Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ

Никола Филипов

web | Библиотека "Български писатели". Т. I.

Нова насока на българската книжнина. Дамаскини. - Света Гора (Атон). Просветни и национални домогвания. - Епохата: политически и духовен гнет. - Живот на Паисий Хилендарски. - Подбуди за написване на историята. - Език, стил и метод. - Идеи за народността: в защита на българския род. - Ненавист към гърците; мнение за сърбите и русите. - Прием и влияние на историята между българите. - Преписи, добавки и преправки. - Влияние на Паисия. Йеросхимонах Спиридон. - Значение на Паисиевата история.

Нова насока на бълг. книжнина. Дамаскини. - Ако разглеждаме едно книжовно произведение не само откъм езика, но и откъм съдържанието, ние с право трябва да смятаме Славянобългарската история на Паисий Хилендарски за първо произведение на новата българска книжнина; защото в това произведение, покрай стремежа да се пише на жив народен език, а не на мъртвия вече църковнославянски, ние се натъкваме и на друг, по-важен факт: авторът проявява своя писателски индивидуалитет - темперамент, мироглед и отношение към съвременната действителност, отразена от известна страна в произведението.

Разумява се, появата на такова проникнато с нов дух произведение като Славянобългарската история, с която се начева нова ера в историята на нашата книжнина, не може да се обясни само с индивидуалните качества на неговия автор. В случая ние трябва преди всичко да вземем пред вид произведенията, които са предшествували поменатата история и които, макар да нямат нейното значение, все пак, в някои отношения, набелязват нова насока в развоя на нашата книжнина; подир това трябва да вземем предвид и други външни условия: средата, в която се е движил авторът, и епохата, в която е живял.

Новата насока захваща от XVI в., когато се появяват произведения, писани на народен говорим език, а не на църковнославянски. Дошло се до съзнание, че народът трябва да разбира това, което чете. Тези произведения, които вече скъсват с една традиция, са дамаскините, наречени така по името на солунския гръцки проповедник, иподякон Дамаскин Студит, който е съставил в XVI в. сборник от слова, написани на гръцки народен език. Преведени на български народен език, тези слова се преписвали и разпространявали у нас с особена ревност. Изобщо, те допаднали на вкуса на народа дотолкова, че последният почнал да нарича "дамаскини" и други произведения - проповеди, поучения, житиета и пр., писани на разбран, популярен език. Появили се и наши книжовници - автори на дамаскини. Обаче преводачите и авторите на дамаскините са се влияели в езиково отношение от изворите, които са имали на ръка: старобългарски, църковнославянски, руски и сръбски. Ето защо живият български език, на който те се опитвали да пишат, съдържа примес както от архаични - старобългарски езикови форми, тъй и от чужди: руски (главно руски църковнославянски) и особено сръбски; освен това, те са употребявали гръцки и турски думи и диалектични изрази. Както се вижда, езикът на дамаскините е бил неустановен, но все пак последните. свидетелствуват, че в нашата книжнина е бил вече отворен път за живия народен език. И само в това отношение дамаскините представят нов етап в развоя на нашата книжнина; защото откъм съдържание и стил те си остават досущ верни на традицията: съдържанието им е нравствено-религиозно и чуждо на реалния живот, а стилът им - шаблонен, риторичен, подражателен, условен и лишен от искрено чувство, - стил, който не ни говори нищо за индивидуалността на автора. Може да се каже, че по дух и стил тази книжнина напомня книжнината ни от по-ранните епохи: среднобългарската и старобългарската.

Донякъде превъзхождат обикновените дамаскини поучителните слова на йеромонаха Йосиф Брадати, родом, както се предполага, от Елена и живял в първата половина на XVIII в. в Рилския манастир. Като виждал, че простите хора не могат да разберат "псалтирское тълкованiе и каноническое чтенiе", той настоява "мiрска църква да имат книги поучителни по прости язык, да се разбират, и прости людiе безкнижни да разумевают". Ето защо Йосиф Брадати се опитал да превежда своите слова от старобългарски, па може би и от гръцки, на простонароден говорим език. Преводът му е свободен и на места преводачът внася свои думи и мисли, та словата му правят впечатление на оригинални и издават до известна степен неговия индивидуалитет. Наистина, и Йосиф Брадати иска да използува живия народен език за църковни цели, ала неговите слова вече съдържат и нов - светски елемент: в тях забелязваме едно прозрение на автора в живота, в съвременната му действителност. Така, той изобличава несъгласието между българи и гърци, което било причина да паднат под турско иго; порицава сребролюбието на богатите, които вземали големи лихви от бедните; осъжда жените, които си позволявали разкошни накити, и поповете, които, вместо книги, държели котки или гладели кученца, или вместо да украсяват църквите с "различни поучителни книги", купували мрежи и питали де има риба да ловят и т. н. Под влияние на времето си, а също и на книгите, от които е превеждал, Йосиф Брадати не е успял да остане до край верен на своето гледище - да пише напълно на жив народен език, та да го разбират лесно "и прости людiе безкнижни": и неговият език съдържа в изобилие архаични, църковнославянски форми.

Света Гора (Атон). Просветни и национални домогвания. - Родството на Паисий Хилендарски с неговите предшественици - преводачи и автори на дамаскини се състои, може да се каже, само в това, че и той отваря, макар не тъй нашироко, вратите на книжнината ни за живия народен език; а по дух, авторът на "Славянобългарската история" е напълно оригинален, самобитен и тъй да речем - модерен, при това с несъмнени творчески дарби. Със своята история, в която се очертава твърде ясно неговият писателски образ, Паисий прокара с един замах правия път, по който почна бързо да се движи новата ни книжнина, - да се движи, развива и усъвършенствува.

И друго: със своето произведение той се явява като пръв народен будител през най-тежкия период от турското владичество над нас, като патриарх на нашето национално възраждане.

