Д-Р КРЪСТЬО КРЪСТЕВ

Никола Филипов

web | Библиотека "Български писатели", т. V

Литературната ни критика преди него. - Живот и личност. - Естетически възгледи. Първи и втори период. - Духовен аристократизъм. Влияния на Пенчо Славейков. - "Младите". - Чужда литература. - Философия. - Публицистика.

Литературната ни критика преди него. - Може да се каже, че с писателската дейност на д-р К. Кръстев е свързано създаването на критиката у нас, като отделен отрасъл на литературата. Наистина, преди 90-те години на миналия век, когато той се появи на литературното поприще, някои наши книжовници са боравели с литературна критика, но последната е имала случаен характер или - с малки изключения - е представяла всъщност публицистика, пропита често пъти с лични и партизански страсти, или - наивно дело на лица, лишени от нужните познания, художествено разбиране и метод. До това време само един наш книжовник е обещавал, че ще може с нужната вещина и подготовка да дава насока на младата ни литература, като прави оценка на литературни произведения: той е бил Нешо Бончев (1839-1878).

Свършил Историко-филологическия факултет на Московския университет, човек с "редки умствени и нравствени достойнства", с "висок и светъл ум, горещо сърце", с "дълбоки и широки познания", с "умна и сладка реч"както ни говори за него бележитият му другар Марин Дринов, Нешо Бончев е започнал да пише още на 18-годишната си възраст. Той е писал статии в разни български вестници и станал редовен сътрудник на "Периодическо списание на Българското Книжовно Дружество" в Браила, като завеждал литературно-критическия отдел. Неговата критическа статия за сп. "Читалище" и за Пърличевия превод на Омировата "Илиада" ("Периодическо списание", год. I, кн. IV), статията му "Класичните европейски писатели на български език и ползата от изучванието на съчиненията им", както и тази за живота и литературните дела на Гогол, написана по повод на превода му на повестта "Тарас Булба" (Пак там, кн. VII - VIII), са били знаменателни навремето си. Но Нешо Бончев, който е схващал много добре същността и значението на литературната критика, не можал да продължи и завърши своето дело: в 1874 г. той заболял от охтика и починал на 17 февруари 1878 г. - в разцвета на своята възраст.

Явно е, че д-р К. Кръстев намери, току-речи, девствено поле за своята работа; при това, освен обща култура и специално литературно-философско образование, добито на Запад, - твърде високо и рядко за времето си у нас, - той притежаваше и необходими качества на художествен критик: усет към хубавото и способност за психологически анализ и естетическо съждение. И той успя да се издигне като пръв наш литературен критик - с голям авторитет.

Живот и личност. - Нашият критик се е родил в Пирот на 31 май 1866 г. и бил кръстен Ставри. След като сърбите взели Пирот подир Освободителната война, съгласно Берлинския договор от 1878 г., баща му Коте Кръстев, търговец, като българин, бил преследван и затварян от тях, затова бил принуден, както и други българи, да се пресели със семейството си в свободна България. Малкият Ставри, който получил първоначалното си образование в Пирот, дошъл в София преди родителите си и постъпил в гимназията, като си побългарил името: от Ставри се нарекъл Кръстьо. След свършването на гимназията той заминал през 1885 г. за Лайпциг, за да добие висше образование, но поради Сръбско-българската война се завърнал наскоро в България. Подир няколко месеца той заминал отново за Лайпциг и се записал студент по философия - при знаменития професор Вундт. На 20 юли 1888 г. Кръстев издържал доктората си. След като си дошъл в България, той бил назначен за директор на Казанлъшкото педагогическо училище. Като директор, д-р К. Кръстев прекарал две учебни години в Казанлък (1888-1889 и 1889-1890), но проявил такава културно-просветна дейност, която е паметна за казанлъчани. Подпомогнат от млади и образовани преподаватели, той, може да се каже, внесъл нов дух в педагогическото училище. Покрай директорската си работа, д-р К. Кръстев чел лекции по психология и пробудил у своите ученици голям интерес към философия и литература. Той вземал живо участие в дейността на местната "ученолюбива дружина "Искра", бил режисьор в театъра и сам, като актьор, заедно с известния театрален деец В. Налбуров, е участвувал в представленията. В Шилеровата трагедия "Коварство и любов" той играл ролята на Луиза. Д-р К. Кръстев поставил в театър "Искра" и Гоголевата комедия "Ревизор", в чието игране, по негово придумване, взели участие - за пръв път в Казанлък - и жени, - нещо, което направило силно впечатление на казанлъчаните и дори възмутило онези от тях, които искали да минат за строги пазители на "добрите нрави"!... - По негов почин било образувано Учителско дружество, което започнало да издава през 1890 г. "Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество", чийто редактор станал всъщност той. Д-р К. Кръстев въвел за пръв път в Казанлъшкото педагогическо училище стенографията, и за благодарност основаното отпосле стенографско дружество там било наречено на негово име. През 1890 г. той бил преместен в София за учител в Мъжката гимназия и назначен преподавател по немски език във Висшето училище. Настанен в София, д-р К. Кръстев започнал да редактира през 1891 г. ново списание - "Критика", като продължение на "Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество". През 1892 г. той спрял сп. "Критика" и започнал да редактира сп. "Мисъл". През 1895 г. д-р К. Кръстев бил назначен професор по философия във Висшето училище (психология, етика и естетика), но в края на септември 1896 г. Министерството на Народното просвещение го уволнило, без да посочи мотивите, - обстоятелство, което го огорчило твърде много.

Тогава той решил да направи "една важна стъпка" в своя живот: да остави "своята напоена с въздушни теории и книжен дъх стая", да остави "книгите и абстрактните умствувания и платоническите мечтания", и "да излезе на улицата", да се спре "на мегдани", да се срещне "лице с лице с всички ония световни злини, с всички ония всесилни двигатели на световния вървеж", шумът от които досега е достигал до неговите уши "слаб и неясен, като шумът на един слушан от върха планински дол". И той отпътувал за Казанлък, дето негови "добри приятели" му поставили кандидатурата за законодателните избори. Понеже не бил избран за народен представител, д-р К. Кръстев се върнал скоро в своя "самотен кабинет". Избягал скоро от "уличната врява и глъч", за да може пак да слуша "тихия, едва внятен глас на истината и на правдата".

Той продължил своята литературна дейност и влязъл отново като професор във Висшето училище, преименувано сетне "Университет". Когато Университетът бил затворен през 1907 г., д-р К. Кръстев бил назначен от Екзархията учител в Скопие. След отварянето на Университета той се върнал в България и заел отново своята катедра в него, дето чел и лекции по литература [1908-1919]. Вместо сп. "Мисъл", което спира, след като навърши 17 годишнини [1907], той издал в 1910 г. - под своя редакции - два литературни сборника със същото име, в които поместил и свои литературно-критически статии. В навечерието на нашата намеса в световната война откъм страната на централните сили, д-р К. Кръстев, заедно с други обществени дейци, съставил позив [известен като "Кръстевият позив", в-к "Народ", 5.09.1915] против политиката на правителството, за който дори бил арестуван. Подир свършека на тази война, чиито страшни последици за нашия народ подействували твърде болезнено върху него, нашият литературен критик продължи своите занятия в Университета и почина скоропостижно на 5 април 1919 г.

От книжовната и обществена дейност на д-р К. Кръстев ние можем да заключим, че той бе необикновена и ценна личност. За "висша и последна цел на живота" той е смятал "реализацията на доброто, на нравствения идеал" ("Живот за нравствен идеал", сп. "Мисъл", год. XII, кн. III); освен това - че "всеки човешки идеализъм е велико приобретение за човека, че той е увлекателен, благороден и полезен, в каквито и форми да се явява, колкото и далеч да стои от чистата истина, от положителното знание" ("Сократ и Апологията на Сократа [от Платона]", сп. "Мисъл", год. І, кн. 1). И "непоправимият идеолог и книгоед" е влизал в живота с тоя идеализъм, като не е преставал да се вслушва в гласа на "чистата, кабинетната истина, непречупена от нашите страсти и интереси", като се е стараел да запази "равновесието между борбите на деня и идеите на мислителя и писателя", без да пожали за това дори и тогава, когато се убеди, че "това лудо желание е било "виновникът на всички разбити илюзии, на всички излъгани надежди"; без да пожали, и ако доживее да види "сломен от тях живота си, цялото си битие" (гл. [вж.] "Между народа" в сп. "Мисъл", год. VI, кн. IX и Х).

И д-р К. Кръстев си остана докрай верен на тоя идеализъм, вървейки по избрания си път смело, упорито, с младежко увлечение, страстност и неукротима воля. Разбира се, към реализацията на нравствения идеал се стреми само енергичната, волевата, активната и доблестна личност, а не пасивно-съзерцателната, апатичната и страхливата, - стреми се тази личност, която същевременно е проникната от оптимизма - тоя неизчерпаем източник на творчески сили. И нашият литературен критик се отнася възторжено към тези борчески натури, които са страдали и дори са пожертвували живота си за своя нравствен идеал: в това той вижда благородство, което най-много "възвишава човека в неговите собствени очи". Явно е, че д-р К. Кръстев е давал предпочитание на нравствената страна на човешката душевна природа, на сърцето, на емоционалните и волеви прояви, а не на спокойно-интелектуалната и разсъдъчната. Ето защо той е помествал в своето списание "Мисъл" и трудове на автори, чиито възгледи съвсем не е споделял, щом е бил уверен, че тези трудове са плод на искрено убеждение и на "благородна помисъл". И за нас става обяснимо, защо той е завързвал тясна дружба с лица, с които по много въпроси - от литературен, философски или политико-обществен характер не е бивал на едно и също мнение.

