КРАТЪК УВОД В АСИМВОЛИЯТА

web | Градът на амазонките

Думата "асимволия" означава някакъв вид изнесеност извън, асиметричност спрямо или чисто и просто лишеност от символичното, разбирано като членоразделност, значение, смисъл. Аз я употребявам тук в един от аспектите, които Юлия Кръстева обсъжда в "Полилог" - като неподатливост и като отказ на езика да "поеме" жената.

Езикът е мъжки, гласи това схващане, по някакви - исторически или структурни - причини той нехае да оразличава половете, той не предлага символичен изход за сомата на жената - за изискването, което Кръстева нарича "женска спазматична сила".

От друга страна, казват, езикът е безкраен: с двайсет думи могат да се произведат повече граматически правилни съчетания, отколкото са секундите от Големия взрив, т.е. от възникването на Вселената, досега. И това е само синтактическата безкрайност.

Асимволията значи - и в тоя смисъл тя въобще не е женска привилегия - е заболяване на безкрайността на езика, което анулира земното привличане и ни прилепва към безпределното тяло на космическото безмълвие. В първия цикъл аз се опитвам да сътворя митическо обяснение за тази беда, като полагам в предисторията трагическа грешка - хамарция: неволното (?) убийство на Сестрата. Вместо сестра си - слънцелико същество, чиито стъпки бележат пределите на несекващ цъфтеж - Пентезилея донася от своя злополучен лов меч. Не мъртво тяло дори, а нещо, което никога не е било живо. Не момиче, а метален фалос. Странен дивеч! Този меч ли е сестра ти, Пентезилея? Ето въпросът.

Не единственият въпрос, разбира се. Читателката ще се убеди, че "началото" се полага в един разрив, т. е. в празното пространство на любовното разминаване или по-точно на разминаването, което любовта прави явно. Ето защо любовта - знанието, че сме разделени - идва да раздели едно свързване, което винаги ни се предлага само във вид на раздяла. Смърт, с една дума, както коментира неясното "ние", което наблюдава като от някаква далечна звезда разпиляването на Пентезилея сред хтоническата стилистика и реторическата компактност на Ахил, подпрян на въздигнатото си копие -

смъртта ни свърза, любовта ни раздели.

От далечна звезда, а може би от високата облачност на самата безразлична стихия на езика. Ако героините в цикъла "Анорексия" (анорексията е медицински термин, означаващ болезнена загуба на апетит) са старица, която отказва да умре, момиче, което отказва да яде, и жена, която отказва да роди - т.е. не че отказва, но се опитва да уговори рожбата си (майка си?) в този смисъл - то е, защото в отказа им подухва ветрец без ясен източник и се оголва нещо, което не знам как да нарека, ако не "килнатост". Това, което е килнато и подобно на наклонената кула в Пиза се разполага отстрани на героините ми - без да им противостои, но и без да се крие зад гърба им като въргалящото се астрално тяло зад старицата и като невидимата неутринна луна зад момичето - тази кривната (едно)странност, тази полегата страничност, тази вечно падаща отстраненост е разбира се езикът, с който героините ми си служат. Този език (ако ми бъде позволен подобен намек към Ницше) не дава - даже когато не дава. Което ще рече: това, което казвам, не е Това. "Нети, нети" на Упанишадите.

Тук е мястото на един анекдот. Встъпителното стихотворение "Обратната кула" беше включено в първата ми стихосбирка. В началния си вид то завършваше:

и шибат свойта азбука стихиите,
и се разнищва всякакъв език.

В асимволията, както вече стана ясно. Един от дългата серия редактори, през които стихосбирката мина, докато заслужи мистериозното право да бъде отпечатана, поиска да променя финала, който не отговаряше на оптимизма на онези времена, когато никакво разнищване не се допускаше. И с право: думата бе дошла при мен от Вапцаров, който с клинична яснота показва, че разнищеността настъпва

миг след грабежа

на макар и пшеничено зрънце от вярата. Като добро, макар и лишено от вяра момиче, аз седнах и се замислих за финал, който да удовлетворява и мен, и целокупността на вярата. Така стигнах до заключението

и шибат свойта азбука стихиите,
и сливат се езиците в един.

Хайде де! Нерде, нерде, дето се казва. Един ли е езикът, или никакъв? Докъде води цензурата! Само че разлика няма, тук има тъкмо неотчленимост на сливане и разнищване, на тоталната смърт и тотален живот. Ако всякакъв език се разнищва за моята героиня, то е защото тя се опитва да вдигне стълпотворението на едния език: многоезичието е не наказание, а спасение.

Ами после? После сънувах един сън. Сънувах го съвсем независимо от Ани Илков^* и днес, като го гледам редом с Ани Илковия сън, изместен във всичките си детайли и все пак така притеснително подобен, чудя се дали наистина пък не сънува през нас общата територия на рождението ни. Само че в моя сън територията беше футуристична, космична, иногалактическа и само в този смисъл без име. В този сън един пилонообразен градеж, възправен сред необятна зелена гора - един простоват небостъргач, Кула - се срина вследствие на земетръс, който се отнасяше единствено до него. Под листата на дърветата, където миг по-късно се озовах, имаше сгради, които не бяха и чули за някакви трусове. Геометрични, но с геометрия отвъд комбинациите от цилиндри и правоъгълници, човекотворни, но без да нарушават плетеницата на леса, тези сгради не бяха растителни, но дишаха с кротостта на дървета, те не бяха живи, но ме наблюдаваха, без да се смутят или учудят, през тъмните си многопризмени прозорци: нещо средно между замислено насекомо и другопланетна станция. Нека се надяваме, че героинята, която оставям да спи в последния ред на тази стихосбирка, сънува този архитектурен блян, тази фантастична геометрия. Никакво друго оправдание не мога да предложа за факта, че след митологичната касапница в "Амазонки", след метафизическата диета в "Анорексия" и след лирическите лишения на Ероса, прокълнат да бъде винаги само ответен Ерос, в "Антерос" зарязвам най-сетне героинята си заспала в една кола на някакво шосе край града. До там ли стигнахме, ексцесиите на битката между половете да ни приспиват? Ще добавя само, че това положение е за предпочитане все пак, ако не пред друго, то поне пред положението, в което се разделяме с Пентезилея.

"А" е първата буква на нашата и някои сродни азбуки.

БЕЛЕЖКИ:

* Немота или Глухонемият език. // Илков, Ани. Изворът на грознохубавите. София: Анубис, 1994, с. 100-101. [обратно]

© Миглена Николчина, 1995
© Издателство LiterNet, 22. 02. 2004
=============================
Публикация в: Миглена Николчина "Асимволия", С., 1995.