ДОБРИ П. ЧИНТУЛОВ

Никола Табаков

web | Библиотека "Български писатели", т. II

Увод. - Детинство и ученичество. - Нови стремежи. - На път за Русия. - В Одеса. Учение, среда и първи поетически опити. - Чинтулов и П. Р. Славейков. - Връщане в Сливен, грижи за родна просвета и църква. - Наново учител. - В Цариград. - След събора в Сливен. Край на робството, посрещане на русите, смърт. - Песните на Чинтулов

Увод. - Тежките и нерадостни дни на робството откърмиха една светла редица от скромни труженици, които посветиха всичките си сили за политическото и духовно подбуждане на народа. Между тия дейци на мирната просветна работа, поети и борци за свобода, високо се издига и държи палмата на първенство в едва зараждащата се българска поезия преданият и скромен сливенски учител Добри Чинтулов.

Твърде рано, още през 40-те години на миналия век, Чинтулов прегърна поетическото призвание и написа тихи патриотични и пламенно-бунтовни песни, които по своята сила, непосредственост и топлота и днес заемат предно място в новобългарската поезия.

В своите песни Чинтулов долови болките на изстрадалата Родина и отрази страстния и кипящ порив на народната душа към свобода. И песните му се подеха като откровение, като зов за борба от целия български народ и разпалиха с патриотичния си патос бунтовните пориви на младите, а с художествените си ценности откриха нови източници за вдъхновение и положиха началото на нашата нова поезия.

Родно място и родители. - Добри Петров Чинтулов е роден през септември 1822 година¹ в Сливен. Родният град на поета по онова време е бил един от най-многолюдните и живописни български градове. Той е разположен всред чаровните пазви на южните, не много високи разклонения на източна Стара планина, по които растели хубави лозя, а в низините обширни овощни градини с кичести гюлища. От планинските пазви се стичали многобройни кристални потоци, които лъкатушно се извивали из тесните и криви улици на града. А в широките дворове, засенчени от вековни дървета и прелестни лози, бликали многобройни чешми и фонтани с изобилна балканска вода.

Благодарение на своите природни богатства - здрав климат, богати гори, буйни реки и пенливи водопади; привилегиите, които били давани през робството на сливенци като соколски, войнишки и дервентджийски център; новите занаяти, които го издигат до привилегировано заселище; отдалечеността му от местните дерибеи, султани и фенерски владици, и най-после живият духовен интерес, който сливенци проявявали, към българската книга и народна просвета, Сливен се издига през първата половина на XIX век като мощен икономически, политически и просветен център, които, съхранил връзката с духовните ценности на миналото, даде един след други редица бележити просветители и революционери, като Хаджи Димитър, Панайот Хитов, доктор Селимински, Иван Добровски, Антон Иванов, Добрович и много други.

Сведенията за родителите на поета са много оскъдни. Те били бедно и просто семейство, но като трудолюбиви, добродушни и честни хора се ползували с добро име и били почитани от своите съграждани. Бащата на Чинтулов, Петър Миндов Чинтула, бил неучен, имал бара вън от града и се занимавал с кебеджилък², а когато нямал работа, за да не стои празен, обработвал своето лозе. Майка му, баба Стояна, весела и разговорлива, покрай обикновената си домашна работа тъкала, за да приготви дрехи на мъжа си и на четирите си деца, второ по ред от които е нашият поет.

Детинство и ученичество. - Как е прекарал ранните си детски години малкият Добри и какви са първите му впечатления, не знаем. Спомени от това време нямаме опазени, пък и поради материалното положение на родителите за неговото възпитание едва ли ще са полагани по-големи грижи. Невръстен той преживява неспокойните и тревожни дни на Руско-турската война от 1828-1829 г. Грубостите, грабежите и убийствата, на които са били подложени българите от турските власти, фанариотите и чорбаджиите гръкомани през 20-те години на миналия век, сега се увеличили от многохилядните турски войски, които на път да срещнат руските войски, нощували в града из българските семейства, на които жените и децата са търпели грубостта на войските и срама на безчестията. Когато наскоро след това русите разбили турските войски, преминали Балкана и на 11 август 1829 г. превзели Сливен, те били посрещнати с неописуем ентусиазъм и всред нечувани излияния на братски чувства и готовност за отмъщение. Сливенци си отдъхват за малко, а събираната от векове в сърцата им омраза и енергия се изливат в опиянения от радост, възторг и нечувани подвизи. Наскоро, обаче, се сключва Одринския мир - 2.IX.1829 г., когато Чинтулов е на 7 години - и за сливенци настават горчиви разочарования. Опасността от турски зверства грозяла наново беззащитното население, което неведнъж е изпитвало отмъстителността и кръвожадността на азиатските пълчища. Поради това много сливенски семейства решават да емигрират и се заселят отвъд Дунава. И наистина на 13 април 1830 г. повечето семейства от Сливен напущат своите огнища, разделят се най-трогателно със своя роден кът и отпътуват за Бесарабия. Семейството на Петър Чинтула останало в Сливен, може би, защото е било бедно или пък се е увлякло от партията на чорбаджиите и гръкоманите, които искали населението да си остане в Сливен. Как ли е чувствувал тия събития малкия Добри? Каква ли мъка е обладавала душата му, когато неговите другари, увенчани с цветни венци, на коне и пеша, със свирки и песни напускали града? Макар 50 години по-късно и да не поставя себе си между ония старци, за които обета за освобождението на България на Дибич Забалкански е неизгладим, но спомените за тия събития, заседнали дълбоко в душата на поета, изпъкват като скъпа преживелица и намират трогателен израз: "Население нашего города почти пол века ждет сей радостный и торжественый для него день; живут еще старцы, из памяти которых неизгладился обет, данний им 1829 году предводителем российских армий Дибичем Забалканским, обет что православная Россия после освобождения Молдовии и Сербии в будущем считает свещенным своим долгом освобождение и остальных християнских народов Балканскаго полуострова."* [56]³