Пряма и рязка натура, която не търпи принудена любезност и лицеприятие, д-р К. Кръстев не се е сближавал лесно с всекиго; затова е правел впечатление на недостъпна, неприветлива и студена личност. Всъщност, той е бил човек с топло сърце, отзивчив, състрадателен, способен за силна привързаност и готов винаги да насърчава, услужва и помага, особено когато случаят се отнася до някое справедливо, добро и красиво дело.

Борческият темперамент и идеализмът на д-р К. Кръстев, неговата прямота и реформаторски дух - всичко това е привличало множество четци на произведенията му; тях са чели с интерес и лица, които съвсем не са били съгласни с неговите възгледи и схващания.

Литературна критика. - Книжовната дейност на д-р К. Кръстев обхваща - с малки изключения - литературна критика, философия, публицистика и учебно дело. В своите произведения той се е подписвал ту с името си, ту с псевдонимите: В. Миролюбов, Кръстев-Миролюбов, К. (Д.) Столетов, С. Делиспасов и Cognitus.

Литературната критика заема първо място в неговата книжовна дейност. Какъв идеал си е поставил той като писател, се вижда от първата му статия, едната част на която е написал, "с юношески огън", през 1887 г., когато бил още студент в Лайпциг, а другата - в Казанлък през 1888 г.: "Иван Вазов. Етюди за стихотворната му поезия" (сп. "Труд", год. ІІ, кн. V и VI).

Като разглежда Вазовата стихотворна поезия, младият автор заявява, че ще защищава поезията и че ще победи своите противници с оръжието, което ще вземе от своя "арсенал" - философията. Повод за това заявление му дало обстоятелството, че някои у нас отричали raison d’être на поезията, правили я "слугиня на историята, изобщо на науката"; че в негови съученици, студенти, литератори и мн. др. - и то именно в ония натури и онази възраст, от които най-малко трябвало да се очаква това, - се бил загнездил такъв невеж и опак предразсъдък спрямо изкуството, щото всяка дума за него не само щяла да заглъхне, от никого незачетена и неразбрана, но и може би щяла да разколебае вярата на споменатите личности в "здравия, съвременния разум" на писача. И след като отбелязва, че вярата му в народния ни гений не му давала да изгуби всяка надежда, че и у нас ще се роди "един Лесинг, един Белински, един достоен и вещ защитник на изкуството, на поезията", той заключава: "Но онези, които доброволно се натоварват с тежката задача, да бъдат техни предтечи, не са ли длъжни да докарат поне камънака за гордото им здание? Да, признавам, че са и че съм длъжен".

Така, още в началото на своята книжовна дейност, като се наредил между "обожателите" на изкуството, на "истинската поезия", която никога не е враждувала с науката, а само "най-опасният материализъм - тази карикатура на науката" - враждувал с нея, д-р К. Кръстев избрал своя път: решил да бъде "предтеча" на един Лесинг или Белински у нас, т. е. да се посвети на литературната критика. Той е виждал, че в онова време ние не сме имали истинска литературна критика. Като укорява нашите тогавашни критици, които, при оценката на литературни произведения, се влияели от партизански страсти, обсипвали "жертвата си" (поета) с най-кални думи, търсели и измисляли, колкото могат повече, лични недостатъци, той казва: "В литературата тази тактика най не е на мястото си. Който не може да се издигне над личния си егоизъм и низките страсти, по-добре ще стори, да си избере друго поприще, което обещава повече храна за душата му".

Наистина, до самата си смърт, в продължение на тридесет години, д-р К. Кръстев остана верен на тоя дълг, който той указа в първата си литературна работа, като в своята писателска дейност прояви необикновена енергия, постоянство и благородна амбиция. Литературно-критическите си трудове той е печатал както в своите списания, тъй и в някои други, или ги е издавал в отделни книги.

"Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество". - В това списание, между другото, д-р К. Кръстев е поместил свои работи от литературно-критически характер и е изложил мнението си за длъжността на българските списания. Нашата публика - особено от средна ръка - е абсолютно лишена от всякакъв естетически вкус: това е "необорима истина" за д-р К. Кръстев. И той мисли, че "най-трудната и най-свещена длъжност" на едно българско списание е да развие естетическия вкус на тази публика.

В рецензията си на току-що излязлата първа книжка на Вазовото списание "Денница" Кръстев, като изказва възторга си от появата на това списание - "един лъч в непроницаемия мрак", - посочва следните условия за развитието на естетическия вкус у нашия народ:

1. В списанията ни да има "обективни и подробни критики, които да ръководят вкуса на четеца, като му показват и доказват, кое и защо е хубаво";

2. В списанията да се поместват леки, но съдържателни разкази, които да приучат четеца да чете и да се интересува от литература;

3. Да се дават в ръцете на публиката образцови преводи на класиците, понеже "в класичните творения публиката ще се научи да се наслаждава само от естетичните хубости, от художественото и дълбоко психическо анализиране и пластично рисуване на характерите, а не от приключенията и заплитанията на съдържанието". ("Литературно - научно списание" и пр., год. I, кн. I)

"Критика". - Както изглежда, д-р К. Кръстев е схващал, че едно от поменатите по-горе условия е съвсем липсвало у нас: нямали сме истинска литературна критика. Ние сме имали тогава "само или нищо несъдържащи празнословия, или такива хвъркати върволици от идеи и възклицания, които простите смъртни надали ще застигнат с техните пачи криле" ("Литературно-научно списание" и пр., год, I, кн, 1). Ето защо на следната година той е започнал второто си списание "Критика".

"Ядката" на това списание, както се казва в предговора му, е "естетичната или художествена критика". Със своето съдържание сп. "Критика" оправдава това твърдение: като изключим няколко научни рецензии, в него има само произведения из областта на художествената критика. Д-р К. Кръстев пак нямал претенция, да създаде сам художествена критика, защото бил уверен, че българската критика "трябва да чака още много, до де се яви нейният гений и виртуоз, който със силата на духа си да увлече задрямалите", да не каже, - "умрелите духове"; че българският дух още много и много десетилетия няма да създаде истинска естетична критика". Ето защо той си поставил задача, да попълня с новото си списание тази празнина, като поместя в него разни произведения на съвременни или предишни европейски критици. И наистина, сп. Критика", покрай критическите очерки на своя редактор, съдържа и преведени трудове на видни европейски писатели върху литературата и изкуството: на Иполит Тен, Куно Фишер и пр.

"Мисъл". - Д-р К. Кръстев решил да постави по-разнообразни цели в основата на своята книжовно-просветна дейност, затова в 1892 г., вместо сп. "Критика", започнал да редактира сп. "Мисъл" - изпърво "списание за наука, литература и критика", а сетне [VІІ - ХІІІ годишнина] - "литературно-обществено списание". Действително, сп. "Мисъл" има известно време широка програма, но редакторът му и с него гони главна цел: създаването на всички онези условия, които, според него, са били необходими за развитието на естетическия вкус на нашата публика, - условия, изтъкнати още в първото му списание. Затова в сп. "Мисъл" се е давало по-голямо място на литературна критика, а по-малко - на статии от научен и обществен характер. Само в последно време на сп. "Мисъл" се дава главна задача: "всестранното критическо осветление на нашата художествена литература".

Както казахме по-рано, сп. "Мисъл" излиза 17 години - дълъг живот за едно чисто литературно списание у нас. Какво име, какъв авторитет си спечели то, показва фактът, че в него сътрудничиха всички наши видни писатели на времето си, както старите, тъй и младите. Сп. "Мисъл" като че даваше санкция за писателско достойнство; редакторът му като че държеше "критическия жезъл" и намяташе върху тоя, когото смяташе за достоен, "поетическата тога". Затова всеки млад, начеващ писател се стараеше да види свое произведение в сп. "Мисъл", та да се издигне както пред публиката, тъй и пред себе си. А и сам д-р К. Кръстев диреше талантите и ги привличаше в списанието си, като им оказваше нужната морална подкрепа. К. Христов, П. Яворов и П. Ю. Тодоров закрепнаха и се издигнаха върху плодотворната почва на сп. "Мисъл"; същото може да се каже и за някои млади литературни критици. Сп. "Мисъл" обогати литературата ни не само с ценни произведения на наши писатели, но и с образцови преводи на творения от чужди велики писатели. И ние не можем изучва нашата най-нова литература, без да прелистваме страниците на това списание: такъв великолепен паметник си издигна неговият редактор! Значението на сп. "Мисъл" за напредъка на нашата съвременна литература е грамадно. Това списание остана единствено по рода си у нас, и празнината, която се създаде с неговото спиране, се чувствува и днес...

