ГРАДИНИТЕ НА ЛУНАТА

web | Градът на амазонките

Тогава се докоснаха ръцете ни
и разцъфтяха всички обещания,
отвека дадени на всеки,
притеглен тука от нощта.
Комай изнемощели бяхме от очакване
на жест тъй прост.
А беше дълго - деветнадесет години.
"Очите ти са корен на море" - ти каза.
                             Странна жажда
да си плувец, да те ласкае
враждебната стихия. Скоро бяхме
на дъното на океан огромен.

Не зная от това ли
бе въздухът тъй гъст, почти от плът, и скрити
един във друг
един през друг се взирахме с очите нощни
на совите, наострили пера; и като дънни риби
в дрезгавината плавахме лениво - през онази
тъй нажалена самота, която
не знае за какво е, ако не
за да разкъсва и изяжда, и расте, и после скръбна
все по-навътре в себе си да се залутва.

Премина селянин, каручката изскърца
под своя жив товар от дива мента,
от комунига и равнец. Ти каза:
"Отнесе старецът луната."
А беше сянка - нищо друго - той и кончето сънливо
с копита сякаш в плъст обвити също
бе сянка и товарът нощен
бе силует от аромати - само
скриптенето с нозете си железни
                             се тътрузеше
покрай вдълбани сенки на дървета и луната
си беше цяла сред небето,
замислена като око на сова.
До мен седеше - ти самият птица
в нощта заслушана -
една напрегнатост на силите световни,
която неочаквано привежда
застиналите клони на върбата
и ги повдига пак.
А тези страшни
разкъсвания сред наивното пространство,
тези спирали мрак и звездни капки -

очите бяха, твоите очи, очи човешки,
тъй лъчезарни, че се случва да желаем
светът да се изгуби,
но да останат те и да се взират.
О глупава надежда на невежи,
че има болката предел, след който
светът ни е длъжник.
Прозрачност обещава любовта, пристига
с едно небе, което трепка в нея, мами
с откритостта на друг живот - да стъпим
най-сетне в свят, преодолял междите,
дребнавите стени. Минава
понякога единият - почти не забелязва
как рухва другият.
                             И свършва празникът.

Ала какво да правим,
щом любовта, с която сме дарени,
не е, за да ни стори по-добри, а разцъфтява
тя мимо нас в пространства непознати,
в градини не за нашите очи. Кой в тях пристъпва,
кой мирисите й долавя, кой ветреца,
листата й облъхнал, чува и плода й,
заоблен, лунно зрял, с ръце откъсва,
ако за нас е болката да бъдем
пак същите?

„Не трябва никой миг да се повтаря" -
                                                          каза ти.
Зад ъгъл посребрен зави
каручката с товара си подпален
и само изтънялото скрибуцане,
накуцвайки, остана да трепти

© Миглена Николчина, 1993
© Издателство LiterNet, 22. 02. 2004
=============================
Публикация в: Миглена Николчина "Скръб по Далчев", С., 1993.