С ОТВОРЕНИ ОЧИ

web | Градът на амазонките

Докато блъска нероденото дете нетърпеливо
да разшири света си, старата жена,
която бе в началото и от която
добиха форма толкова тревоги
на неспокойната и безразсъдна плът, жената,
вторачена в здрачевината августовска, слуша
щурците. Някога децата
проплакваха, не искаха да спят или насън
се мятаха - защо ли? До какво тъй близко бяха,
та сянката му под клепачите им раснеше и тя
все трябваше да го отпъжда?
Днес те са утешени, бързат
да утешават други плачещи деца и да се върнат
в обятията на чаршафите. Та по-добре да идат
медузите в морето да прегърнат!

Нима тъй здраво хълмът е застанал,
                               та да се осланяш,
че колкото и да примигваш, няма
да се излее в друга някаква направа,
като порой да фръкне или като ястреб
по сипеите да се опече?

Такава авантюра и лудешко
младежко лекомислие - да спиш.
Стъмнил зениците си да се доверяваш,
че пак ще се съединят предметите и пак
ще свържат в погледа ти светилата
сияйната подредба на пейзажа.

Не, никога не би затворила очи отново.
Не могат с нищичко да я подмамят. Ще се взира.
Сега тя знае как иззад гърба ни
едно огромно тяло винаги безшумно
с безмерните си дробове пъхти.
Души ни, дърпа ни, въргаля се връз нас
с безформеното си туловище, прилепва
към клетките ни - сякаш някой вика,
ала без глас, тегло е само,
изопване на безвъздушни струни.

Събуждаме се - то изчезва, но за миг
отпуснем ли се да задремем, незабавно
отзад се изтърколва дебнешком и ни затиска,
тъй сякаш е самата гравитация, която
отвъд звука и светлината
към безпределния си център ни зове.

Е нека. Тя пък
пред себе си не ще престане да се взира
дорде щурците избледняват и небето
прозрачните си сводове кове.
Назад не ще се никога обърне,
не е от вчера, тия не минават,
очи да склопва който ще.

© Миглена Николчина, 1995
© Издателство LiterNet, 22. 02. 2004
=============================
Публикация в: Миглена Николчина "Асимволия", С., 1995.