Д-р К. Кръстев е печатал литературно-критически статии и в "Периодическо списание на Българското Книжовно Дружество" в София, от които най-голямата е "История на една повест ("Кръстопът", повест от А. Страшимиров)", в кн. LXV, 1904 г.; някои от поместените в това списание статии - рецензии на наши поетически произведения - са написани при сътрудничеството и на други книжовници. В "Летоструй" - издание на "Българска матица" - той е напечатал статията "Поглед в новата българска литература. I. От Петка до Пенчо Славейков" (Солун, 1910).

За да запознае външния свят с нашата литература, д-р К. Кръстев е печатал статии и в чужди периодически издания: немски, френски, руски и др.

Книги. - Нашият критик е публикувал следните книги, които съдържат трудове от литературно-критически характер: "Етюди и критики" (1894), "Литературни и философски студии" (1898); "Млади и стари [Критически очерки върху днешната българска литература]" (1907), "Христо Ботев - П. П. Славейков, Петко Тодоров, Пейо К. Яворов" (1916)¹, "Алеко Константинов" (1917)². В някои от тези книги, които представят сборници, са поместени и статии - в променен или първичен вид, - които са били печатани по-рано другаде. Наскоро след неговата смърт излезе на свят и последната му книга, както се вижда, недовършена, - "Хр. Ботйов. Стихотворения. Автентично издание с критически бележки от д-р К. Кръстев". София, 1919 г.

Естетически възгледи. Първи период. - Своето литературно-критическо и естетическо образование д-р К. Кръстев е добивал от критици и философи-естетици, принадлежащи към разни школи. Наистина, още в началото на литературната си дейност той отхвърля изобщо старата, метафизическата естетика, която се отличава с априорен и крайно субективен характер; но, поради влиянието, което е изпитвал от тези школи, изпърво в неговите критически похвати и в неговото схващане на същността и целите на изкуството се забелязва неустановеност, непоследователност, липса на строго определено направление.

В едни негови трудове естетиката му е описателна и обяснителна: той не "критикува", не "съди", не оценява, а само изучва, "събира и нарежда факти", рисува "портрети", прави набързо етюди и скици, пише, както сам се изразява с думите на Иполит Тен, "ботанически литературни студии".

"Стига се е "критикувало" у нас, казва той, ту с принципи и вкус, ту без едното и без другото; време е да си издигне гласа и безличното разглеждане и изучване, което не иска да мери, да съди и осъжда, а само да описва, да излага, да "характеризира" ("Етюди и критики". "Иван Вазов като белетрист". - Статията е поместена по-рано в сп. "Мисъл", год. I, кн. І - ІІ).

Той разглежда поетическите произведения с толерантност и примирителност, без крайности и увлечения, sine ira et studio. "Първата и най-света длъжност на един критик, заявява той на друго място, е да прегърне принципиално най-широката толерантност. Да бъдеш краен, едностранчив, да осъждаш всичко, щото не отговаря на твоите лични симпатии и вкусове, е твърде лесно и простимо за един писател; но у критика то е престъпление, защото той не работи само за себе си и трябва хубаво да се взира, да не натрапва другиму чувствата и принципите си, та да заблуждава, а да анализира и осветлява, като дава право на всяка индивидуалност и на всяко разумно стремление". (Сп. "Критика", год. І, кн. 1).

При това в някои свои очерки той прокарва чужд за художествената критика елемент: публицистически и нравствено-изобличителен (напр. в "Един портрет на нашето общество" - критика на "Сладкодумен гост на държавна трапеза" от Ив. Вазов, в "Етюди и критики").

В други свои критически трудове д-р К. Кръстев оценява, присъжда поетическите произведения съгласно естетически предписания и правила. Това виждаме например в статията му "Веселин като белетрист", дето той се занимава с повестта на Веселин (Т. Г. Влайков) "За дядовата Славчова унука" ("Етюди и критики". Статията е от 1890 г.). Тук той посочва добрите страни и недостатъците на повестта, като изтъква правилата, които трябва да се прилагат, за да бъде поетическото произведение хубаво: всестранно и пълно характеризуване, живо обрисуване на лицата; да има в произведението дисонанс, - "защото естетически по-високо стоят ония картини, в които, освен светлина, има и сянка"; да има разнообразие - да се избягва монотонността; да се разтварят пред нас художествено тайните на човешкото сърце; да има виртуозност в разказа и др. Д-р К. Кръстев прави естетическа оценка, като посочва грешки, и в статията си "В царството на легионите. Естетико-социален етюд" - критика на разказа "С тебешир и с въглен" от М. Георгиев (сп. "Мисъл", год. І, кн. III и ІV; "Етюди и критики", стр. 214 и сл.).

По-късно нашият критик не одобрява "натуралистическата или описателна" естетика на Тен, която смята за крайна. Във встъпителната си лекция "Естетиката като наука", четена във Висшето училище през 1896 г. (летния семестър) и печатана в сп. "Мисъл" (год. VI., кн. ІІІ - IV) и в сборника "Литературни и философски студии", той казва: "Не трябва да се мисли, че признаването релативния характер на естетиката унищожава всяка разлика между добри и лоши художествени произведения; не трябва да се мисли, че с туй естетиката става, както обичаше да се изразява Иполит Тен, една "духовна ботаника", която няма друга задача, освен да изучва особеностите на "растението" и на "почвата", из която то е израсло. За Тен всяко художествено творение не бе друго нищо, освен исторически документ, величието на който се определя само от степента, в която то отражава състоянието на духовете в известна епоха".

Като се отказва от "описателната" естетика, д-р К. Кръстев подържа, че естетиката има нормативен характер и че тя е наука, основана на психологията. В случая той попада под влиянието на немските учени Теодор Фехнер и Йохан Фолкелт. В сп. "Мисъл" (год. II, кн. IV и V) той помести своя статия - "За естетическия вкус", написана главно по съчинението на Фехнер "Подготвителен курс по естетика" (Vorschule der Aesthetik, Leipzig, 1876). Фехнер основа психофизиката и се опита да създаде "емпирическа естетика" - естетика "от долу" (von unten), посредством индукцията: от естетически факти да извлече - чрез експерименталния метод - естетически истини, закони. По тоя начин той се противопостави на дедуктивната, метафизическата естетика - на естетиката "от горе" (von oben). Това мнение възприе д-р К. Кръстев, като нарече чисто дедуктивния метод на изследване в областта на естетиката "чисто произволен" (гл. рецензията му на книгата на Фолкелт " Aesthetik des Tragishen", сп. "Мисъл", год. VII, кн. 1). Възприемайки, че естетиката има нормативен характер, нашият критик усвоява възгледите, които Фолкелт, един от главните представители на нормативната естетика, изложи в съчинението си "Съвременни естетически въпроси" (Aesthetische Zeitfragen, Leipzig, 1895 г.). Във встъпителната си лекция "Естетиката като наука" д-р К. Кръстев, между другото, излага и мнението на Фолкелт върху характера на естетиката. Според Фолкелт, естетиката, като изхожда от признаването на известни потреби и ценности на човешкия дух, който съществува като факт, а именно - да се удовлетворят исканията и на чувството, - с тези потреби и ценности измерва разните посоки и въплъщения на естетическото, т. е. служи си с известни мерила и идеали; и ако тя се откаже от всяка нормативност, никога не би могла да говори, че едно художествено произведение ни задоволява повече, друго - по-малко, а трето - решително ни възбужда против себе си. Фолкелт мисли при това, че и натуралистическата естетика винаги е почти пълна с особени неизказани норми, които се отличават със своя тесногръд и нетолерантен характер.

Д-р К. Кръстев възприема и друг, формулиран за пръв път от Фолкелт принцип, който му се вижда "щастливо намислен и крайно плодотворен", - принципа за естетическите антиномии ("Литературни и философски студии", стр. 28). Като изхожда от положението, че в изкуството трябва да се избягва от едностранчивостта и еднообразието, че в него трябва да се изобразяват всички значителни страни на живота, и, освен това, - че у нас съществува потребност от силна, характерна индивидуалност, Фолкелт твърди, че основните искания в областта на изкуството съдържат отчасти противоречие, което се проявява както в съдържанието, тъй и във формата на художествените произведения: в съдържанието, - като се изнасят в него и печалните, отблъскващите, потискащите страни на живота; във формата, - като се допуща и дисхармоничното, странното, неправилното, сензитивно неприятното.

Още през тоя период на своята литературно-критическа дейност д-р К. Кръстев се занимава и с въпроса, по който се е водил и води горещ спор: чисто изкуство (l’art pour l’art), или тенденциозно изкуство. По тоя въпрос той мисли, че всичкият спор около чистото и социалното (тенденциозното) изкуство е плод на недоразумение. В сп. "Критика" той заявява, че макар неговите симпатии да клонят към "чистото, класичното Гьотевско изкуство", все пак еднакво се възхищава и от тенденциозната поезия на XIX в. "Никога не би си простили престъплението, казва той, да мислим нашите чувства за абсолютни. - Ars longa est [изкуството е вечно]: неговото царство, а следователно и неговият живот, неговото развитие са безкрайни" (сп. "Критика", год., I, кн. 1). При всичката своя "любов към задоблачния Шилеровски поетичен мир", нашият критик не иска поезията да бъде "небесна", не иска да й отрече правото да се занимава и със социални въпроси; не иска да доведе до крайност принципа на "чистата поезия". Обаче той настоява, "да не се иска от никого онова, което не е длъжен или не е искал да извърши" (Пак там, кн. VI). "Истинският поет, казва той, не може да не бъде "социален" в най-широката, а не в тясната, изкълчената смисъл на тая дума. И най-великият идеалист, Шилер, е огледало на обществото, и най-социалният от руските поети, Некрасов, иска от поезията преди всичко да бъде прекрасна, да бъде художествена. Право казва Lemaitre, французкият съвременен критик, че никой не е искал изкуство за изкуството, а изкуство - за красотата" (Пак там, кн. VI).

