ТРИ СЛЕД ПОЛУНОЩ

web | Градът на амазонките

Беседвам с разстоянията на нощта,
обвита в сенките, протегнали се
                                      между лампите
със светлина тъй равна, толкова еднаква,
                                                         че изчезва
дълбочината на света в квадратите й бледи.
                                                        Затова пък
как са дълбоки сенките, как тънат кухите
                                                     прозорци
в неведоми далечини, отворени в бетонните
                                                          стени -
и може би сънуват там, и може би се любят
                                                          влюбени
и кожа кожата докосва,
и може би там просто спят без сънища,
там във бездънните прозорци, в кухините,
където глобусите равномерни не проникват,
                              а може би там няма никой;
в съня така дълбок потънал е светът
                                                            и е отминал
с гълчавата човешка,
и само лампите са тук, и светлината им
                                                  квадратна,
стените сиви, сенките сгъстени на
                                        отсъствието, аз.
Обвита в тоя мрак, населен може би,
а може би напуснат,
в което аз не вярвам и все пак допускам
(сега е миг,
           когато всички вероятности растат),
обвита в лампите,
обвита в черните прозорци,
обвита в сънища и влюбени, в бетон обвита,
в града тъй тих, в часа тъй тих
                              (навярно три след полунощ),
обвита в улиците му измити, в парковете му,
където пейките лъщят току-що боядисани
                                           и първите листа,
прозрачни, бледи, нежно лампите обгръщат
                                                            в резеда,
а статуята на Орфей извивката на лирата
                              повтаря сред дърветата,
във Витоша обвита,
в представата за белите и хребети, сега
                                                  невидими,
обвита в тази нощ, в подвижната и сянка,
която все пълзи върху кълбото на земята
в прегръдка със деня; във идващия ден обвита -
света аз виждам, гласовете му дочувам;
                                                  под етажите
усещам земното кълбо - зрънце, покълващо
                                        в космичните пространства;
през призмата на сънища
и влюбено преплетени тела аз виждам -
разтварят се прозорците в стените,
                              дълбае мракът други измерения.
Не ме ранява вече той, ни влюбените
и тайната на сплетени тела - ръце и устни
                                                  в тъмнината,
трептяща плът без зрение, докосване,
                              във себе си затворено;
не ме измъчват толкова просмукани от пот
                                                            чаршафи,
ни здрачният им цвят,
                                        ни тънкото им шумолене,
посято зад копринени пердета;
                                   ни континентите от ласки
подпухнали; ни италианците с гореща кръв
                                        и лъскави бради;
                                        ни Кама Сутра;
нито тамтамите на Африка; ни котките
                    по плочите на блоковете -
не ме раняват вече те, приемам тайната,
                    която всичко претопява
и формите извайва и отвява; приемам
                              оплодителния мрак,
приемам сянката пълзяща на нощта,
                           приемам дълбините
на прозорците, приемам измеренията
отвъд квадратите на лапите; плътта; съня;
града, от котките превзет;
приемам този час (навярно три след полунощ).

Това е дълъг час, безкраен час; през стаите
                                                  безмълвни
минавам крадешком; докосвам
на вещите, набъбнали незримо, дрямката;
                              излизам на балкона,
на перилата му студени се облягам;
                                        и всеки звук -
шуртене на вода, изскърцване -
отеква глухо и лениво през света. Сега е
                                                  дълъг час,
света аз виждам,чувам гласовете му
и мислите със сънища се смесват.

                                                  Под мене,
под хладния балкон софийски,
под снега незрим на Витоша,
последните пияни се прибират, реката Конго
                                        влачи своите води;
ветрецът, който вдишвам,
сред палми и маслини шумоли
и пирамидите заобля; над улиците пусти
примигват цветните реклами на Европа
и котките пристъпват върху покривите.
Спи старият Ойкумен;
                              Акрополът атински спи;
спи Зейко сред щурците на Тбилиси;
спи Тони от Ангола (надявам се, че раната
                                                            в крака
не го боли); спи Хигинз, инженер от
                    Южна Африка, който твърди,
че негрите ядат деца; спи под безброй
                                                            завивки
(и сънищата също са завивка)
                                        Смита от Калкута,
която следва в Лийдз
                              хранителна промишленост;
                              в леговища подземни,
вдън мрачните кошмари на човечеството
спят бомби и ракети; спи Ото
в опиумен сън и вика "Джизъс" във съня си;
спи моята сестра и крехкият й дъх
се стапя в тишината.

