ПИСМОТО

web | Градът на амазонките

Кой името ми ще подхвърли като ехо
от празните пространства, дето спят
далечини и здрач? Коя ръка
ще драсне тебеширена стрелка
за старата игра, когато мракът
обхващаше и двора, и света?
Там някъде писмо се крие, зная.
Преминали са с него другите
през смях и глъчка да го мушнат в храст
или под камък. После
сами се скриват.

Порите от светлината
ухаят и вечерята е сложена.
Като огромна пеперуда вестникът
припряно шумоли. От своето сърце
ревниво лампата света си рус извайва.
                                      Но стрелката
като змийче от фосфор се изнизва
през нейните обятия навън.

                                      Потаен двор,
неспирно той расте
в тревите, някога цъфтели, в капките,
които утре ще звънят. Къде са те?
Навярно в шепите си шепнат и се смеят
навътре, да не чуя. Ах, добре е,
навярно казват, тя стрелката е загубила;
на място я поставихме и ясно
я очертахме с бяло да трепти
като комета в здрача. Да, добре е,
не забелязва тя, стои
като под дъжд под тъмното и оплодени
посоките цъфтят.

А може би не казват нищо те и може би
отдавна те не се и крият, слети
с мълчанието на предметите.

И писмото сякаш
от моето отсъствие расте.

© Миглена Николчина, 1993
© Издателство LiterNet, 22. 02. 2004
=============================
Публикация в: Миглена Николчина "Скръб по Далчев", С., 1993.