В статията си "Поетът и обществото" (гл. "Етюди и критики") д-р К. Кръстев подчертава великата социална задача на поета. "Един лирически поет, казва той, който не дава име на безименните ламтения на своето време, който не отразява неговите надежди и идеали, който не стряска и не вълнува с огнено слово апатичните, уплули в умствен мързел и разврат съвременници, който, като облича в плът и кръв своите лични чувства, съмнения, мъки и тревоги, не се стреми в тях да нарисува общочовешки идеал, - такъв лирически поет е много далеч от своето високо призвание".

Като разглежда стихотворната сбирка на К. Христов "Трепети" и забелязва, че в нея блика много живот, стихийна страстност, но младият поет е крайно субективен и егоистично затворен, той скърби, че у поета са заглушени социалните чувства, - чувствата на алтруизъм и състрадание към "страждущия брат, към окървавеното отечество". "Върховните световни проблеми, добавя той, великите човешки идеи за поета кат да не съществуват. Ако продължава така, той ще лиши своите творения от оня възвишен подем на духа и от ония свещени омаи, които са нещо по-велико и по-поетично от самата поезия, които й дават светост и я възвишават до божественото" (сп. "Мисъл", год. VIII, кн. ІІІ).

Обаче като допуща "социалност" в поезията, нашият критик има предвид само "оная социалност, която въобще не се иска, не се предписва", а която "съществува в поета от само себе, eo ipso, и той (поетът) няма нужда да я дири и да насилва своя талант, за да я постигне" ("Етюди и критики", стр. 99). Той подържа, че, колкото понятието и границите на изкуството да се разширяват и развиват, колкото изкуството "да се демократизира и еманципира от аристократизма на традициите си", всякога ще остане една граница между него и публицистиката, вестникарството, между поезията и прозата. И у нас се забелязвали стремления "да се слеят тези две царства в едно, под влиянието на най-новата руска белетристика; но, според него, "това са само осъдителни крайности на благородни и човеколюбиви стремления, на които един жесток политически режим (в Русия) е затворил същинския път". "Дотогава, завършва д-р К. Кръстев, докогато човек притежава същия духовен живот, докогато човек има идеални ламтения, - поезията не може да бъде заменена с вестникарството" (гл. очерка "М. Георгиев и Веселин" в "Етюди и критики").

Втори период. - От 1898 г., когато д-р К. Кръстев издаде своята книга "Литературни и философски студии", дето повечето работи носят стари дати, до 1905 г., когато държа известната си беседа "Иван Вазов" (гл. в сп. "Мисъл", год. XV, кн. VII, и в книгата "Млади и стари"), настъпва известен застой в неговата литературно-критическа дейност. Своето десетинагодишно "мълчание" относно нашата литература той ни обяснява после с това, че бил зает "да търси себе си". Явно е, че тогава нашият критик е преживявал период на съмнение, самокритика и преоценка. И във време на това "мълчание", когато се занимава с теоретически въпроси върху изкуството и критиката, у него се оформя окончателно едно естетическо "верую": той намерва себе си. И когато след това започва да пише отново върху нашата литература, образът му, като литературен критик, за нас се очертава ясно.

Още в статията "Пенчо Славейков", поместена в сборника "Литературни и философски студии", се мярка тоя образ на критика: в нея последният говори, че "за висшия подем на народния дух, в изкуството и науката, са нужни художници, отречени от интересите и нуждите на своето време, художници, за които няма други култ и няма други храм, освен храма на изкуството". И тогава той съглежда в лицето на Пенчо Славейков художник, чиято "главна заслуга ще бъде да обнови живота чрез въплъщенията на чистото изкуство".

Убеден от по рано, че за да се разбере както творческия процес на художника, така и естетическата наслада, трябва да се прибегне най-вече до помощта на психологията, той не признава "материалистическата естетика", която, според него, е необоснована научно, и спори с нейните привърженици у нас (гл. "По повод на една критика" в сп. "Мисъл", год. XI, кн. Х).

В XIII год[ишнина, 1903] на сп. "Мисъл" (кн. ІІ, V и VI) д-р К. Кръстев излезе с обстойна студия "За тенденцията и тенденциозната литература", написана главно въз основа на съчинението на немския учен Конрад Ланге - "Същността на изкуството" (Das Wesen der Kunst) и отчасти въз основа на съчинението на французкия философ М. Гюйо: "Проблемите на съвременната естетика" (Les Problèmes de l’esthétique contemporaine) и "Изкуството от социологическа гледна точка" (L’art au point de vue sociologique).

Д-р К. Кръстев, може да се каже, възприема напълно теорията на Конрад Ланге за същността на изкуството. Според тази теория, пряката, съществената цел на изкуството е да ни достави естетическа наслада или емоция посредством едно мнимо привидно, илюзивно възпроизвеждане на реалния мир. Изкуството не ни дава действителност, а илюзия, т. е. поставя ни в онова психическо състояние на преживяване, като действителност на нещо, което в буквалния и обикновения смисъл на думата е недействително. И тая наслада, извор на която е илюзията, се различава от насладата, която ни доставя която и да е друга деятелност на духа: научната, етическата, религиозната или практическата. Изкуството не стои в никакво пряко отношение към нашите реални нужди и стремления, понеже то ни дава илюзия, а не действителност.

Основавайки се върху това схващане за същността на изкуството, д-р К. Кръстев доразвива в тази статия своя възглед за тенденциозността в поезията.

Д-р К. Кръстев и тук подържа гледището, че естетиката е нормативна наука, че тя си служи с принципи, предписания или норми, които не се диктуват или налагат отвън, а лежат в самото изкуство, съставят неговите вътрешни свойства. Той заявява, че му е "непонятно, как би могло да бъде другояче, - как естетиката и литературната критика би могли въобще да съществуват, без да признават едни или други норми"; и нарича гледището, според което оценката на литературните произведения не е деятелност от нормативно естество, "гледище на щастлива простота" (Пак там, кн. II).

Възприел тези основни идеи върху естетиката, изкуството и литературната критика, д-р К. Кръстев се отказва от "критиките" си, писани на млади години върху произведенията на наши писатели, и се произнася с насмешка за тях; защото тогава - "преди 15 години" - художествеността на поетическите творения била за него "книга, запечатана с девет печата" (гл. сп. "Мисъл", год. XI, кн. II; "Млади и стари", стр. 10); той отрича вече и "старото", което някога е ценил, защото открил в нашата най нова литература - в произведенията на "младите" - "нещо по-висше", и заявява, че става "херолд на новото и по-висшето", без да презира "старото", ръководен от същите стремления "за истина и красота" (гл. "Вместо предговор" в "Млади и стари", стр. XXIII - XXIV). Освен това, в неговата литературно-критическа дейност ние вече не забелязваме онази "толерантност", която той изискваше по-рано от критика: сега той бичува безпощадно "литературните безвкусия" и "психологически безсмислици", не премълчава "лошотиите". Чувствувайки се силен върху своите позиции, той говори с висок и авторитетен тон, дори груб и саркастичен. "Не, аз за лоша книга, заявява той, говоря само лошо, без да се интересувам, глупците и безсъвестниците от това какво оръжие ще изковат против мене" (Пак там, стр. XIX). Или твърди, че за да проникне в душите нещо ново, трябва "старото" да бъде пометено, защото историята не всякога има време да чака да умре то от естествена смърт" (сп. "Мисъл", год. XVI, кн. ІІ).

