ДАЛЕЧЕН РИТЪМ

web | Градът на амазонките

Днес пред очите ми е бяло - бяло
                                     като летни облаци следобед,
като нашествие от Пикасови гълъби,
          като откъснат от тетрадка лист
и в тая белота тъй ясно виждам
             напрегнатата маска на лицето си,
което сякаш е заслушано в далечни звуци,
и побелялата си длан
                                     (от вчерашния тебешир),
                                                    и сянката си,
все още вкопчена във коридора
                              с избила по стените пот,
където се промъквах всекидневно
                              под изпитателните глобуси.

Там са полираните чинове,
         захапващи душата като менгемета,
и затова на тях се чувстваш сигурен,
                                на тях прилежно учиш
изкуства всякакви и тънкости различни,
които глас авторитетен
                                     от катедрата мълви.

Почакай още мъничко -
                          съветваше гласът -
и ние - аз и сянката под мене - чакахме
на своя чин - закуската си ръфахме -
                                     все беше рано,
все по-безмълвни ставаха прозорците
                           и все по-равна светлината им;
понякога от тях поглеждах
                   като от византийски стъклопис,
дори, разтворила крилата им, подавах
                                     изтънелия си образ,
за да подуша нещо, ала мирисът не идваше.

Там бе и любовта. От нея лъхна студ и влага
и затова сънувах вцепенено жълти
                                     и червени сънища,
по стълби се изкачвах,
                          слизах и от прозорчета
                                     подпокривни надничах
през телените мрежи на сърцето.
Той беше чернокос, вървеше
                                     и обувките му пееха;

а може би е бил с перчем златист
                                     или пък клон един
от вятъра се е полюшнал,
или е бил врабче върху асфалта.
Тогава си помислих: омагьосана съм,
                                     времето е спряло,
защото времето е болка, а пък мен не ме боли,
и с вечно малолетен поглед ще се взирам
в едно несъществуващо навън.

Но имах лист - бял лист,
                                     откъснат от тетрадка.
Понякога над него се навеждах и дочувах
далечен ритъм. Дали кръвта туптеше,
дали подземни сокове въздишаха?
                                     Бе като влак,
който увлича в своето движение пейзажа,
дърветата край него тичат и реките
го съпровождат с плавното течение
                                     на хълмовете.
И сякаш не пътуваш, гледката залепва
                                     по стъклото,
непоклатим е камъкът крайпътен, само
                                 цифрата се сменя,
докато видиш -
различно слънце грее, друг е хоризонта.
О, заразително пътуване! А ритъмът растеше,
вибрираше полираният чин и клон един
почукваше полека по прозореца,
докато цъфна в гълъби и облаци, а листът,
откъснат от тетрадка, се разплиска
в света пред мене
бял.

© Миглена Николчина, 1985
© Издателство LiterNet, 22. 02. 2004
=============================
Публикация в: Миглена Николчина "Три след полунощ", С., 1985.