Чинтулов е почнал да се учи в гръцкото училище на родния си град след 1830 г. и продължил учението си до 1836 г. Преди това през 1826 г. в Сливен отваря модерно и уредено училище ученият сливенец д-р Иван Селимински. Чинтулов тогава бил още невръстен, пък и Селимински учителствувал само две години, затова не можал да се учи при него. По това време в гръцките училища (в Сливен имало четири основни и едно трикласно) младежта не можела да научи нищо, защото учителите били полуграмотни и им липсвал метод на преподаване. Новото училище на д-р Селимински поставя образованието и възпитанието на българската младеж на по-широки, модерни и свободолюбиви начала. Той въвежда в своето училище изучаването на светски предмети като математика, естествознание, география и народна история, като най-мощно средство за образованието и възпитанието на младежта. Запознавал ги със социология, като им задавал разни обществени теми, които те развивали и по такъв начин се приучвали на правилно, критично и самостойно мислене и изложение. Той посвещавал младежта и във висшата спасителна за родината цел - свободата и ги задължавал често да прочитат Евангелието, за да получат висша нравствена храна и станат носители на повече светлина и мъдрост.

Безспорно спомените за високо просветеният учител и предан родолюбец, който за кратко време раздвижва града и влива животворна струя в неудържимия устрем на своите съграждани към просвета и свобода, ще са се пазили дълго време и подхранвали любознателният дух на младия Добри.

Чинтулов, след като преминал долния курс на своето учение в основното училище, където е получил предимно религиозно образование, продължил учението си при Георги Цукала. Последният превеждал с учениците си "Илиада", което вече сочи за по-висша наука, която сигурно е изучавана в класното гръцко училище. Преподаването в това училище ставало по един своеобразен начин и дисциплината била твърде жестока. Тази жестока дисциплина и безплодна наука отвратили малкият Добри от гърцизма и той потърсил българският учител Димитър Кешиша, при когото се научил на черковен ред, та покрай училищната си работа, бил певец при новоселската черква.

Нови стремежи. - След като Добри завършил учението си при Д. Кешиша, баща му нямал средства да го прати на учение другаде, затова прибрал 14-годишния син при себе си, за да му помага, кога отивал на барата или да копае лозя. Но тая работа не се харесала на любознателния младеж и неговата жадна за образование душа му внушила мисълта да напусне Сливен и да отиде в чужбина. По това време - 1837 и 1838 година - забягналите след Одринският мир с Дибич Забалкански хиляди сливенски семейства започнали да се завръщат. Тия негови съграждани-емигранти поразили впечатлителната му душа. Той останал особено учуден от богатството на своите съграждани, които само преди десетина години били бедни и прости, а сега същински чокои, облечени в черни дрехи и образовани. От тях той научил, че там във Влашко и Русия няма турци, че се живее свободно, че има училища, дето дори се държи "сметка на звездите". По такъв начин силният му ламтеж за образование и увлекателните разкази на неговите съграждани за свободния и охолен живот на чужбина; покрай общия дух на раздвижване и подем, предизвикан от войните на Русия с Турция и културно-стопанските връзки между Западна Европа и Турция, - разпалват въображението му, усилят картината на грозната робска действителност и той започва да обръща своите мечти в дълбока и спасителна вяра, че само там е щастието. И с тази вяра 16-годишният Добри, въпреки крайната сиромашия, решава да излезе от Сливен на път към тази обетована страна.

На път за Русия. - През 1838 година Чинтулов с пет гроша, които бедният му баща можал да отдели с последни усилия, тръгва за Търново, изпроводен от просълзената си майка до Джанкур-таран. Тъгата по майка и родина след тази трогателна раздяла, засяда дълбоко в душата на поета и няколко години по-късно в Одеса, свещеният образ на майката се възправя, за да му нашепне примирена най-нежните трепети и повели на майчиното сърце:

Прощавай, синко, много здраве,
едничка рожба на светът;
така съдбата нам направи
син с майка да се разделят.
[...]
Душата ти не ще забрави
това, що ти хортувах аз.
Върви, носи си много здраве
и споменувай пак за нас.* [15-16]

След като продължил пътя си покрай село Бинкос - Хаинбоазкия проход през Балкана, Чинтулов се спрял най-напред в будното балканско градче Елена. От тук същата година той отива в Търново, където се учил шест месеца, като в същото време слугувал.