Духовен аристократизъм. Влияние на Пенчо Славейков. - Както видяхме, още в началото на своята литературна дейност, д-р К. Кръстев се бе изказал, че нашата публика, поради своята ниска естетическа култура, е неспособна да възприема чисто естетическото творчество и да се наслаждава от него. Това свое мнение той запази и сетне, като го изказа в по-рязка форма. Наистина, както сам признава, нашата литература направи значителни успехи в количествено и качествено отношение, - имаме вече поети и критици, "които с достойнство носят своето име"; но у нас, според него, още не е настъпило "вътрешно обновление", у нас още е липсвала публика, "способна да се емоционизира от произведения с чисто художествени достойнства, - първия признак на културна възмъжалост", - публика "с що-годе естетическо разбиране" (гл. "Вместо предговор" в "Млади и стари"). "Нито едно дело с високи художествени достойнства, казва той, не е придобило по-широка популярност. Могло би дори да се утвърди, че известността на едно поетическо творение у нас стои в обратно отношение към неговата художествена стойност". У нас един талант се популяризира, когато слезе до публицистика, а една посредственост добива известност, когато се "издигне" като публицист, и това, според нашия критик, важи не само за читателите, но и за критиците. За да подкрепи своята мисъл, той посочва някои явления из нашия съвременен литературен живот. Например, когато Алеко Константинов написал своите пътни впечатления "До Чикаго и назад", "които и по език, и по стил нямат равни на себе си в българската белетристика", никой не обърнал внимание на него; ала щом написал своите очерки "Бай Ганьо тръгна по Европа",... "Бай Ганьо" възликувал, сякаш, от радост, че се видял изписан така грубо и нескопосно, какъвто си е"! Ив. Вазов станал известен у нас не със своите лирически стихове и със спретната си проза, като "Неотдавна" и "Немили-недраги" или дори с "Под игото" - не! - той получил "санкцията на читателската тълпа", бил признат от "глупците и невежите", когато написал своите "невъзможни писателски авантюри в най-долен публицистически жанр" ("Епоха кърмачка на велики хора" и др.). Легенда е също, според д-р К. Кръстев, че нашата публика разбира Ботев, - легенда, която почива на "недоразумение": като се възхищава от пламенния отечестволюбец и революционер - в поезията и в живота, - "читающата тълпа", мисли, че разбира и обича художника Ботев! "Подобни недоразумения, продължава той, съществуват и спрямо живите поети, наши съвременници: разбира (публиката) един едничък елемент от тяхната поезия - най-малко характерния за тях и изобщо най-малозначителния - (само защото се докосва до сиромашките й социални чувства или до криворазбраните й мнения за "задачите на поезията като учителка на живота" и подобни, - и от това се образува една външна връзка между поета и читателя, и първия добива известност, някога дори и популярност" (пак там, стр. XII).

В това свое мнение д-р К. Кръстев отива и по-нататък. Той мисли, че ако всички признаци не го мамят, не ще се мине много време, и у нас "бездарната литература - произведения и автори, чужди на всяка художественост, апостоли на невежество, некултурност и бездарност", ще вземе връх над творенията на таланта; "псевдопоетът и псевдокритикът, с една дума, вестникарят в литературата ще измести и ще замести истинския художник и ценител".

Както в своите възгледи върху изкуството, тъй и в духовния аристократизъм, който проявяваше през това време, д-р К. Кръстев изпитваше и мощното влияние на Пенчо Славейков - тоя велик жрец на чистото изкуство у нас, който съчетаваше в себе си елинизма на Гьоте с индивидуализма на Ницше. Известно е мнението на Пенчо Славейков за нашата критика и за интелектуалната и естетическа култура на нашия "сегашен читател", и от каква олимпийска висота гледа той на него; известно е с каква волност изказва той своето "верую и своето презрение и подигравки към "фасулковеца в ума", към "горделивия със своето душевно убожество филистер", - волност, която достига до жеманфишизъм (гл. напр. предговора му към сбирката "Стихотворения" на П. К. Яворов, 1904). Пенчо Славейков упражняваше върху д-р К. Кръстев влияние не само с тона си, пропит от нашенско шегобийство и хайневски сарказъм, но и с езика си, - влияние, което често пъти у нашия критик се изразяваше в сляпо подражание. Например, Пенчо Славейков се изразява: "Когато на публиката се заоригва от фасул, тя ще потърси отбраната храна" (Предговорът към "Стихотворения" от П. К. Яворов, стр. XI). У д-р К. Кръстев срещаме тоя израз: "защото фасулковците не струват хас от духовна храна, която няма да се последва от отвратително оригване на блудкави фрази" ("Вместо предговор" в "Млади и стари", стр. XI). Авторитетът, който си бе създал Пенчо Славейков, обаянието, с което той въздействуваше върху нашия литературен критик, - всичко това нарасна най-сетне дотолкова, че последният нарече твореца на "Кървава песен" - с някакво мистическо-религиозно чувство - "общ наш учител на идеала, на живота в идеала" (гл. сборника "Христо Ботев, П П. Славейков, Петко Тодоров, Пейо К. Яворов", стр. 109). Д-р К. Кръстев издигна Пенчо Славейков - в областта на изкуството - до свой кумир и служеше като жрец в неговия "сияещ неръкотворен храм".

Поглед върху най-новата ни литература. Старите. - "Млади" и "стари" - така д-р К. Кръстев дели главните представители на нашата най-нова литература, - след като оформи своето естетическо "верую" - и то не по времето, в което са живели, а по това кои от тях, според схващането на критика, задоволяват с произведенията си по-развит естетически вкус; кои от тях са създали и създават нещо ново и по-висше, или творения, ценни в художествено отношение за нашето време, - време на сравнително по висока духовна култура.

От тези, които макар още да пишели във времето на нашия критик, но "са казали всичко, що са имали да кажат, изхарчили всичко, що собствен труд и майка-природа са им дали", той се занимава най-много с Ив. Вазов, не само защото последният е "най-видният и най-известният представител на новата, следосвободителна българска литература у нас и в чужбина", но и защото той, макар да спада към "Старите", е още популярен. Виден представител на "Старите" е и Стоян Михайловски, обаче д-р К. Кръстев се занимава малко с него, понеже той има значение главно като писател-публицист и изобличител, има културно-историческа заслуга, без да е упражнил влияние върху нашите писатели. Тъй като И. Вазов е глава на "Старите", ние ще разгледаме мнението на нашия критик само за неговото творчество.

Според д-р К. Кръстев, Ив. Вазов навремето си е бил "млад", неговата поезия е означавала "една краска напред в културното ни развитие". В първата си литературно-критическа статия "Иван Вазов. Етюди за стихотворната му поезия", написана в младенческа възраст, д-р К. Кръстев е бил във "възхищение" от нея. "Мисълта за една защита на поезията, пише младият ентусиазиран критик, въз основа на днешната наука, философията, е зряла у мен паралелно с изучването на Вазовото творчество и се е развивала в жива връзка с неговото благотворно влияние върху ми. Те са били в душата ми като едно неразделно цяло" (сп. "Труд", год. II, кн. VI). В сп. "Критика", год. I, кн.VI, като критикува рецензията на П. П-ва (Петър Пешев) на Вазовата стихотворна сбирка "Италия", д-р К. Кръстев казва: "Лирическите звуци в "Италия" сякаш, че са били определени да завършат "лирическата" епоха на неговото творчество. И те заслужават тая чест - те са възхитителни като една италианка, те са мили като нейните черни, пламенни очи, страстни, умилни и тъжовни, като нейните любовни "пориви". "Италия" е майската китка, тя е трендафилът в оня венец, с който потомството ще увенчае челото на първия, най честития български поет"... По късно критикът заявява, че Вазовата лирика всякога го е "възхищавала, пленявала, въодушевявала и изпълняла с високи чувства"...; че тя има "неувядаеми хубости" и че "с не твърде много изключения - е плод на искрено, сърдечно и пламенно вдъхновение" ("Етюди и критики")... Тогава - на млади години - макар да е отбелязал някои нейни недостатъци, д-р К. Кръстев е харесвал и Вазовата белетристика - най вече за нейния лек стил и ефектност.

Друго е вече мнението на нашия критик за Вазов в по-късно време - за "сетнешния" Вазов. В беседата си "Иван Вазов" той изтъква великото историко-литературно значение на Вазов: според него, последният създаде в миниатюр цяла една литература, даде на една съвсем млада и бедна книжнина известна пълнота и представителност и я направи способна да задоволи първи училищни нужди и първите духовни потреби на една бързо формирана и невзискателна публика; с неговото име новата българска литература славно почва; с него са свързани спомени за светли страници в историята на отечествената литература; създаде новата българска проза и отиде - в един период от десет години само - много далеч от Любен Каравелов. Това свое мнение - за историко-литературното значение на Вазовото творчество - нашият критик е изказвал сетне и другаде ("Internationale Wochenschift für Wissenchaft, Kunst und Technik", Januar, 1909, и в руското сп. "Современник", 1912, кн. 1). Обаче "сетнешният" Вазов не само е останал назад, като художник, - "престанал е да живее с времето си", - но в някои негови произведения няма "поезия, стил и език, които някога имаше" (гл. статията "Литература и литературни анекдоти" - в "Млади и стари"). Към Вазовата лирика той и в последно време се отнася с почит, като й признава ценност и значение. "Несъмнено е, казва той, че Вазов - без да стига до върха на лирическото творчество - прояви в тоя жанр едно богатство, удивително за времето и условията на неговото развитие. И аз вярвам, че най-крепката връзка с бъдещи поколения ща образува неговата лирика. Но критикът добавя, че в областта на поезията Вазов е "отдавна надминат, и днес никой вече не се учи у него" ("Млади и стари"). С време д-р К. Кръстев охладнява и към Вазовата белетристика и напоследък отрече художествената стойност не само на новите негови белетристически творения, но и на по-старите, които някога е смятал за добри. Той твърди, че Вазов "има хубави страници белетристика, но че тя е плитка в психологията си и изобщо твърде бедна. Критикът съглежда у белетриста Вазов едно постепенно падение: колкото по-назад отиваме, толкова сравнително по-добри разкази у Вазов ще намерим" (Пак там, стр. 24 - 25). Вазов, като художник, се е изложил зле най-вече с романите си - особено с "Нова земя" и "Казаларската царица", в които критикът разкрива редица съществени недостатъци; също и със сборника си "Утро в Банкя", който няма нищо общо нито с изящна литература, нито с жанра "разказ, а съдържа анекдоти, лишени от всяко литературно значение". "Вазов - белетрист не е равен на Вазов - лирик, заключава критикът, и не много от неговата белетристика ще оцелее и ще бъде в състояние да интересува бъдещи поколения: твърде малко художественост и общочовешки елементи съдържа тя и твърде много временни, случайни, локални - с една дума ефимерни".