А някой може би се ражда, някой може би
                                                            умира,
отеква изстрел може би в галериите
                                                      на нощта
и оня, в който стреляха,
навярно скоро ще заспи в нощ по-дълбока.
Нощта въпроси не задава, предхожда мракът
                              всички въпросителни,
не пита семето зарито,
                              не питат слетите тела,
не питат мъртвите, които ни родиха,
ни бликащата кръв на оня,
който в тоя час издъхва; нито пък оня,
                                        който е убил
и с рамене присвити се отдалечава.
Въпросите заглъхват в мрака и всяка дума
                              в гърлото засяда,
само пияните смущават улиците с глас
                                        отпреди човека,
само родилките крещят отвъд речта
и стенат влюбените,
                    бълва кръв простреляната плът;
сред безсловесността
само пълзенето на болката остава,
                    пълзенето дълбоко на насладата
и кожа кожата докосва, ножът - нож.
И можеш само да се раждаш, и можеш само
                                                  да умираш,
и съучастникът да бъдеш
на писъка най-пръв и на. вика последен,
и чуждите целувки
с безмълвието смесени да пиеш.

Ала не съм аз тук, за да подпухва в мене
                                                  немотата,
не е балконът ми от ветрове пронизван,
за да прогизва от солена влага всеки звук
и да се смесва
далечното хриптене на моретата
с дъха на моята сестра тъй крехък.

Не е сънят владението на поета - бдението е,
и сричането там, където звук човешки
не е достигнал; бавното Орфеево извеждане
на сенки; стъпване на пръсти
сред неразбудените дебри на света
в съня дълбок на корени и мъртви.
От кожата докосван и от ножа,
не дрямката и смътната омая
са негови -
                    а взирането, нервите изопнати,
кафето нощно, разпилените възглавници,
резливият ветрец -
                              и затова ще го познаете
по дрезгавия глас, със сол набит,
                                        по възпалените клепачи

Орфей е моята душа прастара;
Орфей, пръв вдъхновител и учител древен
на азбуката на нощта. Ръка издигнал, той
                                                  превръща
вселената в разтворена уста
и мрачините разчленява.

Но други гласове дочувам; други гледки.
През стаите безшумно бродя и ту излизам
на балкона,
ту пак се връщам; надвесена от перилата
на този час, под витошките заснежени
хребети
                    с далечините нощни разговарям
света аз виждам, чувам гласовете му.
Къде ли в тоя миг разсъмва, какви води
                                        и заливи лазурни
докосва утринта?
Пълзят, прегърнати,
                    полукълбо от сянка,
полукълбо от светлина; око и сън; зеница
                                                            и клепач.

Разгъва се във времето
                              спиралата на орбитата земна -
балкон към светове далечни.
                              Облегната на перилата му, мечтая
за ледените върхове на Хималаите
                                                  и езерото Титикака,
за сутрешна мъглица,
                    в която плуват кипариси,
за есенните дъждове в Шотландия и белите
                                        кубета на Багдад,
за лодките предизгревни в Созопол,
за столицата на сърцето ми Белоградчик
и за селцето Цдо между отвесните потоци
                                                  на Кавказ,
на Вега за най-дивната планета
и за вълшебните места,
все още име не получили.

И ето светва първият прозорец -
ръка, открехваща деня.

© Миглена Николчина, 1985
© Издателство LiterNet, 22. 02. 2004
=============================
Публикация в: Миглена Николчина "Три след полунощ", С., 1985.