КАСАНДРА

web | Градът на амазонките

Ах от кого ние можем
да се нуждаем?

Рилке

След двоен залез идва тази нощ,
луната най-напред се спуска, а след нея
и слънцето, едва над хоризонта
за кратък миг пробило маранята.

След двоен залез идва мракът,
не мрак, а здрач - вселена без светила,
безкрай от сумрачна прозрачност,
сякаш с нов вид от равномерно зрение
през кожата видимостта прониква.

И тя стои - като пророчица, безока,
защото знае най-подир, че светлината
е винаги отсъствие, че тя е
отхвърленото от звездата.

*

Младежка грешка - мислеше, че няма
какво да губи, щом любов не иска,
нито пък друга сладост някаква, освен онази -
да гледа винаги над себе си простора,
тъй щедър на безбройни светлини и толкоз рядко
поеман с пълни шепи; да застане
насред живота
като хълм по пладне, през октомври.
И в алчността си
беше прилъгана от светлината
подир любов без плът - незнаеща наслада
и затова крило разперила над свят,
смъртта надмогнал.

*

Пък и защо й беше
реалната любов - любов, която може
да начертае за какво обича
и с вдигнато чело оразмерява
заслуги?
                Какво ли щеше
да и разкаже в своите привички
и в радостта си, че е истинска, най-сетне твърдо
с нозе могъщи на земята закрепена,
какво ли друго да й разкаже тя освен
самата нея все по-дребна и все по-далечна
от сънищата на безкрайността?

Ела със мен! - Защо? - Ще бъдем двама.
- Защо? - Общ дом ще построим. - Защо?
- Деца щастливи
ще го изпълнят с гласовете си. - Защо?
- Защото виждам...

Тъй рано знаците са тук, коварни знаци, забелязвани
с потръпване от нас и все пак живеем
разсеяно не зная чий живот, живот всеобщ, по-мощен
от нашия, ала сънлив като река сред равнината
с размити от омара брегове.

*

Юноша и старец
тогава срещна.
Очи златисти имаха с красиви жилки
като дървесни кръгове, като замрежени листа,
като въртопи на предзалезни води. Единият
цял беше позлатен, а другият,
от здрач изваян, носеше
отвътре блясъка -
подобно диамант, сияен,
защото натрошава светлината.
И светлината
накрая него натроши.

Страхуваме се най-напред от чувството, а после
за него, питаме се страстно:
как ще умра, след като тъй копнея?
Ала копнежът
умира преди нас.

*

Дали жестока беше тя, обичала,
а после хвърлила обърканите нишки
на златното кълбо? Или пък просто
сама сред планината бе застигната
от неочаквана виелица и бе дочула
как скърцат боровете?
Или кръвта шумеше,
или през клетките й вятърът световен
отбрули няколко снежинки мрак?

Небето обинтовано кървеше. Месецът
по него драсна с нокътче от лед. Загледана
в огромната всемирна болка, тя не забеляза
как мъката й срещна любовта и я премаза.

*

Какво от бога да приемем? И от хората - какво?
Разказват,
Касандра русия и пеещ бог до ложето си не допуснала,
а му отдала
душата си. Не - казала му тя -
не ме докосвай, дай ми само
езика си на прорицател, Фебе, лунен брате,
око вселенско. Не мимолетен допир,
а твоите гледки искам. И не пожелала
да легне с него.
                         Гладка кожа, крайници
така корави и с безсмъртен мъх покрити
отхвърлила,

за да чуе страшното бълнуване на бога

за градове в пожарища, за рухващи царства
и за реки, от белези метални набраздени.
Така с гласа си я разтърсвал, да,
със слово блудствала.

Днес тя приема тялото на бога,
гласът е неин.
О, мощно зрение, което не разчита
на светлината, а само прогаря
зениците на световете. Там е

онази здрачна и в самия плод, в сърцевината му
                                                           потулила
грижовно семенцето си от смърт и нежност -
едничката любов, която
ни казва всичко.

© Миглена Николчина, 1993
© Издателство LiterNet, 22. 02. 2004
=============================
Публикация в: Миглена Николчина "Скръб по Далчев", С., 1993.