Ала най-голямо "подхлъзване" забелязва д-р К. Кръстев у Вазов в неговите драми: тук критикът е "безпощаден " и говори за Вазовите драматически произведения с нескривано възмущение. "За драматурга Вазов, казва той, не може да се каже добра дума. В историята на нашата драма ще се говори само за негови грехове".

Причината за "падението" на Вазов, като художник, - задето бил написал такива слаби трудове, за които днес "не би се простило и на петостепенни поети", - нашият критик не съглежда само в неговата "слаба литературна култура", но и в стремленията му - "да пише много и най-различно, да пише на теми и по начин, щото да бъде интересен и понятен на всички, най-сетне - да създаде по един или повече образци от всички главни литературни видове".

Така "старият" Вазов не разбирал естетическите изисквания, които "младият" Вазов бе "инстинктивно" разбрал. Като поет, той си е изпълнил своята историческа мисия, както преди него Любен Каравелов.

И д-р К. Кръстев признава с недоволство, че "сетнешният" Вазов бил пак популярен, и то тъкмо с онези свои произведения, които най-много са лишени от художествена стойност - белетристическите, особено драматическите. Това се дължи, според критика, на крайната некултурност на нашата публика, над чиито "вкусове и доосвободителни понятия" Вазов не се издига; от друга страна, - на невежеството на тая "паплач критици" и "невежи в работата си учители по литература", "на бездарни поети и побъркани публицисти, които възпитават обществото в "литературно безвкусие и невежество", а също и на недоразумението на "доста сериозни критици и писатели", които смесват историческото значение на поета с "чистата", естетико-литературната цена на едно или друго негово дело (гл. "Вместо предговор", "Иван Вазов" и "Литература и литературни анекдоти" в "Млади и стари").

"Младите". - Подир залязващата "вазовска" епоха в нашата литература почва да изгрява епохата на "Младите", т. е. на тези писатели, в чиито произведения д-р К. Кръстев разкрива нещо ново - по-висше: общочовешки мотиви и елементи и по-съвършена техника. "Младите" са отишли напред в своите концепции и в художественото си разбиране; те изкарват на литературния пазар "несравнено по-добра и по-ценна стока", и задоволяват по-развит естетически вкус. Някои от тях са създали творения с неувяхваща стойност - творения, които няма да се забравят и от бъдещите поколения. Изобщо, "Младите" са представители на по-висока духовна култура. И макар нашият критик да си обяснява много добре защо "Младите" не са тъй популярни, - и не могат да бъдат още такива като "Старите", - не скрива своето недоволство и дори гняв от равнодушието, което проявявало нашето общество към тях.

Д-р К. Кръстев смята Пенчо Славейков за "невенчан крал на Младите и изобщо на българската литература ("Вместо предговор" в "Млади и стари"). Ето защо Пенчо Славейков зае главно място в неговата литературна критика през последните двадесетина години на книжовната му дейност. Още през 1897 г, критикът се произнесе, че в нашата литература - вече от десет години - "трепти една съвсем нова за нея струя" - поезията на Пенчо Славейков (сп. "Мисъл", год. VII, кн. VIII и IX; "Литературни и философски студии", стр. 170), със своята поезия Пенчо Славейков се прояви още в него време за д-р К. Кръстев като "художник par excellence" - художник, способен да повдигне високо народния дух, да обнови живота чрез въплъщенията на своето чисто изкуство. Такъв художник е Пенчо Славейков и в стиховете си, и в прозата си, и - според критика - той принесе на нашата литература голяма услуга и с техниката на своя стих и с голямото богатство на своя "чуден", "изящен и благоуханен" поетически език, "който ще обезсмърти името му". Д-р К. Кръстев сравнява Пенчовата поезия с изваяни от мрамор форми, и напусто търси едно "по-добро сравнение" ("Литературни и философски студии", стр. 170, 196, 197 и сл.).

И с течение на времето д-р К. Кръстев забелязва у Пенчо Славейков поетически подем, възхождане, а не падане и залязване, както у други наши поети. Например, като разглежда излязлата Пенчова сбирка "Епически песни" (книга втора), той, казва : "...Онова, което намерихме в тая сбирка, далеч надминува най-смелите наши предположения. Тя се състои повече от публикувани вече трудове, но именно в ония изменения, - вследствие на художническото развитие на автора, - които са претърпели старите творения, ние съзираме удивителен напредък. Достатъчно е четецът да прочете "Микел Анжело" или тая чудна песен "Коледари", - която би правила чест и на твореца на "Das Lied von der Glocke" [Фридрих Шилер] и която стои по-високо от всичко, що е било създадено досега в българската литература, - достатъчно е, казваме, четецът да прочете "Коледари", в старата и новата им редакция, за да почувствува "веенето на великото изкуство", - както казва Тен, - за да се почувствува горд, че е син на своя народ, - на своя език" (сп. "Мисъл", година VIII, кн. ІІІ).

По-късно със своите нови творения Пенчо Славейков дава основание на д-р К. Кръстев да го нарече "гениална натура" и да заяви, че той - Пенчо - се е издигнал до висота, "до която никой от живите, ни от мъртвите великани на българското поетическо слово не е достигнал" ("Вместо предговор" в "Млади и стари", стр. XXI) В статията си "Новата българска литература", печатана на немски в поменатото сп. "Internationale Wochenschift für Wissenchaft, Kunst und Technik, д-р К. Кръстев нарича Пенчо Славейков "глава на модерната българска литература и носач на един нов и по-висок мироглед", и твърди, че с него "в нашата литература навлиза една по-висока духовна сила, нещо съвсем ново и дотогава непредполагаемо, което в течение на времето трябва да оплодотвори и преобразува нашата поезия и целия наш живот".

Тази оценка, която нашият критик прави на поета, се дължи особено на "Кървава песен". Той смята това произведение за "модерна национална епопея от висш разред, която няма нищо общо с така наречения псевдокласически епос", както "мъдри критици" били провъзгласили, "и която има два прототипа: за жанра - "Пан Тадеуш" на Мицкевич, за художествените похвати - Омировата "Илиада". И според него, "една едничка песен" от тази поема "струва в художествено отношение повече нежели всичко създадено в българската литература след освобождението" ("Вместо предговор" в "Млади и стари", стр. ХVІІ, XXI - XXII). И той мисли, че никой между живите, нито между упокоените зидари на нашия духовен живот не е обръщал с такъв всеобемен, такъв прозорлив поглед цялата съвкупност на живота на нацията, както твореца на тая "величава епопея, която и със своето име синтезира най-характерните черти от историята на злополучното племе" (гл. сборника "Христо Ботев, П. П. Славейков" и пр., стр. 27). Обаче "духовният живот" на "Кървава песен", според д-р К. Кръстев, - времето за разбиране на "нейното значение, нейната художественост, нейната идейна глъбина - и въобще времето за разбиране на истинско изкуство" ща настъпи тогава, когато нашата литература "преживее и изживее своята вазовска епоха - след като литераторството и стиховете на тая епоха станат посмешище и на школниците". Това време, добавя той, ще настане, когато след първия полувековен период на новата българска литература - периодът Каравелов - Вазов - настъпи Славейковата епоха; когато по-млади поети, "обжегнати от негова душевен жар", като внесат в своите по-малко художествени творения неговите похвати и мотиви и неговия дух, чрез това подготвят публика и критици за разбиране своеобразния и дълбок негов душевен и художнически мир. Защото в изкуството Месията винаги върви пред своите апостоли".

Освен това, според д-р К. Кръстев, Пенчо Славейков е създал в нашата литература нова ера и в областта на критиката - ера, която само "глупците, водещи днешната безока читателска маса, не могат да видят"; неговата критика е била "продуктивна" - такава, "каквато само велики художници са вършили". Той изтъква и друга заслуга на Пенчо Славейков: последният пръв започнал обновлението на нашата поезия чрез народната песен - чрез възсъздаване на мотиви из нея; а тази връзка на поетите с народната поезия представяла "най-главната отличителна черта на "Младите".

Изобщо, нашият критик поддържа, че Пенчо Славейков е "централна личност в българска литература" от грамадно значение за разбиране на влиянията и факторите на нейното развитие "Няма писател от едно десетилетие насам, казва той, който да не е бил повлиян от него - в положителна или отрицателна смисъл". (Пак там, стр. XXII). В статията си "Новая болгарская литература", поместена в сп. "Современник " (кн. XII, 1912 г.), той твърди, че "Пенчо Славейков се явява пръв български национален поет - в тая смисъл, в каквато А. С, Пушкин е бил пръв руски национален поет", и че "най-голямата заслуга на Славейкова се състои в това, че с него се завършва подражателният период и се начева епохата на самобитната национална поезия" у нас.

