ТРАКИЙСКАТА ПРИНЦЕСА

web | Градът на амазонките

Тя го видя така - наметнат
с мъха на ранна старост,
все още властна над разлаяните кучета;
тъй горд с царствата си, че тук не би оставил
нито гъстака,
където бе издебвал дивеча, ни речния завой,
зад който гинеха, сразени, враговете му.
Бе врасло всичко в тялото му, яко
като самата твърд -
ридът, свирукащият кос, жребецът,
бокалът с вино: щеше да го следва
светът с тревите и със светилата си,
додето крачи той в безкрайните поля, вторачен
към заник, който не настъпва никога.
И затова сияеше като звездата
предвестница на суша -
         на животинска пот дъхтящ, огромен
като столетен бор и див като глиган, той
                                                  не познаваше
черта, която живите от мъртвите разделя
или предел поставя за лова му.

Тя трепна - още в този миг разбра, че ще я води
с върха на копието той.
Очаквала бе стъпки
почти на пръсти стъпващи, сандали със крилца -
не с глезени тъй груби, не с позлатени наколенници
и не с вървеж като внезапно свлачище да я притегли
надолу по пътеките на здрача.
Тя имаше коси с цвета на мед - венеца
постави царят сам, протегнал
ръце от корени -
и зазвънтяха
кованите листенца с яснотата,
която винаги отсам остава.

Все пак докосна посивялата му гръд.
Не знае през какви реки лениви е преминал
водачът между сенките, нито какви са
тези смълчани зъбери, които прекосява.
Орфей, разказват, спрял, за да погледне
дали пристъпва подир него Евридика
и с този поглед я загубил;
но който по обратен път влече, веднъж посочва
и повече назад не се обръща.

© Миглена Николчина, 1993
© Издателство LiterNet, 22. 02. 2004
=============================
Публикация в: Миглена Николчина "Скръб по Далчев", С., 1993.