В Търново Чинтулов спестил някоя пара и към края на 1838 година заминава за Букурещ, където се учил на гръцки при учителите братя Христиди, които били по народност българи, но се гърчеели. По това време на път за Одеса през Букурещ минава Захари Княжески, по-после заместник на Неофит Рилски в Габровското училище, един от будните български учители, изпратен от търновското училищно настоятелство да се учи в Русия. Княжески се среща с Чинтулов, съобщава му, че руското правителство отпуска стипендии за бедни и способни българчета, и го съветва да отиде в Русия. Под влияние на тия разговори Чинтулов се отправя за Одеса. На път за Одеса Чинтулов спира в Браила при своя богат съгражданин и благодетел Димитър Диамандиев, при когото намира покровителство и с негова помощ и препоръка през 1839 година пристига в Одеса.

В Одеса. Учение, среда и първи поетически опити. - Отначало Чинтулов се учил в Одеското околийско училище, подържан от тамошните богати българи. Курсът на това училище Чинтулов завършил след тригодишно учение през лятото на 1843 година. Същата година по ходатайството на новорусийския и бесарабски генерал-губернатор граф Михаил Семëнович Воронцов било издействувано от императора позволение да се възпитават в Одеската семинария четири българчета на държавни разноски. Обучаваният в Одеса Добри Чинтулов бил избран между най-способните и веднага постъпил в семинарията. Така благодарение на едно високо покровителство и застъпничеството на неговия благодетел Н. М. Тошков и на първите благодетели на Габровското училище В. Априлов и Н. С. Палаузов, които го познавали като смирен, трудолюбив и способен младеж, Чинтулов сполучил да постъпи през септември 1843 г. в Одеската Херсонска духовна семинария.

Из ученическият живот на Чинтулов в Одеса знаем твърде малко. Той се отличавал с добро сърце, откровен характер и бил винаги скромен и тих, поради което печелил симпатии всред своите другари и учители. В училищните занятия Чинтулов проявил прилежание, интерес и самостоятелност, които в скоро време обърнали внимание на неговите професори. За това красноречиво говори и домашното му съчинение "Справедливо ли е мнението за преселването на душата"; а така също и Атестата, който получава след завършването курса на семинарията, където оценките по всички учебни предмети са много добри при обща характеристика - "способности много добри и прилежание усърдно".

През време на своето учение в Одеса Чинтулов се ползувал с благоволението на Н. М. Тошков, посещавал къщата му, управлявал библиотеката му и често обядвал при него, гдето имал възможност да се запознае с много видни личности, между които и с габровския родолюбец В. Априлов.

По онова време, 40-те години на миналия век, Одеса е привличала трудолюбивата и будна българска емиграция и става за България най-важния търговски и културен център. Тука работят видните калоферски търговци: Ст. Д. Тошкович, Н. и Д. Тошкови; габровските благодетели и книжовници В. Априлов и Н. Палаузов и др., които се грижат за българската просвета и с помощта на руското правителство, българското одеско настоятелство и славянофилските дружества помагат на мнозина бедни българчета да се учат в руските учебни заведения. Тук се учат Ив. Богоров, Ив. Момчилов, Ботьо Петков, Найден Геров, Добри Чинтулов, Елена Мутева и много други, които следват училищната политика на Априлов и подемат благородните му усилия. Но тая будна младеж се готви да пренесе в отечеството си не само просветните грижи на своите попечители, но и патриотичните копнежи, които се зараждат всред дружинките на младите семинаристи.

За другарските връзки на Чинтулов през време на ученичеството му в Одеската семинария, които разкриват началото на поетическата му дейност, са ценни спомените на митрополит Натанаил: "Добри Чинтулов имаше поетически дар. Он, с Илия Грудов от Габрово, живееха в семинарския корпус, както и всички казенокошни (стипендианти) бурсаци. Подир премещението ми из Кишенев и аз попаднах помежду им. Добри Чинтулов обичаше да пие чай в близконаходящия се трактир⁴ Маеров, но пустата бедност не позволяваше му да мечтае при звука на музикалният орган. За да му угася жаждата за чай, аз и на двамата предоставих моя чаен прибор, с чай и захар, та те да приготовляват самовара, а тримата да пием. Така продължавахме няколко време, когато един ден моят Чинтулов ми каза: "А бе, отче! Вашият чай е хубав, но не ми е сладък, както у Маера, при оная пуста музика!" Оттогава почнах да му давам по 15 копейки сребърни за порция чай, но с условие да ми донася от трактира всякога по една песен. Чинтулов тогава най-напред съчини "Стани, стани, юнак балкански, от дълбок сън се пробуди" и пр.* [123]

Много по-широко и важно за Чинтулов безспорно е влиянието, което изпитва от руската литература. В Одеса той намира в богатите библиотеки храна за своя любознателен ум, следи с младежки жар всички културни придобивки на времето и черпи с жадност от богатата съкровищница на руската класическа литература. В резултат у него се създават трайни литературни интереси и той получава първите импулси за поетична дейност, та скоро и сам почва да излива в песни трепетите на своята поетична душа и написва: "Стани, стани, юнак балкански", "Къде си, вярна ти любов народна", "Възпоменание", "Стара майка се прощава със сина си", "Изпроводяк на едного българина из Одеса" и "Китка от Балкана".