Средата, в която се е движил Паисий, е имала важно значение както за неговото умствено развитие, тъй и за характера на неговата книжовна дейност. На 23-годишна възраст, в 1745 г. той отишъл в Хилендарския манастир, гдето брат му Лаврентий, 20 години по-стар от него, бил игумен; подир това се преместил в Зографския манастир. А Светогорските (Атонските) манастири в него време са били пак център на религиозен и просветен живот за южните славяни, както са били преди турското владичество. В XVIII в. просветният живот в тези манастири достигнал до такъв подем, че гръцкият монах Евгений Вулгарис, погърчен българин, с висше философско образование от Запад, отворил в 1753 г. в Светогорския манастир Ватопеди академия, за която мислел да повика професори от Германия, които да четат лекции по философия. Наистина, тази академия съществувала до 1758 г., но самото нейно отваряне ни показва достатъчно каква е била духовната атмосфера в поменатите манастири. Освен това, в тях се пазели съчинения на стари писатели, също тъй и съчинения на писатели от по-ново време, напр. на руски писатели от XVI и XVII векове. Подирните съчинения съдържали вече и светски елементи, а това свидетелствува за отпадъка на традицията да се пишат книги само с църковни и религиозни теми. При това светогорските монаси преписвали стари книги, съставяли и нови и разпространявали едните и другите вън от манастирите. В тези манастири са идвали просветени чужденци (сърби, руси и др.), духовни и светски лица, и тяхното посещение съдействувало да закрепват и да се разширяват духовните интереси на мастните монаси, а също тъй да се засилва светското направление на тяхната книжовна дейност. От друга страна, между атонските монаси, - българи, сърби, гърци и руси, - се пораждали съперничества и спорове, които минавали на национална почва, добивали национален характер. Например български и сръбски монаси спорели върху такива въпроси: чий е Хилендарският манастир? кой народ е по-славен?... Явно е, че тези манастири са станали и център на будно национално съзнание, на повишено патриотическо чувство.

Епохата: политически и духовен гнет. - В епохата, в която е живял Паисий, нашият народ е прекарвал най-тежкия период от своето робуване под турците. Подир злополучното Чипровско въстание в края на XVII в. по-будната част от народа ни била избита, заточена или принудена да се изсели в чужбина. Както органите на турската власт, тъй и отделни турци вършели големи злоупотребления, произволи и насилия над беззащитното българско население, което страдало и от върлуванията на разбойници. Нашият народ бил обладан от отчаяние, безнадеждност и примирение със съдбата. Турската империя преживявала тогава бърз упадък и разложение и Цариградското правителство не било в състояние да спре тоя процес. Опитите да се реформира държавата и създаде колко-годе ред и законност в нея, излизали несполучливи, понеже правителството не намирало в страната нужната обществена сила, която да го подкрепи в случая. Еничарите и фанатизираното турско духовенство, което се ползувало с голямо влияние между невежото турско население, пречели на всеки опит за обнова на държавата; а против централистичните стремежи на правителството се обявявали отделни паши - областни управители, някои от които дори се провъзгласили за независими владетели. Особено тежко било положението на българското население в селата, дето турските паши и бегове могли да вършат по-свободно произволи и потисничества. И разореното икономически и лишено от най-елементарни човешки права население почнало да бяга от много села и да отива в планините или в градовете, дето животът бил сравнително по-сигурен.

От друга страна, през тази епоха нашият народ изпаднал напълно и в духовно робство. Цариградският гръцки патриарх, който станал духовен глава на всички православни християни в Европейска Турция, под булото на религията гонел панелински цели: да погърчи, покрай другите, и българския народ, и по тоя начин да възстанови някогашната Византийска империя в нейните най-големи размери. И елинизаторската политика на гръцката църква успявала, защото както патриархът, тъй и цариградските гърци, особено фанариотите, които, между другото, заемали висши духовни длъжности в българските земи, се ползували с голямо влияние пред турското правителство, което тогава не обръщало внимание на етническите различия, които съществували всред християнското население в империята, подчинено в църковно отношение на цариградския патриарх: за турското правителство цялото това население било "рум милет" (гръцко население). Освен дето ограбвало безмилостно българското население, деморализираното фанариотско духовенство употребявало всички средства, за да го погърчи. Най-целесъобразни средства в случая, разумява се, са били църквите и училищата. Ето защо фанариотите заменяли славянското богослужение в българските църкви с гръцко, а също тъй славянският език в българските килийни училища бил заместван от гръцкия; освен това, старобългарските и другите църковнославянски книги били унищожавани. Елинизацията напреднала бързо, когато гърците отворили в българските градове нов вид училища - светски, които имали общообразователен характер. Било от любознателност, било от търговски нужди, българските граждани почнали да пращат ревностно своите деца в тези училища. И там младите българчета усвоявали добре гръцкия език, който е бил потребен не само за вътрешни, но и за външни търговски сношения, а от друга страна, давал възможност да се добие по-широко и по-високо образование; но в същото време в поменатите училища повечето от тези българчета се прониквали от гръцки дух и се подготвяли за бъдещи "отцеругатели", т.е. отстъпници от своята народност и дори нейни врагове. Освен това, и други българи, за да се ползуват от покровителството на гръцката духовна власт или за да се рекламират по-добре пред чуждия свет, се обявявали за „гърци". Елинизацията в нашите по-големи градове направила такъв успех, че много българи почнали да се срамуват и отричат от своята народност и език, да се наричат "гърци" и да говорят гръцки; защото, според тях, тези, които се наричали "българи" и говорели български, били прости и глупави, а гърците били "мъдри и политични"!... Българското национално съзнание се крепяло главно в селата, в които елинизацията прониквала мъчно, и в малките балкански градчета, дето, благодарение на разните привилегии, с които те се ползували, съществували из вестни свободи. Изобщо, българското население в тези градчета, в които цъфтели занаятите, се отличавало с буден - свободолюбив и дори борчески дух. Така настъпило раздвоение посред българския народ под турското владичество: едната част от него се гърчеела, а другата пазела своя език, своите народни обичаи, нрави и традиции. И между тези два лагера българи съществувала ненавист.

Живот на Паисия Хилендарски. - В такава среда се е движил и в такава епоха е живял Паисий Хилендарски. С развито национално съзнание, горещ родолюбец, наблюдателен, прозорлив и усетлив към действителността, към настоящето, Паисий не тръгнал по пътя на другите наши книжовници от съвременната му или от по-старата епоха: той искал чрез перото си да пробуди, да възроди своя народ и да го защити от нападките на чужденците. Ето защо, макар да бил монах, Паисий се явява пред нас като светски, национален деец - патриот, а не като църковник-нравоучител.