В групата на "Младите", с които се занимава д-р К. Кръстев, спадат Алеко Константинов - "велик херолд на революционирането на душите", Пейо Яворов - "певец на смъртта и на душевни бездни" - и Петко Тодоров - "певец на воля и младост". Според него, към тая група клони и Елин Пелин - "певец на селска неволя, който създава несъзнателно най-доброто и най-лошото" и у когото критикът забелязва редица художнически качества.

Съгласно критериума, с който си служи д-р К. Кръстев, за да постави едни наши съвременни писатели в групата на "Старите", а други в групата на "Младите", към последните спада със своята лирика и Кирил Христов. Критикът посреща първата стихотворна сбирка на К. Христов - "Песни и въздишки" - с радост: в сбирката той съгледа много художествени ценности, а в лицето на автора й - "един млад многообещающ талант" (сп. "Мисъл", год. VІ, кн. V). За втората сбирка на К. Христов - "Трепети" - той се изказва още по-ласкаво, понеже в нея открива "няколко неща, които поразяват със своята художественост", такива стихотворения, "които сме навикнали да четем само у гениални лирици". Това накара д-р К. Кръстев да заяви, че - ако се изпълнят известни условия, - в лицето на К. Христов "българската критика ще поздрави най-мощния поетически талант и най-великия между живите и угасналите български лирици" (сп. "Мисъл", год. VIІI, кн. 3). Обаче по-късно критикът забелязва художническо падение у К. Христов: откогато последният се бе увлякъл изпърво в "белетристическа", а наподир - в "драматическа" мания ("Млади и стари", стр. 157). И след като написа своята отрицателна критика за драмата на К. Христов "Стълпотворение", той престана да се занимава с него (сп. Мисъл , год. XVI, кн. 4). За литературната стойност на белетристиката на Г. П. Стаматов, когото д-р К. Кръстев разглежда в книгата "Млади и стари", присъдата изобщо е отрицателна. Критикът изтъква културното значение на Стаматов - като изобличител на индивидуалните и социални пороци на съвременния българин.

Към "Младите" се числи - със своите "поетически завети", които критикът намира особено у Пенчо Славейков и Петко Тодоров, - и Христо Ботев, певец на свободата, волния живот и робската неволя. Според критика, Ботев живее след смъртта си в творенията на българските поети: "той е един от малцината покойници, чиято мила сянка се носи над нас и буди живот и вълнува душите, по-мощно, може би, и от живите художници на българското слово" (гл. сборника "Христо Ботев, П. П. Славейков" и прочие, стр. 31).

Освен с Ботев, нашият критик се занимаваше в последно време само с четиримата свои другари: Алеко Константинов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Петко Тодоров. За тях той пишеше нови, или преработваше стари трудове, и в неговото съзнание тези "живи покойници", за които той пазеше най-скъпи спомени, нарастваха все повече като писатели - художници. Вън от тях, за критика като че не съществуваха други представители на съвременната ни литература - по-млади или по-скромни таланти. Като се затвори напоследък в кръга на своите поменати четворица другари - писатели, като се интересуваше само от тях и изтъкваше само техните достойнства и заслуги, д-р К. Кръстев стана причина да му се приписва от някои краен субективизъм, пристрастие, едностранчивост, дори и котерийност... (гл. напр., "Из интимния живот на нашите знаменитости" в сп. "Светлина", год. XIV, кн. 2, и "Интимната мисъл на г-на Ив. Вазов" в сп. "Мисъл", год., XVI, кн. II; "Млади и стари", стр. 22).

Чужда литература. Очерки и преводи. - Д-р К. Кръстев е писал и върху чуждата литература, и тъй е запознавал нашата публика с нея. Той е напечатал следните литературни очерки 1. "Percy Byshe Shelley" (сп. "Мисъл", год 1, кн. XII; "Етюди и критики", стр. 1 - 20). 2. "Виллйам Шекспир и неговата драма The Merchant of Venice (сп. "Мисъл", год. II, кн. VI - VIII; "Етюти и критики", стр. 42 - 61). 3. "Джонатан Свифт и неговата сатира против човечеството" (сп. "Мисъл", год. IV, кн. I; "Литературни и философски студии", стр. 91 - 108). 4. "Вълните на морето и любовта" драма от Грилпарцер (сп. Мисъл, год. V, кн. VIII; "Литературни и философски студии", стр. 71 - 87). 5. "Една трагедия на обществената лъжа. "Един народен враг", драма от Henrik Ibsen" (сп. "Мисъл", год. VII, кн. IV "Хенрик Ибсен и неговата драма "Един народен враг" - в "Литературни и философски студии", стр. 213 - 237).

Той сам или със съдействието на други лица е превел следните литературни произведения: 1. Лесинг: "Емилия Галотти. Трагедия в пет действия" 2. Хенрих Ибсен: "Кога мъртви възкръснем. Драматически епилог в три действия". Превели от немски П. С. (Пенчо Славейков), В. М. (д-р К. Кръстев) и Ив. Д. (Иван Димитров). 3. Хенрих Ибсен: Джон Габриел Боркман. 4. Хенрих Ибсен: Призраци.

Философия. - Дисертацията, с която д-р К. Кръстев завърши образованието си в Лайпцигския университет - "Lotze’s metaphysischer Seelenbegriff"³ (Halle a. S., 1890), - е от философски характер: в нея той разглежда учението на Лотце за душата. След завръщането си в България, покрай занятията си с философски дисциплини, изпърво като гимназиален учител, сетне като професор във висшето училище или Университета, той е писал и трудове из областта на същите дисциплини.

Освен това, той е превел от френски съчинението "Философски размишления за съществуването на Бога и за разликата между тялото и душата" от Рене Декарт (1899); а под негова редакция е преведена от руски книгата "Мозък и душа. Критика на материализма и очерк на съвременните учения за душата" от проф. Г. Челпанов (1902 г.).

Възпитаник главно на немски философи, д-р К. Кръстев не създаде напълно самостойно в областта на философията особено философско направление у нас. Изобщо, в своите философски убеждения той клонеше към еклектизма, т. е. към възгледа, че нито една философска система не е достатъчно задоволителна, за да има само тя право на съществуване.

Когато един "читател" го укоряваше в страниците на сп. "Общо дело" (год. ІІ), че в неговите философски убеждения имало пълно "отсъствие на единство", т. е. на система, д-р К. Кръстев отговори: "А не е ли минавало никога през ума на тоя "читател", че има гледище по-високо от неговото, за което всички системи са илюзорни опити да се обедини необединимото? Не му ли е минувало през ума, че има и такива нещастници, в които чувството, съзнанието за недостатъчността, за границите на всяка система е тъй живо, щото не им позволява ни минутка да живеят в бляна, че една система може да обгърне, да обясни всичко? Ний не принадлежим на никоя философска черква и изповядваме принципа, че да се твърди: всеки философски мислещ човек трябва да се кълне в някоя философска система, е не по-малко заблуждение от това, - да се твърди, че всеки религиозен човек трябва да принадлежи на една черква. Както има религиозност отвън всяка положителна религия, така има философска мисъл отвън всички философски школи" ("Мисъл", год. XII, кн. ІІ). Във "висшите" области на философията", подържа той, ние не можем да твърдим, кое е истина и кое заблуждение, защото "философската мисъл не е нищо друго, освен система от индивидуални убеждения на мислителя" (сп. "Мисъл, год. VIII, кн. III, стр. 230). На друго място нашият критик казва, че "метафизики или метафизически доктрини има толкова, колкото различни духовни индивидуалитета съществуват, колкото противоположни схващания на вселената, колкото мирогледа са възможни" (сп. "Мисъл", год. Х, кн. VIII, стр. 474). При това той се придържа към гледището на Кант, че ние не можем да познаем нещата в тяхната същност (Dinge an sich), - ние имаме само представления за тях, познаваме само феномените, но не и нумените. С това гледище, според д-р К. Кръстев, Кант е начертал "веднъж за винаги границите на човешкото знание" (сп. "Мисъл", год. VI, кн. II, стр. 158).

Възприел тези основни възгледи, - че нашите познания са ограничени и субективни ("във висшите области на философията") и че в съзнанието ни проникват само психически явления, - д-р К. Кръстев оспорва голямото научно значение както на дуалистическата философска теория, според която вселената се състои от две съвършено различни субстанции - телесна и душевна, тъй и на монистическата материалистическа теория, според която съществува само материя, а психическите явления са неин продукт, или по-точно - продукт на мозъка И той повежда полемика с привърженици на материализма у нас - последователи на Бюхнер, Молешот и Фохт. Сам "пленник на идеалистични блянове", той мисли, че "сравнително по-приемлива" е противоположната теория на материализма - спиритуалистичната, според която "душевното е първичното, а телесното, материалното - негов продукт". "Тази теория, добавя той, намира една яка подпора в ония истини, които още у Канта добиха безспорен характер, но които новата физиология и психология направиха почти на аксиоми, - че нам е дадено само психическото и че колкото и да ни говори физиката за материалното, то ни е известно само дотолкова, доколкото притежава способността да поражда у нас усещания" (Пак там, стр. 159). Материята е също така "абстрактно логическо понятие", както понятията дух, причина и др., и материализмът се лъже, като мисли, че има работа с "непосредствената същност на битието". Материализмът е "отдавна мъртъв", той има "историческо значение", и неговото "възкръсване" в средата на миналия век се дължи на няколко видни и въодушевени ревнители на светлината, която пръска естествознанието между народните маси" (сп. "Мисъл , год. VII, кн. 9, стр. 768 и 770). В полемическата си статия "Против материализма" (сп. "Мисъл", год., VIII, кн. 3) д-р К. Кръстев доразвива своите доводи срещу разгледаната философска теория.

