Нешка Туртанска

web

Клетвите са дял от историята на човешката култура, от митологията и религията, от изкуството.

Множеството клетви у нас и техният вечен живот се дължи на вярата в мощта на думите и в магическата им сила. Неслучайно изследователският интерес към клетвите също не секва.

В своя речник Найден Геров подробно изяснява що е „клятва“ и предава някои форми на думата. Напр. кл̀ятва, кл̀ятьба, бòжба, прис̀яга: Клятвата не е добро нечто; С клятва го не стигаш; Бръз конь ся спреварва, люта клятва не се стига¹.

„Клетвата е кратка словесна форма, изречение в повелително наклонение, което стегнато и афористично предава едно грозно пожелание... читателят има възможност да се запознае с една не особено симпатична страна на народния характер... Те (клетвите - б.а.) изявяват грубата, варварска природа на човека“². В същото време М. Арнаудов оправдава клетвите - защото те „разкриват от една нова страна интимния живот на народа, неговите понятия за световен ред и съдбата, неговото упование в някакъв висок промисъл“³. Освен това клетвите са „благодарен предмет“ за учения, който желае „да вникне всестранно в душата и бита на народа“⁴.

Видният наш етнограф Димитър Маринов е посветил много страници от своите трудове на клетвите. Особено внимание той отделя на родителските клетви и на Натемия - Грамада, Анàтема⁵.

Христо Вакарелски изяснява връзката на баянката с клетвата. Старата майка баячка поверява тайни думи на внучката само срещу клетва. А и магиите са немислими без клетва...⁶.

Разновидността на фактологичния материал води до необходимост от знания за психологията на клетвите. От една страна - за сътворяване на клетвата, от друга - за въздействието на клетвата върху този, към когото тя е отправена, дори за потомците му (според народа - „до девето коляно“).

Като част от духовността на българина народните клетви намират място и в романа епопея „Под игото“. Клетви и разкази за тях откриваме във втората и третата част на романа. Следователно българинът, според Вазов, кълне и се заклева, когато животът му е изпълнен със страдания, когато има трагични събития и душевните вълнения са силни; когато трябва да се решава на мига кое е по-добро - мир в робство или борба и смърт за освобождението на България.

Нека да си спомним как Рада и Бойчо Огнянов се венчават... - за да умре Бойчо спокоен за нея, за да я приеме и осигури неговият баща - заможен българин от Видин, чийто „едничък син“ е Огнянов (Иван Кралича):

- Аз нямам пръстен, Радо, да ти дам - ни златен, ни железен... Желязото, що нося, то е за неприятелите... Но няма нужда, над нази стои Господ, великият, праведният, Господът на България, на потъпканите, на съкрушените сърца, Господът на страдущего човечество, той види, той чуе.

И като я улови за ръката, той коленичи.

Да се закълнем (подч. м.) пред неговото лице! Той ще благослови нашата честна връзка.

Тя коленичи.

И устните им промълвиха някакви слова, чути само от Вишния...

Венчавката на Рада и Бойчо е един от най-силните моменти на романа. Няма сватба, няма сватбено хоро и ръченица... Само Бог и клетвените думи. Трудно бихме намерили друга форма на словото в такова единение с божественото присъствие в живота на човека.

Въстаническата клетва е представена косвено в разказа за Клисура, за нейните съзаклятници. Те са решени на смърт заради свободата, тях ги обединява именно клетвата. Техните близки са омаяни от идващата свобода:

- Честито ти царство, булка! - Здрависваха се бабичките на улицата в първия ден на въстанието.

И в същото време:

- Отидохме си, братко, изгоряхме си - шъпнеха си сега най-разпалените по-преди съзаклятници.

Вазов описва страха на въстаниците, широките предели на тяхното отчаяние. Клетвата ги държи на защитните позиции, но духът мъчно издържа.

...Бай Аврам, чийто син е бил ученик на Огнянов, е възторжен радетел за участие във въстанието. Той е готов да изпрати сина си в помощ на въстаниците:

- Кой не ще да помага, има ли българин, дето да не помогне? За такава свята работа, който се жали, от Бога ще бъде проклет. То хубаво, то хубаво...

В края на романа Вазов рисува Огнянов отчаян докрай:

...аз диря смъртта, аз го напускам (живота - б.м., Н. Т.) сега с проклятие...

Думите на революционера потвърждават Вазовата мисъл, че клетвата е там, където са страданията, безизходицата, самотата, бягството от свята дейност за освобождение на отечеството.