За живота на Паисий ние черпим сведения, току-речи, само от кратките случайни автобиографични бележки, които той е прибавил към историята си. Дори и тези преписвачи на неговата история, които са го познавали лично, нищо не ни говорят за него, защото сякаш смятали неговото дело не за индивидуално, а за общо, каквато е напр. народната песен: и тя си има свой автор, но се разпространява, пее и преправя от други песнопойци, без да се интересува някой от него. Роден в Самоковската епархия в 1722 г., Паисий се учил в килийно училище и не е добил по-високо школско образование. "Не учих се, казва той, ни граматика, ни политика никако". Може би, от родното си място той е отишъл в Рилския манастир, за който ни говори с особена почит. В 1745 г., както казахме, той заминал за Хилендарския манастир при брата си Лаврентий, дето станал монах. Тук той попаднал в средата на по-просветени хора, намерил и множество книги на църковнославянски, сръбски, руски и гръцки език, та можал да разшири своето образование. През пролетта в 1761 г., като проигумен, той отпътувал за Карловци (Австрия) с поръчка от Хилендарския манастир, да получи имота, който починалият там хилендарски архимандрит Герасим е завещал на поменатия манастир. Паисий бил изпратен в Карловци с препоръчително писмо, в което е наречен "честнъйши проигумен" и човек, който се отличава с особена "вярност и усърдие". Той получил завещания имот от карловицкия архиепископ и митрополит Павел Ненадович, като подписал приготвената за случая разписка (21 май 1761 г.). И само по тоя подпис на нашия историк ние днес можем да съдим за неговия почерк. От Карловци Паисий се върнал в Хилендарския манастир, но възникналите раздори между калугерите, поради неизплатен дълг към турското правителство, го накарали скоро да отиде в Зографския манастир. Подир това, със своята написана вече история, той почнал да пътува из България. За неговото пътуване ние имаме само едно положително сведение: в началото на 1765 г. той бил в Котел, дето тамошният млад свещеник Стойко Владиславов (бъдещият епископ Софроний Врачански) преписал историята му. Какво е станало по-нататък с Паисий, ние не знаем. Вероятно, той е посетил и своя роден край, Самоковската епархия, гдето в 1771 г. бил направен друг препис от неговата история. В 1783 г. се споменува един българин Паисий, който е живял в йерусалимския манастир „Св. Сава" и е написал на гръцки език хвалебен канон на Св. Богородица. За тоя Паисий се казва, че бил от Рила, т.е. от Самоковската епархия, бил по-рано монах в светогорски манастир и прекарал в йерусалимския манастир "Св. Сава" 40 години, като направил със свои средства библиотеката в кулата. В 1784 г. се споменува пак за някой си българин Паисий в Св[ета] гора. Сведения за него ни дава в своята автобиография сръбският архимандрит Герасим Зелич, който се срещнал с него в градчето Карея, гдето ставал пазар и се намирало седалището на светогорските власти. Според Зелич, тоя българин-монах, старец "с бяла брада до пояса", - бил от Зографския манастир и му послужил за преводач при срещата с гръцки калугери. В своя разговор със Зелич на български език тоя Паисий изразил своята ненавист към гърците, които сметнали Зелич за "дебелоглав българин" ("бугарин дебеле главе"). Мъчно може да се допусне, че оня българин Паисий, който е бил в йерусалимския манастир "Св. Сава", ще е знаменития автор на Славянобългарската история, понеже, при своята омраза към гърците и ревност към родния си език, той не би написал на гръцки поменатия хвалебен канон на Св. Богородица. Може да се приеме по-скоро, че патриархът на нашето Възраждане, след като е пътувал из българските земи, за да хвърля семето на народната пробуда, се е прибрал пак в Зографския манастир, дето е починал, и че там се е срещнал с него сръбският архимандрит Зелич. Съществуват и местни предания за живота и смъртта на нашия историк, обаче те са лишени от нужната достоверност. Но ако външният живот на Паисий Хилендарски ни е малко познат, вътрешният му живот е ясно и цялостно очертан в неговата История.

Подбуди за написване на историята. - Паисий започнал своята история в 1760 г. в Хилендарския манастир, а я завършил в Зографския през 1762 г., като я озаглавил "История славяноболгарская о народе и о царей и о светих болгарских и о въсех деяния и бития болгарская. Събрано и нареждано Паисием йеромонахом бившаго и пришедша в Светне гори Атонские от епархии Самоковские в лето 1745 и събравшаго историю сию в лето 1762 на ползу роду болгарскому". Кои са вътрешните подбуди, по силата на които Паисий се е заловил да напише историята си? Преди всичко, - тъгата му, че неговият народ, когото обичал безгранично, нямал своя история. "По мало снедаше ме, казва той, ревност и жалост по рода своего болгарскаго, защо не имеят история заедно съвъкупленна за преславная деяния испервая времена рода нашего и светих и цари". Или: "Аз излиха поревновах по рода и отечество болгарское, и много труд сътворих сьбирати от различни книги и истории, донедеже събрах и съвъкупих деяние рода болгарскаго в книжицу сию"... Паисий имал "много желание" да напише история на своя народ, защото бил убеден, че да се познава родното минало е "потребно и полезно", и виждал, че всички други народи имали история на своя език и че всеки книжник от тях "знает и сказует и хвалите се за свой род и язик". От друга страна, той виждал с болка на сърце, че много българи се срамували от своята народност, водели се по чужда "политика", език и обичаи, а своите хулели, и се учели да четат и говорят по гръцки; но в същото време схващал, че една българска история ще пробуди националното съзнание у тези българи - "отцеругатели" и родоотстъпници, ще ги вразуми и отбие от пътя, по който са тръгнали. Като външни подбуди са били самохвалствата, укорите и подмятанията, които гърци, сърби и руси са правели на българите, че намали своя история, че били без славно минало, че не били "мудри и политични", а "прости", "глупави" и "нищетни". Паисий искал да покаже, че българите не само са имали славно минало, но че никога са стояли по-горе от поменатите чужденци; освен това, да изтъкне на последните, с какви добродетели се отличават българите и причините, по които те са останали в негово време по-назад в просветно отношение.