Нашият критик проявява особен интерес към нравствената философия и пише възторжено за личности, които са се отличили с идеализъм, свръхчовешко благородство, висши добродетели, величие на характера, личности, които въплъщават нравствени идеали (гл. Например освен цитираната статия "Сократ и Апологията на Сократа", "Спиноза I. Неговият живот и учение", - сп. "Мисъл", год., III, кн. VІ; "Великият апостол", - сп. "Мисъл", год. VIII, кн. ІІ).

В студията си "Изкуство и религия" ("Период. списание на Българското книжовно Дружество", кн. LXV), в която разглежда разликата между религията и изкуството, д-р К. Кръстев изказва възгледа, че "святая светих" на душата не е науката, а - религията, изкуството и моралът. "Без наука, казва той, все още е мислим един духовен живот, но без религия, изкуство и етически емоции животът за нас нито е мислим, нито е търпим, защото би изгубил всяко съдържание и всеки смисъл. Душата живее в тях своя същински живот и без тях би се намерила бездомна в една вселена от мирове, чужди за нея и тя за тях".

Публицистика. - С развито социално чувство, д-р К. Кръстев е бил твърде отзивчив към нашия политико-обществен живот, та е проявил и дейност извън областта на чистата наука и литература - в публицистиката. Той е правел това не само защото така е правело всичко, "що е способно и богато с енергия в България", но и защото бил дълбоко убеден, че е било още "твърде далеч времето, когато и у нас ще е полезно и възможно да се раздели човекът на науката от обществения деец", и защото най-сетне, той смятал за "свой граждански дълг" да бъде полезен вред, дето неговите сили и неговата пряка длъжност му позволявали (сп. "Мисъл", год. VI, кн. VII, стр. 601-602). Съчувственик изобщо на демократизма, той не е бил толкова активен политически деец у нас, колкото писател-публицист. Години наред, с псевдонима Cognitus, той е писал в политико-обществения отдел на сп. "Мисъл", писал е и други отделни статии от публицистически характер, а понякога е внасял, както отбелязахме по-рано, публицистически елемент и в своите литературно-критически трудове. И трябва да се признае, че, като публицист, нашият критик се отличи с прямота, рядка обективност, гражданска доблест и борчески дух.

В своите публицистически статии д-р К. Кръстев се бори за гражданска свобода, законност и истинско народовластие у нас и облажава тези страни, у които те съществуват. Така в статията си "Джонатан Суифт и неговата сатира против човечеството" (сп. "Мисъл", год. IV, кн. I) той казва: "И честит онзи народ - с болка и завист го казваме, - онзи народ, в който обективната правда не се нуждае, за своето действие, от никакви титли и никакъв полицейски отпечатък, онзи народ, който ражда Суифтовци, - всесилни писатели, бич и ужас за всяко обществено и държавно беззаконие. Такъв народ има в своя гений зародиша на оная естествено справедлива държавна наредба, в която управлява обществото, в която не могат да виреят никакви натрапени тирани и никакви заграбили властта развратни властници". Той се бори за свободата на човешката мисъл, като твърди, че да се преследва тя "значи да се въстава против законите на природата, значи да се тъпче святостта и неприкосновеността на човешката личност" (сп. "Мисъл", год. Х, кн. VІІІ, стр. 478). При това д-р К. Кръстев изобличава нашето общество за неговата апатия, малодушие и липса на стремеж към по-висока духовна култура, и бичува недъзите на нашия политически живот, като иска да се внесе в него морал, благородство и идеализъм. Той се занимава често и с нашата интелигенция, към която понякога отправя позив. В нея той съглежда изобщо безидейност, антисоциалност и индиферентност към общонародни интереси, - черти, които са изтъкнали и чужденци (гл. напр., "Българската интелигенция" в сп. "Мисъл", год. VII, кн. I).

Като публицист д-р К. Кръстев проявяваше жив интерес и към поробените македонски българи. Между другото, той написа статия "Турция и българите в Македония" (сп. "Мисъл", год. VI, кн. VІ), в която напада остро както турското правителство - за неговата политика спрямо македонските българи, тъй и сърбите - за тяхната пропаганда в Македония.

Учебно дело. - Служил изключително под ведомството на Министерството на народното просвещение, д-р К-Кръстев е писал доста и по учебното ни дело. През 1889 г. той е превел от руски учебника по историята на поезията за мъжките и средни учебни заведения - ч. І. История на епоса, от В. Линниченко (второ поправено и допълнено издание - в1897 г.). След това той е напечатал в сп. "Мисъл" редица трудове по народопросветни въпроси, било като бележки в обществено-политическия отдел на това списание, било като отделни статии. Той е писал върху просветната политика на наши министри на народното просвещение, като е изтъквал техните грешки; върху характера, формата и недъзите на средните ни училища; върху учителското движение; върху неволите, които е преживявал народният учител и др. Обаче д-р К. Кръстев се е занимавал най-вече с нашето Висше училище, преобразувано сетне в Университет. Няколко свои статии, писани за него и поместени по-рано в сп. "Мисъл" той издаде през 1907 г. в отделна книга - "Нашия университет", в която са приложени и статиите, излезли по-рано пак в същото списание: "Нашата университетска младеж и нейните социални задачи" и - с някои промени - "Абсурди в нашето училищно дело".

БЕЛЕЖКИ:

1. Годината 1916 е неточно посочена. Изданието е от 1917. [обратно]

2. В случая се визира изданието "Алеко Константинов. Шест статии". Десет години по-рано д-р Кръстев издава "Алеко Константинов. Литературен силует", Тутракан, 1907. [обратно]

3. "Метафизическо понятие за душата у Лотце". [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

Симеон Радев. Д-р К. Кръстев като литературен критик (сп. "Художник", год. ІІ, бр. 4 - 5).

Йордан Маринополски. Критици. В. Търново, 1910 г.

Ст. П. Василев. Д-р Кръстев като литературен критик (сп. "Родна мисъл", год. II, кн. 1).

Гр. Пенчов. Д-р Кръстев. Принос към характеристиката на обществено-научната му дейност (сп. "Учителска мисъл", год. IV. кн. 6).

Ал. Дзивгов. За д-р К. Кръстев и за три писма на П. Ю. Тодоров до него (сп. "Листопад", год. Х, кн. III).

Дим. Бабев. К. Кръстев (сп. "Листопад", год. Х, кн. ІІІ).

Д-р С. Казанджиев. Поглед върху делото на д-р К. Кръстев (сп. "Златорог", год. Х, кн. 4).

Ал. Балабанов. Делото на Д-р К. Кръстев (сп. "Философски преглед", год. I, кн. 2).

Владимир Василев. Д-р К. Кръстев като литературен критик (в "Литературен глас", год. І, бр. 30).

Ал. Балабанов. Доктор Кръстев като човек (в. "Литературен глас", год. I, бр. 30).

Янко Янев. Д-р К. Кръстев (в. "Пряпорец", год. XXXI, бр. 28, и сп. "Българска мисъл", г. VI, кн. VII - VIII).

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Иванов, Вичо. Нешо Бончев. Първият български критик. Писма и документи. Пловдив: Книжарница "Левски", 1939.

Кръстев, Д-р Кръстьо. Етюди и критики, рецензии. С., 1978

Кръстев, Д-р Кръстьо. Съчинения. Т. І. Съставители: Л. Стаматов и С. Янев. София: Просвета, 1996.

Кръстев, Д-р Кръстьо. Съчинения. Т. ІІ. Съставители: Л. Стаматов и С. Янев. София: АИ "Проф. Марин Дринов", 2001.

Иван Д. Шишманов, д-р Кръстев, Боян Пенев в спомените на съвременниците си. С., 1983

Георгиев, Любен. Д-р К. Кръстев. Лит.-крит. очерк. С., 1968

Стаматов, Любомир. Д-р К. Кръстев. Личност и творческа съдба. С., 1987.

Цанков, Георги. Д-р Кръстьо Кръстев. С., 1987.

Атанасова, Цветанка. Кръгът "Мисъл". С., 1991.

Велкова-Гайдаржиева, Антония. Българската литературна критика и митотворчество: Д-р К. Кръстев, Б. Пенев, Вл. Василев. В. Търново, 1999.

Шивачев, Румен. Другият д-р Кръстев. Дневници, писма и статии. София: Тилия, 2003.

© Никола Филипов, 1929
© Издателство LiterNet, 02. 03. 2004
=============================
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Под ред. на М. Арнаудов. Т. V, София: Факел, 1929.
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Т. V. Под ред. на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2004.