна петнайсетминутна почивка на пейката пред блока. Времето ми беше разчетено до минута, тъй че знаех точно кога да тръгна по задачите си. Поздравявах съседите, които по това време ходеха до близкия магазин, като внимавах да не се заприказвам, защото имах важна работа и трябваше да бъда там навреме. В осем и петнайсет потеглях, внимателно почуквайки с бастуна.

Болката беше голяма, особено в началото, докато краката ми свикнат с движението, това придвижване си беше едно мъчително приключение. Аз не се предавах лесно, търсех слабото място на болката, опитвах различни положения на тялото, пробвах различни стъпки с краката, опитвах да се придвижвам с върховете на пръстите на краката, след това се тътрех по пети. Често ме връхлиташе мисълта дали да не си помогна и с ръцете както би направило едно дете, на което не държат краката. Оглеждах се предпазливо да видя дали някой не ме наблюдава и тъкмо да посегна към земята - вече я усещах до себе си, мека и топла, така ми се искаше да полазя, да я прегърна, да усетя топлината й с изнуреното си тяло - и изведнъж ме обхващаше срам, в очите ми напираха сълзи. Дали от болката или от далечни спомени, когато съм тичал по тази земя, сега това нямаше значение и аз продължавах да се тътря, кривя, да стискам устни, да бърша сълзите в почивките и да се придвижвам. Нямах много време: трябваше точно в девет да бъда в началото на гората.

Разбира се и този път си спазих разписанието. Озърнах се за свободна пейка - имах си моя любима пейка, която понякога беше заета. Това ме ядосваше и заплашваше усилията ми да отидат напразно, да опропастя цялата си сутрин. Но точно днес моята пейка беше свободна и аз въздъхнах с облекчение. Добрах се до нея и стоварих умореното си тяло. Беше девет часа, понеделник.

Точно в девет се зададоха. Хванати един за друг, движеха се в колона. Отпред вървеше жена с уморен вид, протегнала назад ръка, за която се беше заловила колоната. Отзад се влачеше и навикваше друга жена, доста едра, и явно стръмнината в началото на горичката доста я измъчваше. Децата приближаваха, глъчката нарастваше, по-силни ставаха и гласовете на възпитателките. Аз застинах в очакване, впил поглед във върволицата, която се извиваше и пъплеше към гората.

Ето - децата стигнаха до площадката, учителките ги събраха в кръг и започнаха да нареждат - внимателно с пързалката, много е стръмна, с люлките по-леко, кофичките и лопатките са при мен, който иска да играе с тях, да дойде да си ги вземе, не се пръскайте с пясък, не се завирайте в храстите, има бодливи, ще си изпокъсате дрехите, не миришете цветята: пълно е с пчелички, които само чакат да ви жилнат, по дърветата няма да се катерите, само да видя някого, ще бъде наказан и няма да го водя повече тук; по-далече стойте от чешмата, който иска да пие вода, да ми каже, иначе ще се измокрите и разболеете и повече няма да повтарям - непослушните ще ги връщаме обратно в градината. “Разбрахте ли деца?“ - пита строго учителката, “Да“ - дружно отговарят десетки гласчета. “А сега, тичайте да играете! И да не чувам ревове“ - нарежда тя и спокойна, че е казала всичко, което трябва да каже, се отправя към близката пейка. По-едрата възпитателка започва да пляска с ръце, децата си пускат ръцете, поглеждат към учителките и за миг настава тишина. Велика е тази тишина. Дори птичките по околните дървета затаяват дъх. През тези върховни секунди сърчицата на децата бързо набират скорост, очичките им заблестяват и десетки жадни погледи се насочват към площадката - отляво са люлките, които леко се полюшват от вятъра, отдясно е пързалката, излъскана от употреба, като огледало отразява слънчевия лъч, който любопитно прониква през листата на дърветата.

