ДУША И ТЯЛО

web | Градът на амазонките

Око най-чисто, ти прозрачност,
която близко и далечно не познава.
Навярно близост пожела и хоризонт спечели,
докосване поиска и отскочи
над тебе звездната дъга и пламна
в огньове разноцветни океана.
С една прегръдка те светът притегли,
с едно преплитане на членове и с малко влага,
с ветреца на една целувка.

Ах, не любовното желание бе нажежило
до алено солените вълни и не копнеж
разпали тоя свод над мене.
Дойдох да тъпча, да, дойдох да заповядвам.

               Пречупва се вълната в бели пръсти
               и нежна слуз по пясъка към мен протяга.
               Седя под свода, в заключения кръг на хоризонта
               и тялото с душата разговаря.

Ухо на всеки звук! Ти вслушване внимателно, което
света от нота в нота сливаш.
За шепот замечта, за гъделичкащ мирис
от сол и вятър. Вятърът дойде и почна
на ваенето делото огромно. Блесна сводът
и мрак звездите отдели.
О падане сред бързите водовъртежи
от звездно вещество! О спускане безкрайно
от сфера в сфера! Две горящи длани
притискаха очите ми и каза
гласът на шегобиеца: Познай ме.
А няма име топлината. Но гласът му!

Гейзер от пяна раковината на моя слух
запълнил, наводнил. Гласът му, да, прегръдка
                                                            на прибоя,
преплитане на крайници и кипнала вълна.

Но не любов и не влечение ме води,
не ме прилъга лепкавата сладост,
ни тая бяла слуз, към мен пълзяща.
Дойдох, за да ме следваш, тяло,
дойдох да си безмерно мое, да трептиш
от моя зов, да си добичето ми кротко, сянка,
прозрачна за звездите. И накрая
да тръгнеш с мен, в просторите ефирни.

               Ала вълната се разбива и разбива,
               и ме облива лепкавата слуз
               и се разтапя хоризонтът в други
               незрими хоризонти и на тънка свирка
               ветрецът тъжната си песен свири.

© Миглена Николчина, 1993
© Издателство LiterNet, 22. 02. 2004
=============================
Публикация в: Миглена Николчина "Скръб по Далчев", С., 1993.