Чинтулов и П. Р. Славейков. - Сатирата на Чинтулов "Китка от Балкана", писана в Одеса и печатана в "Цариградски вестник" 27. VIII. 1849 бр. 62, е интересна в историко-литературно отношение, защото открива началото на първия литературен спор у нас; спор, който говори за повишено самочувство и развити литературни интереси. "В Одеса на 1849 г., пише първият биограф на поета, Чинтулов написал сатирата "Китка от Балкана", в която искал да подиграе Д. Мутев, който още преди години бил известил, че ще издаде книга "Китка от Балкана", а сетне нищо не издал". Че сатирата първоначално е била отправена към Д. Мутев, се вижда и от следния пасаж на едно Славейково писмо: "...речи, че взех да са страхувам и за моята "Смесна китка" да я не изяде котката както одеската...". Така наред с Мутев хумористичните стрели на Чинтулов скоро засягат Славейков и откриват началото на свадата между двамата поети. Около появата на Чинтуловата сатира или малко по-късно Славейков обявил на българския читател, че ще излезе с едно периодическо списание "Смесна китка", защото още през ноември 1850 година, той пише от Трявна на приятеля си Цвятко Недев: "сега по сбора зех от две хиляди повече грошове за платата си и защото сме на пазар с Екзарха в Цариград (чрез писма) за печатанието на една книга под име Смесна китка като периодическо списание"⁵. Но когато се минало доста време, без да се яви обещаната книга, съмненията на Чинтулов

че мишката я уж грабнала,
а нея котката изяла.* [19]

засягат чувствително Славейков и той счел за нужно в писмото си от 31. V. 1852 г. до Н. Х. Палаузов да се оплаче на своя приятел, защото тъкмо от Одеса той се надява да получи най-значителна помощ за издаването на периодическото си списание: "Но, Друже! [...] Речи, че взех да ся страхувам и за моята "Смесна китка", да я не изяде котката, както Одеската. Неестествените стихове на Г. Чинтулова добиват естественост, и мишките, които никога не са яли китки, щат проядат. [...] Тежко ми, ако гласът ми не намери отзив в чувствителните българи, които са удалечени от отечината си! С "Китката" ще повяна и аз за несполученото си предприятие, но дано господ ги вразуми."⁶ Но Петко Славейков успя да напечата стиховете си през 1852 г. и отговори на Чинтуловата сатира в началото на своята "Смесна китка".

Връщане в Сливен. Грижи за родна просвета и църква. - През юли 1849 г. Чинтулов завършва курса на Херсонската семинария, а на следващата година се завръща в Сливен, където започнал да учителствува. На път за Сливен той се отбил в Браила, приет радушно от стария си приятел Диамандиев. Чинтулов тъкмил да се услови главен учител в Свищов, където много го канили, но благодетеля му Д. Диамандиев и сливенската колония в Браила, за да отклонят подобни покани, настояли да остане в родния си град учител, като обещали да му плащат всяка година сто двадесетака (ермелика) около 400 лева или 2000 гроша. В Браила Чинтулов се срещнал и с д-р Селимински, който побързал да го препоръча на своите съграждани: "...Ето и друг млад наш съгражданин (Добри Чинтулов), който завърши сродно (славянско) учение във високи учебни заведения и е най-подходен за сегашното образование на младежта ни. Той, отказвайки се от други по-големи облаги, посветява се в служба на родината, затова използувайте знанията и ревността му..." И тъй с препоръката и материалната подкрепа на браилските сливенци колонисти и главно на Диамандиев, Чинтулов идва в Сливен през май 1850 г. и се уславя учител за новата учебна година със заплата 100 лири турски (10,000 гр.) годишно.

Наситени на раздори, поради влиянието на гръкоманите, жадни за образован учител и почти без учители (Чинтулов заварва само един основен учител), просветените сливенци го приели най-радушно. По това време условията за просветна работа са били крайно неблагоприятни и трябвало да се води упорита борба с равнодушието на простите и увлечението на богатите от гърцизма. Поел управлението на училището върху плещите си, той разширява основното образование, като постепенно отваря нови класове и в скоро време въздига едно добре уредено класно училище, в което преподаването се води на български език. Благодарение широката образованост и високите дарби на уредника, подготвен за систематично и модерно преподаване, питомците, отвратени от гърцизма, излизали с положителни знания и истинско родолюбие. Със своята скромна, но широка и плодотворна педагогическа дейност Чинтулов туря на здрави основи образованието в родния си град, освобождава завинаги своите съграждани от затъпителната атмосфера на гръцките училища и разширява образователните интереси, с което подпомага развоя на новобългарското училище и книга.

Наред с грижите за добрата уредба на училищата в родния си град, Чинтулов, още с идването си се залавя да въведе български език и в църквите. Училище и църква - това са два неразделно свързани института през робството. Ревностните грижи и помощи за църквата дават подкрепа на училището и обратно. Като отличен семинарист, добър познавач на Библията и църковния ред, враг на всичко гръцко, Чинтулов вземал най-предно място в борбите за премахването на гръцки език от църквите; в резултат от които още през първата половина на 50-те години в Сливен се е наложило да се чете и пее по славянски.

През 1857 г. изтекъл срокът на контракта с общината и Чинтулов трябвало отново да бъде условен учител. Малко преди това негови врагове гръкомани, поради обаянието, което имал всред народа тоя горещ реформатор и възторжен поет, го наклеветяват пред турците, че имал "сношение с московеца" и той лежал десет дни в затвора. Към тия огорчения се прибавят и спречкванията, които имал Чинтулов с някои от членовете на училищното настоятелство, които възползувани от интригите около голямата му заплата, сега го изваждат от училището.