По средата имаше съоръжение за катерене, метални тунели и решетки, отпред жълтееше пясъчна площадка, отзад шуртеше чешмичка, зад нея гъсти храсти обсипани с жълти, бели и виолетови цветове, въздухът беше пропит с мирис на бор и цветя, слънчевите лъчи, проникнали през короните на дърветата, пронизваха въздуха като прожектори, някъде съскаше водна струя, чиито пръски се смесваха с боровия въздух, слънчевите лъчи, гласовете на птиците, накацали високо по дърветата. Напрежението достигна своя връх, аз впих очи в ятото деца, дочух ясно бумтенето на сърчицата им, блясъкът в очите им се усилваше, ръчичките им запърхаха и тишината беше изгонена от дългоочаквания вик. Лека усмивка пробягна по лицата на възпитателките. Едната се обърна към птичето ято, което се разлетя във всички посоки. Бели роклички, червени на бели точки, жълти, розовки се понесоха към площадката, развели руси, кестеняви и черни косички с панделки, опашки, свободно пуснати, късо подстригани момченца, други с дълги коси, скриващи ушите им, къдрави с прави коси, със сини очи, с кафяви и черни очи, с бели личица, други - по-мургави, и всички със зачервени бузи, тичаха напред, викайки. По лицата им се виждаше огромно напрежение като на придошла река, дълго задържана от бента, като вятър, спиран от дърветата и успял да се промуши между тях, а сега изправен пред пространство, където няма нито едно препятствие, което да го спре, с протегнати ръчички и вперили очи в люлките, в пързалката, в купчината пясък, в металните решетки, едни по-напред, други изостанали, но също толкова възторжени и когато заветната цел е вече в ръцете им, започват стремглаво да се катерят, едни по пързалката право нагоре, други внимателно по стълбичките, трети се хвърлят към люлките... Случва се да се съберат двама-трима едовременно, удрят си главичките, спират за миг, за да потъркат удареното място, после се озъртат, за да потърсят съчувствие, сълзите им напират в очите, готови да се разплачат, но като не намират подкрепа, стискат зъби или тръгват към възпитателката с намерение да се оплачат, че са били ударени или избутани. “Какво става?" - крещят възпитателките, усетили надигащия се рев в гърдите на детето. То - усетило, че е успяло да привлече вниманието към себе си - отпуска гласа и сълзите си, които рукват по лицето му. Възпитателките, разбрали, че няма нищо сериозно, го погалват по главичката, то бързо се успокоява и започва да гледа със завист към играещите деца. Когато сълзите спрат да се стичат по лицето на детето, възпитателката леко с ръка го избутва към рояка деца.

А при люлките борбата продължава. Купчина деца се струпва там, всеки дърпа люлката към себе си, дърпат се един друг, надават викове и писъци, които карат възпитателките да се намесят. Те го правят отдалече, със строг, не търпящ възражение глас, който бързо охлажда страстите. Ръчичките с нежелание се отдръпват от завоюваната част на люлката и в този мирен момент някое по-агресивно дете успява да се покатери върху люлката и да се обяви за победител. Възпитателката вижда това, но не се намесва, вече е изморена, разправиите са прекъснали сладката приказка с колежката. Малкият нахалник разклаща люлката. Някои деца се съпротивляват и все още я стискат. “Отдръпнете се!" - крещи възпитателката и малчуганът, усетил покрепата, засилва люлката. Децата се отдръпват, някои със сълзи в очи; други обяват, че ще се возят втори или трети по ред.

Макар и не съвсем справедливо, все пак се създава някакъв ред, децата се успокояват и започват да вършат работата си сериозно и отговорно - едни се люшкат, други се пързалят, трети се катерят по металните решетки и след като се изкачат най-горе, започват да викат, за да привлекат вниманието върху себе си. Техните викове не остават незабелязани и деца, които дотогава са се занимавали с други работи, се отправят към решетките, като оставят кофичките или пързалката, или обявават люлките за вече безинтересни и с удоволствие ги предоставят на други дълго чакащи ред. Първите, които са се покатерили по металните решетки, скачат от най-високото, с което предизвикват завистта на идващите, около решетките се събират купчина деца, които искат да се катерят и тъй като настава голяма блъсканица, някои от децата, виждайки опразнените пързалки или люлки, се упътват към тях.