Както сам заявява, Паисий, макар да страдал от главоболие и стомашна болест, положил в продължение на две години "много труд", прочел "много книги и премного", за да събере материал за своята история. Като си е служил с църковнославянски, сръбски, руски и гръцки езици, той търсил "много време прилежно" тоя материал в Светогорските манастири (Хилендарския, Зографския и др.), в България, па дори и в "Немска земля", т.е. Австрия, дето, както видяхме, бил изпратен в 1761 г. с мисия. Той споменува за български истории, Кормчая книга, гръцки истории и летописи (цитира, напр. летописеца Теофан), някаква кратка немска история, „руски и московски печатни истории", сръбски книги, пролози, отечници, житиета, царски хрисовули („привилегии")... Но като източници той е използувал печатните произведения главно на два автора, имената на които отбелязва в историята си: на Мавро Орбини и Цезар Бароний. Дубровнишкият абат Мавро Орбини е издал в 1601 г. на италиански език книга за славянските народи,която била преведена в 1722 г. на руски под заглавие: "Книга Iсторюграфiя початiя имене, слави и разширеже народа славянскаго"; а кардиналът Цезар Баронии издал в края на XVI в. и началото на ХVII в. на латински език голямо историческо съчинение, което боло преведено в 1716 г. на руски, в съкратен вид, под заглавие "Деянiя церковная и гражданска от рождества Господа нашего Iисуса Христа". Освен това, нашият историк е използувал и някои народни предания. След като събрал материал от много ръко-писни и печатни книги, Паисий, го "поразпространил", и "съвокупил" своята история.

Език, стил и метод. - Паисий Хилендарски е искал историята му да бъде четена и разбрана от народа; затова той се опитал да я напише "просто", т.е. на обикновен говорим език. "Не бист мне, казва той, тщанием за речи по граматика слагати и слова намещати". Обаче в това отношение той не можал да устои напълно, - дори и сам твърди, че превеждал от руски "на болгарски прости речи и словенски". Причината е тази, че, от една страна, той се е влияел от дамаскините и от църковнославянските, сръбските и руските източници, от които се е ползувал; а от друга страна, е срещнал, както се вижда, затруднения, когато се е опитвал да пише на жив народен език, защото последният в негово време бил беден, необработен и не дотам годен за написване на такова произведение, каквото представя Славянобългарската история. И езикът на Паисий е неиздържан, лишен от единство: покрай новобългарски форми и изрази, той съдържа архаични елементи (от старобългарски или църковнославянски език) и елементи от сръбския и руския езици. Особено изобилствуват елементите от рускославянския език (смес от старобългарски и руски), който от втората половина на XVIII в. е започнал да упражнява силно влияние върху нашата книжнина за сметка на сръбския език, чието влияние е преобладавало в по-ранната епоха, както се забелязва това, напр. в дамаскините. Поради тази неиздържаност и непоследователност в езика, обикновеният четец не може да схваща навсякъде с еднаква леснота мисълта на автора.

Паисий си имал свой индивидуален стил, който се отличава с естественост, непринуденост, гъвкавост, някъде с особена живост и образност. Той пише волно дори и тогава, когато дава цитати от някой автор. От живата му и подвижна реч понякога блика лиризъм; тонът му е разнообразен: ту спокойно-разказвателен, ту ироничен и сатиричен, ту възторжен или елегичен. Изобщо, в цялата Славянобългарска история проличава темпераментът на нейния автор и неговото настроение, което се мени в зависимост от въпроса, който го занимава.

Славянобългарската история на Паисий не представя труд на спокоен обективен учен: тя е написана с патриотична цел. Ето защо важното е да се види не доколко тази история отговаря на изискванията на науката, а с какви похвати, с какъв метод си е послужил авторът й, за да постигне поставената си цел. Както казахме, Паисий бил твърде усетлив и прозорлив към действителността, към настоящето. Обаче настоящето, към което той се отнасял с достатъчна обективност, го огорчавало, будело у него тъжно чувство, засягало болезнено душата му; затуй пък миналото на неговия народ предизвиквало у него бодрост и възторг, както у всеки патриот - романтик. Като знаем целта, която си е поставил Паисий при написването на своята история, неговото отношение към настоящето и миналото, за нас са обясними както похватите, с които той си служи, тъй и особеностите, които отличават произведението му. Паисий идеализира миналото на своя народ, подбира тенденциозно материала, борави волно с фактите, преправя данни, описва подробно някой факт, за да го направи по-интересен и увлекателен, рисува живо някои бележити личности, допуща суеверни легенди и анекдоти, спира се повече върху светлите страници на миналото на своя народ, а тъмните замълчава или отбелязва накратко, омаловажава миналото на чужди народи, които се самохвалели и оскърбявали българския народ...1 Той иска да направи историята си убедителна и увлекателна за народа; подчертава и повтаря някои факти, които прославят миналото на българския народ, и навремени подканя четеца, да внимава и се взре в това, което е написано, за да разбере истината. Към чуждите източници Паисий се отнася недоверчиво, защото те или укривали истината относно миналото на българския народ, или нарочно не пишели за неговите славни дела; ето защо той се старае да обори твърденията на чуждите историци или да допълни техните сведения. Изобщо, неговото схващане на същността на историята е теологическо; Бог ръководи делата на отделните исторически личности и народи, - всичко в историята става по Божие "попущение", "повеление", "воля", "благоволение" или "мановение". Но понякога нашият историк застава на научна основа, като изтъква причинната връзка между събитията и дава верни обяснения на някои исторически явления.