В Ямбол. - След станалото Чинтулов напуща родният си град и отива в Ямбол, където се уславя учител за три учебни години. Със своята безшумна, но ползотворна дейност Чинтулов уредил в методично и образователно отношение основаното от него ямболско трикласно училище и скоро станал любимец на гражданството. За добрите спомени на ямболци свидетелствува следната дописка от Ямбол: "...и като изпълняше длъжностите на званието си, умеи в малко време, та показа добър успех и принеси драгоценниит плод. И тъй гражданите останаха твърде благодарни, и не ще можа да забравят никога добрите му и похвални заслуги". За същото говори и малката песен, озаглавена "Песен, съчинена през 1860 за Даскал Добри като учителствува в Ямбол", която ямболци му съчинили, когато напущал града:

Ямболе граде, не тъжи милий!
Учител славни, господин Чинтол,
В науки мъдър и с важен титол,
С голяма скромност Бога погледна
И от се сърце му се помоли:
Бог да поживи папа Филипа,
А че залита денем и нощем,
За да съгласи млади и стари,
За да повика калфи и майстори,
За да съградят новичка школа -
В нея да учат мъжкаго пола,
Втори учител пак от Одеса.
Ямболе граде, не тъжи милий,
Че ни остави учител славний Господин Чинтол.

Чинтулов наново учител в Сливен. - Макар да го канили с по-голяма заплата от Ямбол и Стара Загора, Чинтулов предпочел родният си град. С писмо от 18 март 1861 г. Клуцухорската община (Сливен) го моли да стане главен учител в тяхното училище. За същото го подканва и приятелят му Р. В. Миркович. Той приел поканата и подкача наново да учителствува, първата година е главен учител в Клуцухорското училище, а на следната година, след като сключва съгласително на 22. VIII. 1862 г. за три учебни години, Чинтулов се прехвърля и поема управлението на всички сливенски училища. Но, за да не бъде обезпокояван и спъван в училищната си работа, както по-рано, поискал изрично да се отбележи в съгласителното: "...без да имат право настоятелите или други някой да се меси в управлението, освен когато учителят поиска тяхното съдействие". След завършването на трите учебни години Чинтулов продължил непрекъснато ръководенето на училищата в Сливен почти до Освобождението, с малко прекъсване по време на участието му в народния църковен събор. Увлечен в своята любима училищна работа, Чинтулов продължава педагогичната си дейност, която, както преди, давала добри резултати. Училището цъфтяло, обръщало вниманието на всеки просветен българин и със своя напредък привличало все по-голям брой ученици.

Чинтулов в Цариград. - След обнародването на фермана, който дава право да се учреди независима българска екзархия, Чинтулов бил избран за представител на Сливенската, Ямболска, Карнобатска и Айтоска околии в народния църковен събор в Цариград. Този избор бил посрещнат от всички с особена радост, защото Чинтулов "бил снабден с черковно и гражданско образование и се отличавал с истинско християнско и народно чувство". Благодарение на доверието, с което се е ползувал между представителите и популярността му като народен поет и учител, Чинтулов бил избран в комисията за изработване правилник, по който да се водят разискванията на събора, заедно с Иларион Макариополски, Марко Балабанов, Панарет Пловдивски и Сава Доброплодни. Безспорно, участието му във великия народен, събор не е едно от първите, но той взема живо участие в него и проявява големи грижи за опазване интересите на своята епархия, за което получава похвално изпроводително писмо от Синода: "...Чинтулов зе деятелно участие в сичкити по важни въпроси и винаги показа най-топлата ревност за народното въобще добро, с една реч той показа и словом и делом, че е заслужвал не само поверението на богоспасаемата ваша епархия, но и почетта и любовта, която той привлече от страна на всинца."

След събора в Сливен. - След завръщането си от Цариград Чинтулов следи по-нататъшното развитие на църковния въпрос и подкрепя всеки акт, който води до пълното отделяне и независимост на българската църква. За известно време Чинтулов бил избран член на училищното настоятелство; а от началото на учебната 1872/73 година отново става главен учител и надзирател на всички сливенски училища за три учебни години. С изтичането на трите учебни години през 1875 г., след 25-годишна предана и ползотворна дейност в служба на родната просвета, Чинтулов, уморен и с разстроено здраве, но доволен от изминатия път, напуща завинаги училището.

През 70-те години Чинтулов допълва своята песен, като се опитва в стихотворния епос. Тогава той написва двете епически песни: "Двама приятели" и "Патриот", а също и два лирични къса: "За срам на чуждите езици" и "Ти, вечно пътниче", които поне тъй както са стигнали до нас, нямат поетичната сила и правилност на първите му песни.