Това непрекъснато движение на децата нагоре-надолу ме изморява и аз трудно успявам да проследя техните движения. Ето, едно къдраво момченце захвърли кофичката си, пълна с пясък, - или се беше ядосало на нещо или просто му беше омръзнала тази игра, и с вик се насочи към пързалката. Децата, които се пързаляха, се отдръпнаха - едни любопитни, други уплашени от този пронизителен вик и бързо нарастващата опасност. Детето се насочи направо към улея на пързалката, който беше огледално излъскан и стръмен, преодоля известно разстояние нагоре, след това започна да се подхлъзва надолу, опита се да си помогне с ръцете, но това не го спаси, и започна да се свлича надолу. Когато достигна долния край на пързалката, по погледа му разбрах, че няма никакво намерение да се отказва, отдръпна се няколко метра и се засили право нагоре - този път достига почти до горния край, малко не му достигна, опита се да се задържи, това му коства доста усилия, дори мисля, че се нарани - видях болката по лицето му - но не се отказа, въпреки това не успя да се задържи, свлече се надолу и падна върху колената си. Извика от болка, но бързо спотаи вика си, погледна към възпитателките: те сладко си бъбреха, след това потърси с поглед децата наоколо. Всяко беше заето със своята игра, но все пак не остана незабелязан: скоро няколко деца го наобиколиха. Къдравко, усетил погледите им, бавно се изправи, колената явно го боляха, опипа ги и извика от болка или по-скоро направи гримаса на силна болка. Децата го наблюдаваха с любопитство и той, оздравял набързо от тяхното внимание, започна да им обяснява оживено своята идея да се изкатери направо по улея. Децата се заразиха от неговите думи, отначало плахо, после по-напористо започнаха да се катерят по пързалката. Опитите им бяха несполучливи, раненото момче с тон на тренъор им даваше напътствие отдолу. Тези, които се свличаха неуспели долу, той потупваше по гърба и ги насърчваше да не се отказват толкова лесно. Когато някое дете успяваше до достигне почти горния край, той млъкваше. Усещах силно вълнение в малките му гърдички и когато детето въпреки положените усилия се свлечеше надолу, Къдравко се отпускаше и отново не си щадеше съветите.

А на люлките се вихреше състезание за по-високо издигане. Беше се събрала и публика, която зяпаше с интерес. Естествено, тя не беше безучастна, надаваха се викове, освиркания, подкрепяха се различни състезатели, коментираше се ту един, ту друг състезател. Чуваха се и подмятания от рода на "ако бях аз" или "след малко ще ви покажа как се прави". Децата върху люлките напрягаха краченца, окуражени и предизвикани от приказките долу, замаяни от височината и скоростта, рокличките на момиченцата се разперваха като крилца на пеперуди, косите им, завихрени от въздушната струя, падаха върху лицата им, те затваряха очи, когато се спускаха надолу и ги отваряха големи, възторжени, пълни с радост, когато люлката се устремяваше нагоре. В погледите им зървах за миг, когато люлката се издигаше, усещане, че това, което правят, е много важно за тях, може би най-важното за тях в този миг, те искаха не само до достигнат границата на удоволствието, но и да продължат нататък, да полетят като птички. Аз седях застинал на пейката, не смеех да мръдна, впил очи в тази летяща радост.

Децата, опитали пързалката, люлките, пясъка или металните решетки, които вече им бяха омръзнали, и онези, които нямаха достъп до тях, или бяха разочаровани, че не са успели да преодолеят улея на пързалката и не са успели да достигнат най-голяма височина с люлките, плъзнаха по храстите, търсейки нови предизвикателства. Пролетта беше обсипала храстите с жълти, бели, червени и виолетови цветове. Слънчевите лъчи, които проникваха през листата на дърветата, разнасяха миризмите на тези цветове из въздуха. От притихналите борове лъхаше тънка остра миризма, която караше малките гърдички, пърхащи из храстите, да поемат цветния въздух още по-дълбоко и често. Той ги замайваше, даваше им сили да тичат още по-лудо по стръмнините между храстите, да се завират в тях, да лазят в тунелите, образувани от преплетени клони на храсти, да се катерят по дърветата, не обръщайки внимание на болката от ожулените си краченца и изранените си ръце, да се замерят с шишарки и жълъди, да гонят птиците скрити в храстите, да бягат от тях стреснати, с възторжени гласове, че са направили нещо опасно, след туй отново да се връщат да търсят птиците, изкочили от храстите и изплашили децата, с любопиство, с надежда, че отново някоя изплашена птица ще излети от храстите и те отново ще изпитат уплахата и ще изтичат надолу към площадката, където са другите деца, за да ги предизвикат с виковете си, да ги заразят с преживяванията си, с опасностите, които дебнат из храстите и така да увеличат армията смелчаци. Групата на децата, която се отправя към храстите, се увеличава, вече предвождана от смели водачи, препатили войници, от опитни търсачи, които познават всяка пътечка и всяко храстче, изпълнителни войници, готови на всякакви изпитания или просто зяпачи, търсещи забавления.