Идеи за народността; в защита на българския род. - В уводни бележки към своята Славянобългарска история Паисий посочва голямото образователно и възпитателно значение изобщо на историята.2 Подир това следва интересно предисловие към онези, които "искат да прочетат и послушат" това, което е написано в нея. От това предисловие се вижда, че Паисий смята родния език и история като най-важни фактори за запазването на народността. На онези българи, които тачели своята народност и отечество, той говори, че е "потребно и полезно" да познават родната си история, защото всички други народи имат свои истории и всеки грамотен от тях знае и говори за своя род и език, и се хвали с тях. На българите родоотстъпници - "отцеругатели" той отправя преди всичко укор: "А кои не любят за свой род български знати, но се обращают на чужда политика и на чужди език, и не радат за свой език болгарски, но се учат четати и думати по гръчки и срамят се да се наречат болгаре, - о неразумне и юроде! поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четиш по свой язик и не думаш?"... И Паисий се залавя да разбие мотивите, по които някои българи се срамували от своята народност и език и се гърчеели. Като схващал, че тези българи вършели това, защото преди всичко не знаели, какво славно минало има техният народ, той бърза да им го покаже: българите са имали "царство и господство"; били славни и прочути по цялата земя; много пъти от "силни римляни" и "мъдри гърци" са вземали данък; чужди царе и крале давали дъщерите си за съпруги на българските царе, само за да имат "мир и любов" с последните; от всички славянски народи най-славни били българите, понеже те първи имали царе и патриарси, първи се покръстили, най-много земя завладели, първите славянски светии били от техен род и език и пр. Обаче поменатите българи се гърчеели и по друг мотив: българите били "прости и глупави", нямали "речи политични", а гърците били "по-мъдри и по-политични". На това огорченият родолюбец възразява: „Но вижд, неразумне: от гръци има много народи, по-мудри и славни, - дали оставля некои грък свой език и учение и род, както ти, безумне, що оставляш и немаш никой прибиток от гръчка мудрост и политика?" Подир това Паисий понижава тона и бащински съветва, като изтъква предимствата на българите: "Ти, болгарине, не прелащай се, знай свой род и язик и учи се по своему язику: боле ест болгарска простота и незлобие! Болгари прости свакаго у свой дом приемают и гощавают и даруют милостиню, кои у них просят; а мудри и политични гърци то никако ни творят, но и отнимают от прости и похищают неправедно, и више грех, а не полза от нихна мудрост и политика приемлют." Но Паисий допущал още, че същите българи се срамували от своя род и език пред просветените чужденци и търговци, защото българите нямали от своята среда в негово време "търговци и книжници, и хитри и славни на земли", но повечето от тях били "прости ораче и копаче, и овчаре, и прости занаятлии". И той намира с какво да възрази и на това: че "от Адама до Давида и праведнаго Йоакима, Йосифа Обручника" нито един от праведните и свети пророци и патриарси не е бил "търговец или прехитър и горделив", каквито са били хитреците, които родоотстъпникът българин почитал, па им се чудел и се влачел по техния език и обичай, - всички били земеделци, овчари, прости и незлобиви; от друга страна, и сам Бог предпочитал простите и бедните хора: Христос слязъл и поживял в дома на простия и бедния Йосиф...

Така Паисий искал да вразуми "отцеругателите" българи, като ги запознае с миналото на техния народ. След като отбелязва, че българите имат славно минало, той добавя, че техните царе и патриарси са имали летописни книги, кондики и истории, много житиета и правила, но в него време нямало книгопечатане, а хората от небрежност не преписвали книгите; след като пък турците завоювали неочаквано България и разбили и църкви и манастири, и царски и архиерейски дворци, много от поменатите книги се погубили; защото в него време хората, уплашени и ужасени от турците, бягали и гледали да спасят само своя живот.

Ненавист към гърците; мнение за сърбите и русите. - Подобно на старите летописци, Паисий захваща своята история от библейския разказ за потопа - от Ной. След като разказва, как се размножило отново човечеството и как постепенно се образували и разместили по земята различните народи, той стига най-сетне до славяните и частно - до българите. Подир това излага историята на българите до падането им под турците. В изложението се съдържат редица фактически грешки и невероятности: авторът дава погрешни дати, забърква събития, смесва царе, говори за съвсем непознати владетели и др. Но, както знаем, Паисий не мислел да пише научен труд и да подлага на критика материята, която е събирал. Неговата задача се свежда в това - да покаже, че българите са имали славно минало, и той с една наивност и доверчивост дава място в своята история на всички данни, които улесняват тази задача. В своята история той описва подробно победите и храбростта на българите, посочва добродетелите на някои български царе, изтъква, че българите завоювали много земя, че първи от всички славянски народи се покръстили и се сдобили с цар, патриарх и писменост и т.н., - изобщо, старае се да докаже обстойно това, което бе само отбелязал в предисловието на историята си. Като излага историята на българите, Паисий в същото време отговаря на нападките на гърци, сърби и руси към българите, като иска да убеди читателите си, че българите някога са стояли по-горе от поменатите народи и че гордостта и самохвалствата на последните са неоснователни.

Паисий проявява голяма ненавист особено към гърците. Според него, гърците били злобни, хитри, лукави и завистливи. Те мразели българите, воювали постоянно с тях и гледали винаги да ги покорят. В своите истории те нарочно не пишели за подвизите на българите. Гърците "имали мъдрост и политика и церемонии много", но "простите и глупави" българи били постоянно крепки, храбри и съгласни във време на война, и много пъти ги побеждавали. Гърците довели турците в Балканския полуостров, а не, както те казват, - българите; и с турска помощ и насилие пак усвоили Търновската патриаршия, и още оттогава започнали да пакостят на българите. Те не поставяли българи за епископи, а - все от своя език; не се грижели и за български училища, но всичко "обръщали" на гръцки език. И ако българите са останали "прости и неучени", не се грижат за свое учение и език, и много от тях "се обратили на гръческа политика и учение", - за това е виновна гръцката духовна власт. Гръцките владици вършели и в негово време много несправедливи насилия над българите, но последните пак ги приемали „благоговейно" и ги почитали за архиереи; но, забелязва нашият историк, за своята "простота и незлобие" българите ще получат своята отплата от Бога, както и гръцките архиереи - за "великата обида и насилие". Понеже се страхува, да не бъде обвинен в пристрастие, като пише така за гърците и българите, Паисий заявява: "Не писа се зде, що би похвалили болгари, а гърци хулили, смотри, читателю, но како се обрете деяние их, тако и написа се"...

