НОЩ НАД ВАРВАРА

web | Градът на амазонките

В нощта, сред скърцането на прибоя чувам
задавен звук - навярно птица
като изгубена душа зовяща.
Какво оплаква, що желае,
та се обажда? В тази местност
душите никога не се изгубват,
душите не зоват. Не, не е знайно,
души самотни, от телата си лишени,
с нозе от ситни стъпки да надупчват
пътеките от пяна.

Метафората се е върнала към началата си,
единствено тела пренася
ту тук, ту там. И този зов,
от грохота прецеждан,
е също тяло,
опряно върху вятъра.
Не вика никого, а само
трепти с опънати криле,
с очи, обърнати към тялото на мрака.

Единствено телата ни са тук - жадуват
все по-голямата си непосредственост
и затова е бронзовият цвят и голотата,
сънят, като скала облизван
в пъхтящото море.
Релефът е такъв -
пече ни слънце, вятърът ни брули,
ядеме жива риба, в храстите се любим,
събуждаме се дето и да е.

А утре изгревът ще очертае
все тези каменни, категорични брегове.

© Миглена Николчина, 1993
© Издателство LiterNet, 22. 02. 2004
=============================
Публикация в: Миглена Николчина "Скръб по Далчев", С., 1993.