Сред рояка деца аз търсех моите любимци: дълго ги бях наблюдавал, докато влезнат в сърцето ми. Всички тези деца ме зареждаха с една топлина, която изпълваше сърцето ми и когато се придвижваха в колона, хванати за ръце, и когато пресичаха улицата, наплашвани с основание от възпитателките, и когато вдигаха врява и заглушаваха шума на преминаващите коли, и когато стояха смълчани, с разтуптени сърчица миг преди да нахлуят на площадката, и когато, освободени от веригата на колоната, хукваха към пързалката, люлките, купчината с пясък, храстите и другите места за забавления. Техните гласчета прогонваха кошмарите на нощта, личицата им - десетки малки слънчица - озаряваха пространството на площадката и цветовете на храстите ставаха по-наситени, жълтото ставаше по-жълто и те привличаше неумолимо, белите цветове се изпълваха със снежна белота и ти се искаше да ги докоснеш. Въздухът ставаше по-свеж, поемах дълбоко въздух, болката в краката изчезваше, искаше ми се да захвърля бастуна и да хукна след децата. Да тичам из храстите, да гоня птиците, да скачам в люлките, да се засилвам, да достигам вълнуваща височина и без да изпитвам никаква умора, да се катеря по металните решетки, да крещя от радост, да се търкалям из пясъка, да се замерям с шишарки, да се катеря по дърветата и да скачам от тях. На ум ми идваха още куп щуротии, които бих извършил и бих споделил с децата. Мисля си, че биха им харесали и дори може би щяха да ме обяват за техен водач, и аз, повел детското ято, следван от десетки разтуптени сърца и възторжени очи, бях готов да извърша лудории, за които никога не съм си представял, че мога да направя, но те се таяха в мен дълбоко от далечни години.

Усещах как сърцето ми се размърдваше, задрямало някъде из старческите ми гърди, лицето ми се отпускаше, освободено от гримасата на болката и от кошмарите, спохождащи ме през нощта, в очите ми изчезваше страхът, загнездил се отдавна в тях, дишах с наслада въздуха, изпълнен с цветове и мирис на бор, детски гласове, чуруликане на птици и шум на течаща вода.