Чинтулов като учител има високо съзнание за своя обществен и граждански дълг. Той знае, че напредъкът на един народ се дължи на усилията на редица личности и поколения, че за извеждането на едно народно дело на добър край трябва любов, съгласие, и за тях говори той на годишния акт на Сливенските училища, Петровден, 29 юни 1873 г., в една бляскава и съдържателна реч: "...всичко, щото человечеството е извършило за своето благоденствие, си има основанието в любовта и съгласието..." Делото на България не е завършено с разрешението на църковния въпрос; любовта и съгласието сега са още по-необходими вече за друго дело, безспорно - делото на свободата. И Чинтулов продължава: "...Да! Само една народна любов, само едно твърдо и постоянно съгласие и единодушие има тази могуществена сила, щото народът ни да си остане непокътнат и неповреден в целостта си... нека тези евангелски думи се запечатат с неизгладими букви в сърцата на всекиго българина и българка; нека от тях, като от верен пестун (ръководител) и наставник се водим във всичките предприятия и ний ще видим, както се увярихме и от вървежът на църковнийт въпрос, че и самите врата адови няма да ни преодолеят."* [51, 54]

Краят на робството, посрещане на русите и смърт. - Към края на робството настават размирни и тревожни дни. През 1876-1877 г., поради Априлското въстание и Руско-турската война, турските жестокости се увеличават. Озверени, турците подлагат на изтребление будното българско население и върху издигнатите бесилки издъхват маса интелигентни младежи-революционери. "До триста души е имало избесени само в Сливен, от които 36 били обесени в един ден, покачени по портите и по дърветата из една улица, през която трябвало да мине Фазла паша тържествено". Покрай преживените ужаси, идва бягството на сливенци в Балкана, посред люта зима, където се крили три дни и три нощи гладни, голи и боси. "Но когато започна да се гонят учителите от миналото правителство, и когато станаха всем извесните приключения, когато са принудихми да бягами по снеговете и да се крием из пещерите, - и тъй вече естественно слабото ми зрение до толкова ся повреди, чтото мя докара в положение да не мога да предприема никаква работа".

Изпитал ужасите на последните робски години, Чинтулов посреща Освобождението с неописуем възторг. И, въпреки разклатеното си здраве, слепият старец излиза с многохиляден народ да посрещне ядрото на руските войски от 26 дивизия начело с генерал Делингсхаузен, които през Твърдишкия проход стигнали в Сливен на 8 януари 1878 година, неделя. Чинтулов ги приветствувал сърдечно с една трогателна и прочувствена реч, която просълзила руските офицери и всички присъствуващи: "...Наконец господ бог услышал молитвы рабов своих; надежди и ожидания болгарского народа осуществляются! Нет уже неслыханных и раздирающих сърце свирепства, нет ужаснейших угнетений, видим пред собою христолюбивое и победоносное воинство наших еднокровных братьев россиян... Грядите, грядите убо давножданные дорогие гости, приступите смелою стопою к нашему городу; его население, изнуренное тяжкими страданиями, със слезами на глазах ждет вас с распростертыми обятиями. Утешите его своим присутствсем. Вылечите его свежие и димящися еще раны целителным бальзамом разумной свободы и правосудия..."* [56]

Преживял възторзите и опиянението на първите дни от свободния живот, Чинтулов скоро пада духом под ударите на тежки нещастия, загубил едно след друго жена и единствен син. Така се изминават няколко мъчителни години, за да угасне на 27 март 1886 година в родния си град, доволен, че видя България свободна, за което мечтаеше и страда цял живот. Погребението му се извършило най-тържествено, почетен от многобройно гражданство, учителите и учениците от всички училища в града. И родната земя, в полите на приказните Сини камъни, прегърнала завинаги любимият поет и учител.

Песните на Чинтулов. - Когато трябва да се установи сигурното литературно наследство на Чинтулов, ние се намираме пред особени затруднения, поради факта, че той, като автор на пламенни бунтовни песни, живял в робска България, трябваше да отказва авторството на своите собствени рожби и да изплаква над горящия огън сълзите на своята чиста поезия, която потайно беше овладяла вече душата на българина и кръстосваше като "народна песен" нашата земя надлъж и нашир.

В Одеса и отпосле в България Чинтулов пее за себе си и пред другари, изливайки в песни душевните трепети на своята поетическа душа. А песните, като допадат на народните чувства и въжделения, се подемат и разнасят от уста в уста или в ръкопис, за да претърпят дълга еволюция и чувствителна промяна.

Така повечето песни, с изключение само на три, напечатани приживе, покварени от "народните певци", станаха бездомни близо столетие, за да стигнат за наша радост все тъй бодри и свежи.

Засега като положително Чинтулови ще посочим следните десет песни⁷: "Стани, стани, юнак балкански", "Къде си, вярна ти любов народна?" "Възпоминание", "Стара майка се прощава със сина си", "Изпроводяк на едного Българина из Одеса", "Китка от Балкана", "Двама приятели", "Патриот", "За срам на чуждите езици" и "Ти, вечно пътниче"⁸. Затова оценка на творчеството му ще трябва да правим само въз основа на тях, макар че можем със сигурност да кажем, че той е автор на много по-голям брой песни. Но и това малко поетично наследство е достатъчно да твърдим, че Чинтулов е самобитен талант, първи истински поет и най-ранният певец на бунта и свободата.

Малкото поетично наследство на Чинтулов можем да поделим на три групи: революционни, патриотични и исторически песни. Като обединително звено и основен мотив във всички песни се налага чистият патриотизъм на поета, даден като - тъга по родината, майчина обич, позив към юнака балкански, стремеж към просвета, възторг от бащината земя и милите планини, възпоменания за нашето славно историческо минало и любовта народна, като първоизточник на напредък и свобода.