Сърбите не са пакостили на българите толкова, колкото гърците, но Паисий напада и тях, защото те се гордеели, самохвалели и преиначавали историята, освен това, - укорявали и хулели българите. Той се спира доста върху тяхната история, за да покаже, че те са стояли по-долу от българите и че самохвалствата и надменността им са незаслужени. Сърбите, твърди Паисий, образували по-късно държава от българите, по-късно се покръстили и просветили. Тяхното кралство било малко и съществувало кратко време. Сърбите били отначало под властта на римския папа и държели "римската вяра", но нямало писано ни в латинските, ни в гръцките летописи, в кое време ги по-кръстили "римляните"; а православието приели много по-късно. Сръбските крале били от латински род, а не от сръбски, и нямали нито градове, нито пък се знае, кой де седял, кой манастир направил и пр. Понеже сърбите се величаели, хвалели и - "притчи написали", че за толкова години убили един български цар - Михаил Шишман, Паисий казва: "Болгари за толико лета царствовали и толико цари убили и покорували, - никакву причту, ни похвалу не писали им сербие, нито смотрают, но хулят сви и донине на Шишмана и на дом его болгарски." Сърбите се гордеели най-много със своя крал Стефан Душан, когото някои от тях смятали за светец и го нарекли "Силни Стефан". Според Паисий сърбите "покривали" делата на тоя крал. Стефан Душан убил баща си и "по свое мнение и високоумие" нарекъл себе си цар, а сръбския архиепископ - патриарх, та четирте патриарси го проклели и отлъчили "от закона", а всички крале и царе му се надсмели за това негово "безумие" и го нарекли "Стефан Насилни". Сърбите намерили у некой латински философ „притчи и титли народние" за народи и места в Европа, и всичко това приписали на Стефана Насилни, като го изобразили на щампа и показвали, че уж той покорил и владел тези народи и места. Те не гледали в родословието, дето първи са писали за него и делата му, а „самомненно" написали, кой каквото чул от баби. Всъщност, силата на Душан била кратка; той погубил сръбското кралство, навел си гнева Божи и умрял "в проклятие и отлучение", и с него се прекратил родът на Симеон Неман. Стефан Душан станал "самоволно" цар в Скопие и владял за кратко време български и гръцки земи. Българите си взели обратно от сърбите своята земя, тъй че турците отнели Македония от българите, а не от сърбите. На сърбите се струвало от "безумие", че те изпърво са били по-славни от българите „с кралевство, войска и земля." "Но не ест тако, пояснява Паисий: болгари сви язици знают на земли и у сваки истории свидетелствует и обретает се писано; за сербие - нигде никако писмо, ни свидетелство в истории и латинские и гръческие." Сърбите почнали да пишат едва от времето на Симеон Неман и в техните родословия и житиета на крале и светии нямало никакво съгласие, - колкото книги има у тях за кралете, все различно било написано: "кой како хотел и како слишал от прости человъци, тако и писал". Поради тези "несъгласни известия" не може да се разбере, кое е право и истина. "И донине, завършва Паисий, някои от них вадат новина и китат история и речи празни, но не имеют испърво никако свидетелство за своего рода, како що имеют болгари от гръчки и латински истории." Подир това Паисий забелязва, че сърбите, които са под турците, били много "по-прости и нищетни" от българите; малко "по-искусни" в четене и писане били онези сърби, които живеели в „Немачка държава" (Австрия), понеже имали църковна свобода.

Паисий не щади и русите, макар за тях да пише по-въздържано и да има по-голямо доверие в техните исторически книги. Някои руси, по примера на австрийските сърби, хулели българите, защото последните били "прости и некнижни в писане"... Освен това "москалите и русите" се надигали, че първи приели кръщението и славянската писменост. Паисий твърди, че това не било така: затова те не могли да посочат никакво свидетелство. Макар те да говорели тъй, но гръцките и латинските летописи ясно съобщавали в кое време се е покръстил и просветил българският народ: много по-рано и от руси, и от сърби. Ако русите са били в негово време по-просветени от българите, това се дължи на обстоятелството, че "имеют царство и свобода църковная" от много време, отворили си училища и малко по малко възприели "мудрост писмена", при това печатали книги, и пишели както им се иска, понеже им е възможно. Паисий схващал вярно, че причините, по които българите в негово време са останали в просветно отношение по-назад и от австрийските сърби и от русите, са от една страна, турското иго, - което е било по-тежко за българите, понеже България се намирала "посреде турчином" и Цариград бил близо, - а от друга страна, гръцкото духовно владичество. Ето защо той напомня на поменатите сърби и руси, че те трябва да благодарят на Бога, задето ги е запазил "от попрание агарянское и от гръческая власт архиерейская"; защото, ако бяха поне малко опитали от това, от което страдат българите, много биха им благодарили, че и при такова страдание и насилие те, българите, пак държели неизменно своята вяра!...

Прием и влияние на историята между българите. - Като написал своята история за "полза и похвала" на своите сънародници, Паисий се погрижил тя да бъде четена и разпространявана. Преди всичко той се обръща с позив към тях: "Преписуйте историйцу сию и платите, нека вам препишат кои умеют писати, и имейте ю да се не погуби!" Подир това енергичният народен будител тръгнал с историята си из българските земи, за да даде сам възможност на своите съотечественици да я четат и преписват. Почвата била благоприятна и семето дало плод, - желанието на Паисий се постигнало. Както казахме, в някои кътове на българските земи се крепило националното съзнание; освен това, между българските земи и Атонските манастири и Рилския манастир се създали връзки посредством пътуващите монаси - изповедници и таксидиоти. Тези деятелни и родолюбиви монаси, като излизали от поменатите манастири - огнища на просвета и повишено национално чувство, прониквали и в най-далечните краища на българското отечество и, между другото, отваряли килийни училища, проповядвали и будели заспалия народен дух. Но и много българи отивали на поклонение в тези манастири, особено в Рилския манастир, а това също тъй съдействувало да се буди и крепи националното съзнание. Историята на Паисий намерила очаквания прием: тя почнала да се чете жадно, преписва и разпространява. У българите, които "ревнували и усърдствували по своего рода и по свое отечество болгарское", тя предизвикала бодрост, смелост и национална гордост, и им послужила за силно морално оръжие срещу хулителите на тяхната народност; а у много българи, които се гърчеели, пробудила националното съзнание и някои от тях от "гърци" станали сетне ревностни дейци по възраждането на своя народ. Събитията в края на XVIII в. и началото на XIX в. - руско-турските войни, френската революция, освободителните движения на сърби, гърци и румъни, опитите за реформи в Турция също тъй съдействували, да се подигне духът на нашия народ, и Славянобългарската история на Паисий добивала още по-голяма цена: тя все повече се е търсела, чела, преписвала и разпространявала. Народът я милеел и пазел като светиня. Някои преписвачи, у които тази история разпалила твърде много патриотизма, малко искали да знаят за авторско право и литературна собственост, та си позволявали наивно всякакви преправки и добавки в нея с цел, от една страна, да задоволят своето повишено национално чувство, а от друга - да направят историята още по-интересна и полезна за своите сънародници. Те гледали, както казахме и по рано, на Паисиевата история като на никакво общо дело, затуй не се интересували от личността на нейния скромен автор, па дори и името му замълчавали.

