СКРЪБ ПО ДАЛЧЕВ / ХЬОЛДЕРЛИН

web | Градът на амазонките

...Защото боговете се гневят,
когато някой своята душа жестоко
не е опазил, а е трябвало: за него
тук няма никой да скърби.

Хьолдерлин / Далчев

Светът е тук отново,
светът е още тук подир година скръб,
след дни и нощи под небе от мъката сгъстено,
така че свличаха го дъждовете и го смесваха
с разплетените корени, а после
а после идваха пейзажи тъй искрящи,
че дишаше през тях смъртта.
Светът е тук подир година скръб,
но не по теб, душата си опазил.
Беше ти даден
тъй рядък шанс - да бъдеш
на боговете равен, да държиш
един живот в едно докосване,
на острието на едничък звук една душа да имаш,
но далеч по-рядко
е дар такъв приеман, жестът - правен.
Е и какво? Не бе от туй скръбта.

Тя беше скръб, която не говори, а ехти
с глас тъй кристален, звънък, че не може
в една прегръдка да започва или свършва.
През теб към нея се протягах и през другия -
остана той несбъднат в този свят и не
                             защото не желаехме -
и все по-плътно през тела различни
към мен притискаше се тя.
Бе скръб тъй чиста, трепетна, животът
страдание и страст, първично цяло,
което прави от човека
едничък вик. И виках.

С юмрук на слънчевия сплит крещях в съня си,
че той бе целият в пробойни към действителното
                                                          и прозорецът,
ням от присъствието ти по светло,
сред мрака бавно и все по-навътре
се открехваше
и чак в ухото ми се молеше: Не гледай.
Но можеш ли в съня си да затвориш
очите си? Незащитен е спящият
и истината сред невинността му го застига.

Тя беше скръб,

                             която след години аз преписвам
ведно с това стихотворение,
тук-там то беше публикувано, но кой ли го е чел,
но кой ли ще си спомни
прочетеното подир сътресенията -
уви, все още мое е стихотворението, все още мое
                                                          в правото ми
да прекъсна
мощта на словото, дарена не за нас, но разстоянието
сломява и последната ни гордост пред езика,
когато знаем, че не ще ни чуе никой
и бащиното слово
е уязвеното ни тяло, през което
кървим отвъд полиглотизма. Та прекъсвам
скръбта по Хьолдерлин със скръб по Далчев -
нали все скръбни сме по някого далечен -
припомням си единствения път,
когато го видях, дошъл сред нас, децата
от поетическото студио.
Като дете зарадван
на мъдростта, която бе открил
в стиха на някакво дете,
не каза гостът нищичко за себе си. Отдавна беше
превърнал преводачеството в своя най-последен
неназован балкон. О кой ще изтълкува
стиха на тълкуванията, тайната,
в която неизреченият стих навежда
стиха от чуждия език по русло ново
и като дъно на поток прозира
през ромоленето? Дали през Хьолдерлин
бе преводачът взрян към своя собствен дълъг
разполовен живот между човек и маска,
между поет и подчинен? Дали бе негова
онази неопазена душа,
тъй страшно разгневила небесата,
че да го тикнат
в услуга на чиновници? (Защото чуждите поети
от боговете бяха разрушавани, но нашите
от овластената дребнава жлъч.)
                                          Или далечината
му даде името си и отмести
безумието от език в език,
от слово в слово и от скръб към друга скръб,
че ако някога бе гледка несравнима
разнищването на поета, днес
все по-озадачаващо е зрелището
на неговото оцеляване?

Край на прекъсването, връщам се към
                             прежната си скръб,
така безцеремонно разломена,
ала разломът не е само неин и, признавам си, не зная
възможна ли е скръб,

която знае.

                             Чрез любовта да знаеш,
като прозрение страстта да идва,
                                                          сънищата
да прорицават, не да утешават, и клепачите
да се затварят, за да лумнат в светлината -
да си от плът и дял такъв да имаш -
каква немилост.

Бе скръб по Хьолдерлин, палача на душата си.
Сънувах явственото, а бълнуване живеех
и силите небесни се гневяха.
Стихът
като жестоката десница
на бог ревнив разнищваше живота ми.
И както атомът с рушенето си ражда взривове,
в разпадане се раждаха словата.
Бе скръб по Хьолдерлин, от сънищата съзерцаван,
от стиховете си живян,
убит от гледките, защото често
като убиец се промъква светлината.
И кой ли би го укротил,
че той разполови годините си и нахрани
две имена?
                             И че певецът,
след като срещна погледа прозрачен
на Мнемозина, бе забравен
от думите си?
Не аз, която тук скърбя. Не мога друго
за него - и за себе си - да сторя -
само
да призова - не Музата - зова Персей,
героя щитоносец, та стиха си
като окръгленост от блясък и метал да нося.
И нека словото дълбоко не виним,
ако с подреждане душите ни изяжда
и с музика ни разрушава,
че не за нас то свойта мощ ни дава.

© Миглена Николчина, 1993
© Издателство LiterNet, 22. 02. 2004
=============================
Публикация в: Миглена Николчина "Скръб по Далчев", С., 1993.