Две деца бяха привлекли вниманието ми и без да исках, ги следях в рояка. Това беше доста трудна задача, защото момчето с къдравата косичка беше много подвижно, непрекъснато се щураше нагоре-надолу; кратко беше времето, за което можеше да се задържи на едно място, както за кратко се люшкаше и радваше на скоростта и височината, скачаше от люлката, при което винаги изтръпвах, успокоявах се, когато станеше и си отъркваше колената от полепнатия пясък и след като се увереше, че няма големи поражения, хукваше към пързалката или към храстите. След него хукваха и други деца, увлечени от неговия устрем и скоростта, с която сменяше посоката, може би решили, че е видял нещо необикновено или е замислил нова лудория. Изчезваше бързо в храстите, изгубвах го от погледа си и докато търках уморените си очи, той изникваше изненадващо зад гърба ми, профучаваше край мен, поглеждаше ме със сините си очи. Изтръпвах от този остър поглед, който ме пронизваше като слънчев лъч, от който не можех да се скрия, напрягах сили да стана, някога и аз можех така да бягам. Исках да протегна ръка и да го погаля по главичката, да изкажа възхищението си от него, да го прегърна дори само за миг. Разбира се, това не се случваше, но между нас започна един безмълвен диалог: ние постепенно се опознавахме, но напрежението между нас остана. Той профучаваше край мен, порази ме с енергията, която излъчваше, тичаше с всички сили, без да се щади, без страх, че може да падне и се удари, тичаше без видими мотиви, скоростта му носеше удоволствие, залиташе, на косъм да падне, успяваше да се задържи, спираше за миг, за да смени посоката, и отново с всички сили хукваше, като непръкъснато увеличаваше скоростта - може би търсеше предела на възможностите си - и когато минаваше край мен, аз изтръпвах. Сърцето ми биеше учестено, впил поглед в малката летяща фигура, и той изглежда усети моя неприкрит интерес, та когато минаваше край мен, ме пронизваше с кристалния си поглед, при който потръпвах, сякаш ме хващаха на местопрестъпланието, и поглеждах встрани, докато детето отмине. Разбрах, че се страхувам от детето: всеки път, когато усещах стъпките му зад гърба си, изтръпвах, дори за миг изпадах в паника, обхващаше ме тревога, че нещо неочаквано може да ми се случи и чак когато детето отминеше, се отпусках. Но един ден малчуганът внезапно спря до мен, вдигна облак прах от внезапното спиране, а аз изтръпнах, не бях подготвен. Детето ме изгледа строго, опитах се да прикрия изненадата си с фалшива усмивка, дори протегнах ръка към него, може би с намерение да го погаля или да се предпазя, то пристъпи към мен и без да каже нещо, с изненадващо движение се хвърли към ръката ми и я захапа. Бях толкова объркан, че не реагирах. Той впи малките си зъбки в ръката ми и с всички сили започна да стиска, като беше вперил сините си очи в моите. Стискаше все по силно и от напрежение главичката му се тресеше. Болката ставаше все по силна, но аз не отдръпвах ръката си, дори не смеех да мръдна. Очите ми - отдавна пресушени - сега усетих напираща влага в тях. Едновременно с това някаква топлина, идваща от ръката ми, запъпли към сърцето ми. Малкият хищник ме гледаше втренчено, прознизваше ме със сините си очи, аз не издържах на погледа му, затърсих опора встрани, погледнах с плаха надежда към възпитателките, те си бъбреха съсредоточено, вкопчени една в друга, трудно нещо би ги разделило, потърсих наоколо нещо интересно с тайната надежда да му отвлека вниманието, но напразно, децата си играеха, заети сериозно със своята работа. Болката ставаше непоносима и аз трябваше да предприема нещо. Погледнах към малчугана с тайната надежда, че това занимание ще му омръзне и той ще отпусне хватката си. Това не се случваше и аз бях загубил надежда, че ужасът може да свърши. Тогава се появи момичето с големите кафяви очи. Изникна незнайно отнякъде, не бях я забелязал преди, просто се появи пред мен. Стоеше на няколко метра пред мен и ме наблюдаваше с любопитство. Никаква тревога от това, което се случваше с мен, не прочетох в очите й. Нямаше и съжаление, съчувствие или упрек към нахалника, възмущение или намерение да извика помощ, а само любопитство. Все пак аз тайно се надявах на някаква покрепа, може би щях постепенно да я спечеля, затова въпреки болката се опитах да й се усмихна. Предполагам не представлявах приятна гледка, болката в краката ми се беше отразила трайно върху лицето ми, набраздено от годините, в очите ми вероятно имаше уплаха и нерешителност, сигурно излъчвах зов за помощ. Вместо да се разправя с малчугана, аз стоях неподвижно, без да предприема нещо, слабостта ми с всяка минута нарастваше. Все пак спокойствието на момичето ми даде опора и аз започнах вече да мисля как да изляза от ситуацията. Големите й очи излъчваха нежност, топлина и искрящо любопитство, които ме сгряваха и аз забравих за болката и всички неприятности, които ме бяха сполетели напоследък.

И така стояхме тримата: момчето, което ми стискаше със зъби ръката и ме гледашеше втренчено, момичето, което ме наблюдаваше с необяснимо любопитство и може би чакаше да предприема нещо, и аз, с болката в ръката, неподвижен, без да смея да мръдна, за да не разруша сцената. Стояхме тримата, не си спомням колко време, стори ми се дълго, на моменти се чувствах неловко, може би трябваше да напердаша зверчето или да го напъдя с бастуна - вместо това аз не правех нищо.

По някое време детето спря да стиска или му омръзна тази игра или просто се умори - дали не реши да се заеме с нещо по-сериозно и предизвикателно? - освободи ми ръката от зъбките си, погледна момичето, то не прояви никакъв интерес, не изрази нито възхищение, нито възмущение от постъпката на момчето, след това бързо се стрелна към рояка деца. Така се сприятелих с моя малък приятел, когото наричах "Къдравко" и който на моменти беше жесток, но постепенно силата на зъбките му намаля и сега, когато идваше при мен, само ме докосваше със зъбките си, без да хапе, като кученце, и аз галех малката му къдрава главичка. Навираше се в мен, качваше се на гърба ми, скачаше от него и си слагаше главичката в ръцете ми, за да го погаля.

Това бяха най-хубавите мигове за деня и тогава забравях болката в краката, ставах и почти без да ползвам бастуна, се придвижвах към дома. В гърба си чувствах топлината от кафявите очи на момичето.

юли, 2003

 

 

© Пламен Пампоров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.03.2004, № 3 (52)