ПРЕДСИМФОНИЯ НА ГЛАСА

web | Градът на амазонките

I.

Слаб е гласът на единичния човек;
                                     не би надвикал вятъра,
който във въздуха оставя
браздите си от вой и шепот, нито спявката
на океаните, нито дори комара -
                                     свределче за тишината -
и даже камъкът,
учителят на мълчаливците,
наметнат с мъх, изшарен с жили -
                                     палците на сътворението,
би го надминал с лекота по красноречие,
ако не викаше човек с глас повече от негов,
ако не бяха в него гласовете
на немите, родени
с уголемени ириси, и на ония,
дето си мислят, че говорят,
                                     но в действителност
затъкват сливиците си с памук от звуци.
Все някой трябва да обхване
каквото не изрекоха
неделният играч на табла, който
търкаля зарчето подобно пъргаво езиче -
                                                         пустиня
от вата е неделята за него; домакинята -
че тя избърсва прах, но наслоява
мърморенето си по полировката; летеца -
маестро на пламтящи многоточия.

Какво би бил гласът човешки, ако не викаха
                                     през него мъртвите,
чието изречение кръвта прекъсна;
ако не се надигаше, размесен със смеха,
на ями истината доверил;
ако не беше
ново рождение за времената,
когато думите са липсвали.

О, те са много - тези,
                                     които са мълчали,
оркестърът им от неупотребени струни
изпълва с множеството си велико космоса,
запретнем ли се, от това населено безмълвие
ще построим една планета по-голяма
от земното кълбо, и взрем ли се,
ще видим друга география,
където е екватор тишината.

О, те са много - всички тези
                                     неандерталци
сред джунгли от безименни неща,
                                     гребци в галери,
към воя на морето приковани, амазонки
с етимология неизяснена, вещици
с опечени езици,
автори на съчинения от пепел и войници
с барут във ларинкса. Сред тях
испанската кралица Хуана
Безумната
              - извади Инквизицията през ухото й
гласа й, мозъка - през ноздрите й,
а също малката русалка -
какво ли питие забъркаха
с отрязания й гласец? - а също
бръснарчето на цар Траян.

Но страшна е симфонията на мълчанието,
                                     хорът на кухите гърла.

ІІ.

Не мога никога да го забравя -
                                     веднъж осъмнах
на континент от немота,
                        сред глобус от безмълвие.
От хълм един
морето гледах, слънцето бе тежко
като уста на пещ и в маранята
разстилаха се къдравите склонове
към бряг, където винаги високи са вълните.

                 Докато бях
се трудила в училище или
в училището на мечтите, както
и в по-особени училища, където
учителите драскат знаци с тебешири
                                                        от звезди,
бе друг един работил в мене постоянно
и бе изваял, без да разбера,
форми, в които да остана, ръст, който никога
да не надмина,
и лице, което само бръчки да печели.

Бе спрял растежът, бях завършена завинаги,
хилядолетният калъп се бе защракнал
                                     върху мене,
бе се повторил цикълът, затварящ граници,
                                                           моливът,
с който бележеха височината ми
върху вратата,
бе изхабен.

Но оня хълм: на него аз стоях под слънцето,
забодена в мига,
като учуден кълн, прилъган в семето си
                                     от безкрая
да се разпукне доверчиво - без да знае,
че е училище вселената
                                                           сядаш
върху чина на гравитацията.

От хълма
морето гледах и видях
как то се слива с всички океани
и от дълбокото изважда своите мекотели,
червата си от октоподи,
отровните си пипала и шипове,
и плаващи усти,
и карантията от корабни греди,
                                     ръждясали оръдия, вериги
с панделки от водорасли,
потънали дворци, контейнери
на атомни отпадъци.

Към този втори океан се взирах вцепенена:
бе толкоз малък историческият остров,
където бях родена - толкоз крехък оня хълм,
от който кипналата пяна съзерцавах.

Тогава
чух най-дълбокото мълчание.
Чух мъртвите как спят в земята.
Чух как тече безименната кръв.
Чух как дърветата взаимно се изяждат.
Чух кладата на Хус и стъпканата дреха
на Хипатия, разкъсаната в църква.
Чух как куршума чака в дулото.
Чух как човек расте, а после спира.
Аз чух учителите по мълчание.

III.

Нека сега възпея тези,
                              които са говорили.
Избликна в пояса на звуците
кристалният фанфар на подвига, дочут
само от ангелите на мълчанието, Емили.
Светът писмо не ти написа,
но думите ти стигнаха до него.

Нека сега възпея гласовете,
                 които се издигнаха над урагани.
Бе силен воят на дъжда и скърцането
на историята, но по-силен
бе твоят глас,
             отшелнице на брулените хълмове.
Света отхвърли и така го придоби
и думите ти стигнаха до него.

Анете, дядо Господ за ръчичка те държеше,
а бяха весели като вълчета
вълните на света
и думите ти стигнаха до него.

Разтвори твоят гриф криле до хоризонта, Ли,
окото му червено острова огря,
където са безсмъртните и ти,
защото думите ти стигнаха до него.

Сафо, не пожела да пипнеш с длан небето
и ето думите ти стигнаха до него.

Знам, има път, който през сенките минава,
и "да", което с "не" се обявява,
и глас, който мълчанието си тръби.

И ти, жена, застанала на оня бряг,
където аз стоях и винаги високи са вълните -
в теб времето за мен съедини
изгубената цялост и открехна
едно лице, преди да съществуваше лице,
и другото, което
непримиримо с глъбините разговаря.
Бе този разговор предимно от безмълвие
и тъй безмълвието своите интонации намери.

IV.

Сега да екне цялата вселена.
Да гръмне всяка молекула от мълчание.
Да цъфнат бъзовите храсти и да дойдат
от всички краища децата.
От всеки клон да си направят свирка,
от всяка жилка да опънат струна.
Без знак не е преминал никой полъх,
не е заглъхнал никой звук без семе.
Надувайте пищялките, деца,
цъфтете храсти, някога засети.
Аз искам само онемелите да утеша,
че ако имам вярна дума, тя е
разлистеното им мълчание.
Аз искам себе си да утеша,
че утре във гърла по-мощни
ще разцъфти
това, което не изкажа.
И нека ветровете свирят,
нека пее океана.

© Миглена Николчина, 1985
© Издателство LiterNet, 22. 02. 2004
=============================
Публикация в: Миглена Николчина "Три след полунощ", С., 1985.