Към първата група революционни песни спадат: "Стани, стани юнак балкански", "Къде си, вярна ти любов народна?" и "Патриот". Тия песни не са запазили своята първична художествена чистота, защото не са печатани приживе от поета, но въпреки това те са пропити с вдъхновен патриотичен патос, който дава блясък и сила на образите, а настроението достига размах на истинско поетично въодушевление. В тях трепти живата, палеща болка на поробения и възторженият зов на родината, която подканя юнака балкански към бунт, към революция:

Стани, стани юнак балкански,
от сън дълбок се събуди,
срещу народа отомански
ти българите поведи!
[...]
Да стане лева наш балкански,
от него вятър да повей,
та полумесец отомански
под тъмен облак затъмней!

Да си развием знамената,
да светне нашата земя,
да си прославим имената,
да гинат турски племена!* [11-12]

В "Къде си вярна, ти любов народна?" Чинтулов подкрепя зова на юнака балкански с химна на народната любов, която ще разгори искрата любородна в сърцата на младите, за да пролеят кръвта си за бащината земя и я освободят:

Къде си, върна ти любов народна?
Къде блестиш ти, искра любородна?
Я силен пламък ти пламни,
та буен огън разпали
на младите в сърцата,
да тръгнат по гората.
[...]
За нашето отечество и слава,
за нашата свобода и държава
да си пролеем вси кръвта,
да си добием волността
от нашите тирани,
неверни мюсюлмани!* [9]

Но има една висша сила, която ръководи световните съдбини и надеждата му е в нея, в Бога, който вижда нашето страдание и в името на правдата ще благослови подвига на свободата.

Тези позиви за борба, за бунт, в "Патриот" добиват по-реален израз в подвизите на юнака, който събира дружина и тръгва да се бори за свободата на родното си племе:

да обикаляме планините,
мъчителите си да трий,
що теглил той злочестините,
колко-годе да измий.

Или пък родното му племе,
ако се някак съживи
и скочи, за да се отнеме,
на помощ да му се яви.* [41]

От втората група чисто патриотични песни ще отбележим най-добрите - "Стара майка се прощава със сина си" и "Изпроводяк на едного Българина из Одеса". Тия стихотворения са два истински бисера на поетическо творчество, единствените най-добри художествени постижения от това време. В тях се лее тиха. и съкровена тъга, която носи благословения образ на майката и мистичният копнеж по родината.

В първата песен "Стара майка се прощава със сина си" младият син напуска родна стряха и отива в чужбина с майчина благословия:

светът и хората да видиш
и да си търсиш там честта.* [15]

Тъгата, породена външно от раздялата с майка, се засиля от контраста на "щастието" в чужбина и "нещастието" дома, което достига своя финал при скръбното предчувствие за вечна раздяла с майката - свещеният и вечен извор на живот и щастие:

Кога се вече ти находиш
по чуждестранни градове
и в тази къща пак си додиш
кой ще ти помощ подаде?

Къде е мойта майка мила,
роднините ще питаш ти,
но само нейната могила
тогаз щът ти покажат тий.* [16]

Образът на майката-родина в "Изпроводяк на едного Българина из Одеса" става още по-мил, когато поетът изпраща своя другар за България:

Фърчи, фърчи, о друже, с радост,
фърчи към родните страни;
развесели ти твойта младост
под милите нам планини.

Небесна радост там живее
покрай студената вода;
там вятърът кога повее,
в сърца разлива веселба.* [17]

Но тая хубава земя е в тежко робство и нейните чада

във мрак живеят и мъгли.

Затова поетът чертае бъдните грижи, които трябва беззаветно да прегърнат нейните будни синове, за да просветят своя народ:

И чакат те със нетърпене
небесний свят да ги огрей,
и в тях да светне просвещене
и мракът тъмен да развей.* [17-18]

Към третата група исторически песни ще отнесем: "Възпоменание" и "Двама приятели". Идеализацията на историческото минало, възкръсване образите на прославени български царе, юнаци и местности, е любимо средство за патриотично въздействие в поезията. И в това отношение първенството на тия поетични концепции, разбира се художествено поставени, се пада пак на Чинтулов.

Във "Възпоменание" хубостите на природата не развеселяват поета, а увеличават неговото страдание, защото е роб. Но дългът към родината, повеленията на момента, който иска жертви от родните синове, възвръщат неговите надежди, потискат скръбта на роба и пред него оживяват спомените на нашето хероично минало.

Смисли за тази Трапезица,
за този старий, наший град,
той българска е бил столица,
и скрива прадедния грях!

Със вярната си тук дружина
Асен е някога живял,
но много оттогаз се мина,
откак със слава той гърмял.

Оттука български юнаци
далеко тичали на смърт,
високо дигали байраци,
врази кога им се явят!* [14]

Подвигът на миналото Чинтулов изобразява и в епичната си песен "Двама приятели". Поетът минава край Преслав, спомените на миналата слава оживяват, раздвижват силно кръвта му и пред него възкръсват "свещените старини". Тогава той се освобождава от мъчителната робска самота, заживява с миналото и разказва подвизите на Крум във войната му с Никифор

война, война непримирима
за бащината ни любима...* [33]

Безспорно, при Чинтулов ние се намираме пред един вдъхновен певец на робските неволи, който е носил в душата си големи творчески сили. Песните му, издържани по форма и съдържание и написани на чиста и звучна българска реч, отлъчват и днес такава сила, заразяват ни тъй непосредствено, щото с право са подхранвали копнежите на цял народ за човешко право и свобода. С тях Чинтулов завеща на нашата лирика първите художествени образци и ще има винаги голямо значение за историка на нашата литература.