Преписи, добавки и преправки. - Досега са известни около 40 преписи и преправки на Паисиевата история.3 Изпърво тя се е разпространявала в ръкописни преписи, а в 1844 г. свищовският учител - дупничанинът Христаки Павлович я напечатал, в преработен вид, в Будапеща под название "Царственик или исторiя болгарская", ала без да се означава името на същинския й автор. И тоя "Царственик" бил една от любимите книги на поколението от втората половина на миналия век, което не е и чувало името на забравения тогава народен будител и автор на "Славянобългарската история", прекръстена на "Царственик". И едва през 1860 г., т.е. близо един век подир излизането на тази история, пръв Г. С. Раковски в своята книги "Няколко речи о Асеню Первому" и пр. даде печатно известие за нейния автор!...

Как е въздействувала историята на Паисий върху читателите, се вижда най-добре от бележките и добавките, които някои от тях са правели в нея. В Самоковския препис от 1771 г. преписвачът поп Алексий Велкович Попович отбелязва: „И от много желание, що имеях, потрудих се и преписах ю да ю имеем, понеже многажди видех, како укоряют нас сербие и греци, защо не имеем своя история заедно съвокуплена за цари и светих, що били прежде царствували и светили ся от них. Того ради желанием возжелех по своего рода болгарскаго и преписах ю да се не изгубит." В същия препис и даскал Николае написва: "Да има се прочатiти извесно пред народом болгарским да разумею, како имамо цари болгарски и да имамо ответ дати греком и сербом да не смо укорепи от всего народа греческаго и сербскаго, но да смо извесни, искусни и мудри." В Жеравненския препис читател пише: "Аз, Макарие, йеромонах Хилендарски, прочитах ето историю и разумех, что ест писано в нея. И вие потрудитите се, братия, да я прочитете, да ви буди на ползу - болгаром похвала, а на пакост греком." Друг читател-преписвач добавил по-късно в края на последния израз: "и сербом". В тоя препис срещаме и тази бележка: "Аз, Серафим, прочитах сия история у Сливен в лето от Христа 1792 и много полза намерих за болгари." В друг препис читател бележи: "Летопис болгарский заради болгарските народи; който чите, с внимание да чите, да познай, какво са имали болгарите царство." В по-късен препис преписвачът завършва статията, в която се разказва за падането на България под турците, със следните свои думи по адрес на българи и гърци: "Ах, ах! воистину, ах от безумия, ах от завист: сички ищеха да са цари и господари, а сега сички турски роби и говедари; един други се тикаха, и двамата пропаднаха в пропаст лютое и в уста лвова, да ги ядат живи и тое да ги гледат." Един преработвач завършва статията, в която се разправя за унищожението на Търновската патриаршия от гърцитe, вместо с Паисиевите думи, с тези свои думи: "Приклятая завист греческая! Послe докажу!" И за да "докаже", той добавя своя статия - "О времени втораго разорения Болгарии каковим образом бист", в която разказва възбудено: "Патриарх некто цариградский, аду наследник, дяволу друг, вторий Иуда, новий Ария, ошол при царя Селима на поклонение и сказал ему: "Царю многолетний! ест твои подданици, Болгарский род, сорови человеци, в бранех непобедими: и аще не смириш их до конца, то паки возстанут и возмут землю свою от тебе; но да разориш началния места их и градоначалников их, и тогда будиш мирен от брани." Тогда султан Селим с великою яростию возрев на него и въпроси его: "Да где ест началное место их?" Рече же патриарх Селиму: "Им ест столний град Терново, в Тракни - Андрианград." Тогда воста с великим гнeвом на Болгарию в лето Христово 1522 Селим сам разори Тракию от Андрианград до Средецград, а един каймакам, Мурза Татарски, сос 45 тисящами войска татарска покрай Дуная и Стара планина вся разсипаша от Чернаго моря до Видин, а в Македонию посла своего визиря сос 33 тисящею войска: нач от Драма даже до Босна - все потурчил, Доспат планина тогда истурчил, Чепину, Крупник, Кочени - вси тогда истурчили... Тогда и Терновская патриаршия огнем сожигоша и патриарха заклаша." Същият преписвач и преработвач на Паисиевата история, като останал недоволен от думите, с които Паисий отговаря на сръбските подигравки, заменя неговия израз със следния; „Летопис латински Мавробир, Буефир, летопис французкий, - оба тако глаголят: "Серби непотребныйший паче всех родов славянских, защо яко хулят на закон Божий"... Доколко е била ценена историята на Паисий от родолюбивите българи се вижда от тази бележка, направена в Котленския препис от 1765 г.: "И кой я усвои или открадне, да е афоресан и проклет от Господа Бога Саваота, и от дванайсетте апостоли и от светите отци, и от четирите евангелисти! И туч, и железо, и камик да се стопи, той - ни во веки!"...4

Влияние на Паисий. Йеросхимонах Спиридон. - Ако Паисий Хилендарски бе написал своята история с чисто научна цел, тя нямаше да има такова голямо значение, което има в сегашния си вид: като научно произведение тя щеше да се прочете от ограничен кръг читатели и щеше да се отбележи в историята на нашата нова книжнина само като ценен принос. Но както видяхме, с написването на историята си Паисий гонел патриотична цел, която наистина постигнал; защото, освен дето съдействувал пряко за пробуждането на народния дух, но и създал редица свои последователи, които продължиха неговото народно - възродително дело: Софроний Врачански, д-р Берон, Неофит Бозвели, Априлов, Неофит Рилски, Раковски, братя Миладинови и др. са в това отношение негови ученици.

