ЗЛИ ЗЪБ

web | Градът на амазонките

Пак тази болка,
която камъкът лекува. Ето
върхът е неин - сред въжетата виси
под голия резец. Почти е алчна, да, почти човешки
е завистлива тишината, че така е празна,
тъй нищичко си няма. Всеки дъх
поема жадно, сякаш тя е,
която диша, а животът,
случайно по варовика допъплил,
е въздухът.

Ала забравя след това, не знае
какво да прави с него. Птица
дълбоко в долината се обажда,
но стигне ли дотук, звукът
като хвърчило на глухарче изтънява.
По-надолу
друг глас изрича сбогом и мърмори

какво не ще настъпи никога. Да, сбогом, сбогом,
дали кълвач е птицата, дали
дърво зелено просвредлява?
По хребета си слънцето пълзи,
безмиглен ирис във варовика вторачен.
Тогава той й каза, тя му каза, той -
той също каза, но до нея
едничък вятърът прозрачен изсвистява.

Е, ясно е, че и с лъжата би живяло
сърцето. То не би се тътрило до тук.
                   не би висяло,
трептящ, окървавен, самотен улов
върху зъба на висините. Разцъфтяват
така красиво жилищата хорски
от глъч и мараня. И тъй е топла
изпитаната връзка на кръвта.

Ала победите са временни. Накрая
пак те захапва тишината, чрез която
върхът с оголеното слънце разговаря.
И сякаш някаква жестока
десница на вълмо събира дните й и чист
простора бял и празен й разтваря.

© Миглена Николчина, 1995
© Издателство LiterNet, 22. 02. 2004
=============================
Публикация в: Миглена Николчина "Асимволия", С., 1995.