Въстанието приключва с погром. Отчаянието на хората е голямо и това не е тайна за ръководителите:

Огнянов слушаше мълчаливо тия натяквания и клетви. Това го огорчаваше, но той се не сърдеше.

В самия край на своя живот Огнянов отново говори за Рада пред Соколов:

- Рада е моя: аз се венчах на последното си тръгване оттук с нея, венчах се... пред Бога и вместо пръстен, клетви разменихме.

С други примери в своя роман Вазов отговаря на въпроса, по какъв начин се произнася една клетва, специално място избира ли се, някакъв ритуал има ли: клетвата може да се произнесе по различни начини. Първо - когато тя е продължение на друга мисъл и означава проклятие. Ето как отговаря баба Иваница на бележките на чорбаджи Марко да не плаши децата с турците:

- Е, така зная аз... И нази са с турци плашили, да ги порази Господ!

Второ - по време на важно събитие от живота на един човек или група хора, когато означава заричане. Въстаниците дават клетва в присъствието на служители в църквата. Каблешков отвежда всички членове на революционния комитет „в манастира, дето игумен Натанаил ги закле над евангелието и благослови...“.

Трето - когато малко на брой хора дават клетва, при извънредни условия, те всички могат да произнасят клетвените думи към Бога, без да има дори икона (например при венчавката на Рада с Кралича).

Ето някои от тези клетви: Да ги порази Господ!; Хай кучета да го ядът!; Да ти опустеят зъркелите!; Да ги убие Господ!; Хай да ги порази Господ, с поганци ниедни!; Хай дяволи да им вземат душите!; Бясът да ги вземе тях!; Да ги скъса в червата!; Зъмина кост да ги задави, та да пукнат!; Кръвопийци! Изгори-къща! Проклетници проклети!; Да ги прокъса!; Да ги изръшка всичките!; Да им опустее възстанието!

В „Под игото“ намираме почти всички форми на клетвата: Кълна се...; Заклевам те; Заклевам се; Да се закълнем...; Проклет да си; Проклети да са...; Проклятие на...; Проклина...

След като Кралича успява да избяга, чорбаджи Марко разказва на Соколов кой е той, откъде идва и защо, предупреждава го строго никой нищо да не узнае: „...аз те заклевам, доде си жив, това да го мълчиш и да се мъчиш да го забравиш!“

Дякон Викентий се оправдава пред отец Иеротей, че парите му са за свято дело:

- самата истина отче, заклевам се в светата кръв божия и в България... за обща употреба вземах тия пари.

Разочарован от селищата, които не обявяват въстание, Огнянов с голяма болка и отчаяние казва:

- Поразия, проклятие божие виси над България.

По-нататък Вазов ще продължи:

Огнянов, със сърце обляно в кръв, проклинаше случая, който го докара в Клисура...

На доктор Соколов никой от Бяла черква не отваря врата, за да се скрие от гонещите го турци. Това Соколов разказва на Огнянов с голяма болка и униние:

...българите ме изгониха с проклятие и с кучета вчера.

Преди да загине, Огнянов прави равносметка на резултатите от въстанието:

- Ние изпълнихме една човешка длъжност - казва той. - Опитахме се да спечелим Свободата с кръв, не успяхме... Това е жално, но не е стидно. Позор и престъпление ще бъде само, ако скръстим вече ръце, ако плюем на идеала си, ако забравим кръвта и пожарите, в които днес плува България...

След известно мълчание Соколов отговаря:

- Огнянов, чини ми се, че само ние мислим на тоя час това. България цяла сега ни проклина за нещастията си... Иди, послушай; всеки сега дава право на Стефчова.

Във всички времена клетвите са били част от духовния живот на човека и от неговия бит. и във всички времена те са оправдавани и отричани. Като дървото със забранения плод на знанието, към който все пак е посегнал човекът...

БЕЛЕЖКИ:

1. Геров, Н. Речник на българския език. Т. 2. София, 1975, с. 378. [обратно]

2. Арнаудов, М. Очерци по българския фолклор. Т. 1. София, 1968, с. 677-682. [обратно]

3. Пак там. [обратно]

4. Пак там. [обратно]

5. Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, 1994. [обратно]

6. Вакарелски, Хр. Етнография на България. София, 1977, с. 461-462. [обратно]

© Нешка Туртанска, 2003
© сп. Български език и литература, 2003
© Издателство LiterNet, 30. 01. 2004
=============================
Публикация в сп. Български език и литература, 2003, бр. 4.