Идеята, да се възкреси и не забравя миналото на нашия народ, като се напише историята му, Паисий внушил твърде рано на един свой по-млад съотечественик -габровеца йеросхимонах Спиридон, който е живял дълго време в Атон, а е написал своята "Исторiя во кратце о болгарском народе славенском" в 1792 г. в молдовския манастир "Нямца" (до Яш). Спиридон използувал историята на Паисий, но почерпил материал и от други източници, и в своето изложение е доста самостоятелен. Подобно на своя учител Паисий, и той "сожелал и своем народе" - "прежде бившаго славнаго", че дошъл в "таковое забвение и уничижение", та решил да му напише история, "да не доконца в забвение будет". Обаче историята на Спиридон не е могла да играе онази голяма роля, която изигра Паисиевата. Тя не е странствувала между народа, но и да е попадала в ръцете на някои читатели, не би могла да въздействува върху последните като Паисиевата. Спиридон нито е притежавал темперамента на Паисий, нито си е поставил неговата пропагандаторска и борческа задача. Неговата история е лишена както от ред, прегледност и закръгленост, тъй и от обединяваща патриотическа цел. Той събирал факти без всякаква тенденциозна преработка, като искал да даде само известни познания върху миналото на някога "славния" български народ. Освен това, Спиридон се е придържал повече о традицията - да се пише на църковнославянски език, затуй историята му се чете много по-трудно от Паисиевата. Изобщо, в своя труд той не проявява своята индивидуалност тъй, както прави Паисий в Славянобългарската история...

Значение на Паисиевата история. - Освен като будител и защитник на нашия народ, със своята история Паисий има и друго значение от национален характер: той пръв подигна решително въпроса за църковната ни свобода и се явява като предтеча на послешните наши дейци в борбата с гръцката църква; освен това, той намекна и за нашето политическо освобождение.

Голямо е и специално литературното значение на неговата история: той се опита, както видехме, да пише на жив народен език, като писател, прояви своя индивидуалитет, скъса и с традицията - да се пише все върху църковни и религиозни теми, и по тоя начин даде нова насока на развоя на нашата книжнина: да се пише върху теми, които засягат живота, действителността. И с оглед на тази действителност, която биела особено в очи, - тежкото положение на нашия народ по турското владичество, - започнали сетне да пишат редица, патриотично настроени, книжовници-стихотворци и прозаици. В своите произведения те засягали все повече тази действителност и изразявали копнежите на народа. Но щом веднъж е била изоставена поменатата традиция в нашата книжнина, лесно е било по-нататък да се навлезе в нови и по-широки области, за да се черпят в тях разнообразни сюжети и мотиви за литературно творчество. А пръв набележи пътя към тези области Паисий Хилендарски.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Изследователите от по-ново време често поставят обратния акцент, според тях за времето си Паисий е сравнително обективен историк, който не променя много фактите, така както те са му известни; патриотизмът му се открива преди всичко в композицията, в отклоненията, в предисловието, послеслова и в критичното отношение към изворите. [обратно]

2. Въведението "Ползата от историята" е превод на предговора към руското издание на книгата на Бароний. [обратно]

3. Известните днес преписи и преправки са повече от 60. [обратно]

4. Бележката е на Стойко Владиславов (Софроний Врачански). [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

М. Дринов. Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му. (Пер. Спис. 1871, кн. IV, - Съчинения, т. 1).

М. Дринов. Още няколко бележки за Паисий и. за неговата история. (Пер. Спис. 1886, кн, XIX-XX. - Съчинения, т. I).

Б. Цонев. Новобългарската писменост преди Паисий. (Български преглед, год. 1, кн. VIII).

Н. А. Начов. Забележки за Паисиевата история, (Периодич. списание, кн, XLVI).

А. Теодоров. Трем на българската словесност, Свезка I. Паисий Хилендарски. Исторiя Славяноболгарская, 1762. Пловдив, 1898.

В. Н. Златарски Към въпроса за тъй наречените преправки на Паисиевата история (Периодич. списание, кн. LIХ).

А. Теодоров. Кованлъшки препис от Паисий. (Периодич списание, кн. LVIII).

В. Н. Златарски. Исторiя во кратце о болгарском народа славенском. Сочинися и списася в лето 1792 Спиридоном йеросхимонахом. София, 1900.

А. П. Стоилов. Преглед на славянските ръкописи в Зографския манастир (Приложение на „Църк. вестник", кн. VII-IХ).

М. Г. Попруженко. Очерки по исторiи возрожденiя болгарскаго народа (Журн. Мин Нар. Просв., ч. СССХLIХ).

В. Н. Златарски. Царственикът на Христаки Павлович (Училищен преглед, год. IX, кн. VII)

Йордан Иванов. Исторiя славяноболгарская. Собрана и наредена Паисiем (iеромонахом в лето 1762. (София, 1914).

Ив. Д. Шишманов. Паисий и неговата епоха. (Спис. на акад. на науките, кн. VIII, 1914).

Боян Пенев. Паисий Хилендарски, София, 1918.

Боян Пенев. Начало на българското възраждане. София, 1919.

Н. Милев. Факторите на българското възраждане (Сборник в чест на Ив. Д. Шишманов и пр. София, 1920).

Д. Маринов. Iеромонах Iосиф Брадати (СбНУ, кн. XVIII),

Паисий Хилендарски. История Славяноболгарская (Библиотека „Бълг. книжнина", № I. Изд. Мин. на Нар. Просв. Под ред. на Н Филипов).

 

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Паисий Хилендарски. Личност, дело, епоха. С., 1962.

Паисий Хилендарски и неговата епоха. С., 1962.

Драгова, Н. Книга за Паисий. С., 1972 (1980).

Велчев, В. Паисий Хилендарски. Личност, епоха, дело. 1981 (1987).

 

 

© Никола Филипов
© Издателство LiterNet, 29. 10. 2003

=============================
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Под ред. на М. Арнаудов. Т. I, София: Факел, 1929.
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Т. I. Под ред. на Н. Аретов. Варна: LiterNet, 2003.