БЕЛЕЖКИ:

1. Други източници посочват 1823 г. [обратно]

2. Бара - валявица, примитивно устройство за пране, изградено на река; кебеджалък - изработване на кебе - дебел вълнен плат за постилане или завиване. [обратно]

3. Всички цитати, отбелязани с *, са сверени по Добри Чинтулов. Стани, стани, юнак балкански. Стихотворения, речи, писма, спомени за Добри Чинтулов. Подбор и ред. Н. Табаков. С., 1986. В [] е посочена страницата от това издание. [обратно]

4. Трактир (рус.) - кръчма, ресторант, хан. [обратно]

5. Писма на П. Р. Славейков, писмо 38. // СбНУ, кн. 20, 1904, с. 32. [обратно]

6. П. Р. Славейков. Съчинения. Т. 8. Под ред. на С. Баева. С., 1982, с. 72-73. [обратно]

7. Споровете около авторството на стихотворения, приписвани на Чинтулов, не са приключили. Сам Н. Табаков, авторът на този очерк, както и редица други литературни историци, по-късно разглежда като Чинтулови творби: "Българи юнаци", "Българийо, мила майко!", "Богдане, мой мили сине", "Изяснило се небето", "Пълната луна ясно грей", "Вятър ечи, Балкан стене" и "Прахът ми". [обратно]

8. Не са Чинтулови песните: "Лятна нощ се превалява" и "От сън сладък, кой ме буди" по съображения изтъкнати в статията "Песните на Чинтулов" от Н. Табаков, сп. "Училищен Преглед" г. XXV (1926) кн. 7 и 8. Също песните: "Вятър ечи, балкан стене" и "Що заскриптяхте, тронове митрополитски" ("Към българските клеветници"). За първата Т. Н. Шишков, известен учител, добър приятел и колега на Чинтулов в Сливен, пише в статията си "Доктор Христо Даскалов" (М. Сб. кн. VIII (1892) с. 358-359): "Но то (габровското въстание) в едно барем го надминава (търновското с капитан Никола), че за него била стъкмена по хубава песен от Николовата... И този песнопоец е покойният К. Ив. Попов от В. Търново, тогаз български учител в Браила, който приготвил речената песен, толкоз обична на нашите подирешни въстаници... И когато пак дошло реч за стихотворението на Попова "Вятър ечи, Балкан стене, сам юнак на коня" той си припомнил с въздишка старовременната онази песен за Стояна и патрика..." Пак в същата статия, Шишков пише за втората песен - "...Сега започвам тази част с друго стихотворение ("Към българските клеветници"), което държа от покойния за спомен на неговите ученически години в Одеса и на нашето добро познанство. За него той сам ме е уверявал, като ми го даде, че то е било първият и последният му опит да пише стихове, като се мъчел да подражае на Пушкиновото безсмъртно стихотворение "Клеветникам Россiи..." За другите песни, приписвани досега на Чинтулов, трябват още данни, за да ги приемем за негови с положителност. (Б.а. - Н.Т.) [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

Д. Стойнов. Няколко думи на живота на Добри П. Чинтулов, за литературната му и учителската му дейност. Сливен, 16 май 1886 г. - Списание "Янтра", г. 1 (1886-87), № 13-14, Търново.

Ст. Чакъров (М. Г. Греков). Добри Петров Чинтулов - народен поет (материали за биографията му). - Илюстрация Светлина, г. IX (1899) кн. 2 и 3.

В. Пундев. Добри Чинтулов (1822-1922). Издание на Българската академия на науките. Българска библиотека бр. 17. София, 1922.

Сборник Добри П. Чинтулов по случай стогодишнината от рождението му (1822-1922) под редакцията на Н. Табаков. Сливен, 1922.

Б. Йоцов. Добри Чинтулов. - Съвременник, г. II. 1922, кн. 2.

Избрани песни от Добри П. Чинтулов. Издава юбилейния комитет. Сливен, 1922.

М. Арнаудов. Добри Чинтулов. Сборник Медведев, София, 1923.

К. Константинов, Добри П. Чинтулов. - Учителска мисъл. г. VII (май и юни 1926 г.), кн. 9 и 10.

Н. Табаков. Песните на Чинтулов. - Училищен преглед, г. XXV (септември и октомври 1926 г.) кн. 7 и 8

Н. Табаков. Няколко писма от Д. П. Чинтулов, неиздадени до сега. - Училищен преглед г. XXVII (ноември и декември 1928 г.), кн. 9 и 10.

Б. Йоцов. Българска революционна романтика (Д. П. Чинтулов и Г. С. Раковски). Българска историческа библиотека, г. II (1929), Т. 1.

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Стани, стани, юнак балкански. Стихотворения, речи, писма, спомени за Добри Чинтулов. Подбор и ред. Н. Табаков. С.: Български писател, 1973 (1986).

Ръкописните учебници на Добри Чинтулов. Издирил, проучил и подготвил за печат Д. Леков. С.: БАН, 1987.

Константинов, Константин. Разкази за Добри Чинтулов. С., 1967 (1973).

© Никола Табаков, 1929
© Издателство LiterNet, 10. 02. 2004
=============================
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Под ред. на М. Арнаудов. Т. II, София: Факел, 1929.
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Т. II. Под ред. на Н. Аретов. Варна: LiterNet, 2004.