Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

УБИЙСТВОТО И СЪНЯТ

Милена Иванова

web

Катерех се по високата метална библиотека, чиито рафтове бяха толкова отдалечени, че трябваше да свивам докрай краката си, за да ги поставя на следващото импровизирано стъпало. С ръцете си се хващах за горния рафт и се издърпвах, доколкото можех, за да облекча напрежението в ставите, изтласкващи тежестта на тялото ми с поредния метър нагоре. И въпреки това, ясно усещах натиска и усилието, породени от желанието ми да стигна до отвора на тесния тунел, през който знаех, че трябва да пропълзя, ако исках да избягам от преследващия ме ужас. Усещах и друго - онова, което ме очакваше в края на тунела, бе също толкова потресаващо противоестествено и оскърбително, колкото и онова, от което бягах. Не мислех за самия тунел - знаех, че паниката ще заглуши пристъпа на клаустрофобия и ще ме спаси от отпускането и омекването на крайниците, което щеше да доведе до подпухването и до заклещването ми сред тъмните закръглени стени. Това не ме плашеше толкова много... Не то. А другото, което не исках да си спомням и да разбирам, макар че знаех.

* * *

Година след неговата смърт започна моето бягство от онова, което ме преследваше. Толкова смътна и неосъзната бе тази заплаха, че дълго време дори не разбирах, че се е появила. Докато не се озовах в библиотеката. До този момент в сънищата ми се бяха появявали откъслечни образи на книги, на лавици и на препълнени читални. Може би първият проблясък на опасността беше неясното усещане, че зад подредените томове се крие още нещо. И не само се крие, но чака откриването си.

Не обръщах внимание на това, защото имах достатъчно други ежедневни проблеми, които поглъщаха всичките ми усилия. Мъката по брат ми, който ни беше напуснал толкова внезапно и необратимо, изискваше постоянно напрежение, за да успее да се изяви, въпреки настояването ни да продължаваме да живеем постарому. Така и ставаше. Сякаш след смъртта му нищо не се бе променило, толкова незабележимо бе отсъствието му във вихъра на всички задължения, на всички планове и намерения, които бързахме да осъществим, докато още имахме време на тази земя.

И, както казах, не бях подготвен за онова, което сънят щеше да ми предложи. Смятах, че отдавна съм избягал от миналото си. Смятах, че моментът да живея пълноценно, като напълно самостоятелен човек, вече е настъпил и няма да отмине толкова бързо. Само че този момент се оказа мимолетен като кадър от сън - заснет, проявен, отпечатан върху хартия и обречен да избелява бавно, докато образите върху него не се върнат отново там, откъдето са били призовани. И в този момент има време колкото за един човешки живот, при условие че човек няма много големи изисквания към себе си. Той можеше да приюти и мен, ако в безумното си бродене не бях попаднал в онази библиотека.

С две думи - аз бях убил брат си.

* * *

В онези първи дни на истинско познанство с моя брат, вече надраснали безстрастното приятелство на детската възраст и едва навлезли в изпълненото със съперничество и вражди юношество, ми предстоеше да преживея много разочарования. Не харесвах себе си, не харесвах и него. Бяха ми втълпили, че трябва да се занимавам с уроците си прилежно и аз никога не поставях под съмнение това. За разлика от него - той винаги се противопоставяше на едностранчивостта и ограниченията, когато сметнеше, че са несправедливи. Моят отдушник бяха приключенските романи, които ме потапяха в напълно нов свят, където аз бях главният герой и където свободата не беше ограничавана от никакви физически стени. Разбира се, в интелектуалната среда, в която растях, това увлечение срещаше само подигравки или в най-добрия случай снизходително пренебрежение. Брат ми на пръв поглед не се интересуваше от него. Донякъде успокоен от това, защото, сега съзнавам, очаквал съм с болезнено напрежение оценката му, аз продължих с невинната си отдаденост на нещо, което впоследствие щеше да се окаже не толкова безобидно, колкото си въобразявах тогава.

Един ден, когато след изтощително зубрене на неразбираеми и невдъхновяващи факти се отправих към библиотеката да утоля копнежа си към далечните хоризонти, се случи нещо. Тогава не му придадох смисъла, който щеше да придобие за мен по-късно. Но все пак то ми направи неповторимо впечатление.

Библиотеката в дома ми гледаше към залива и се отваряше в открита тераса, която преди време баща ми бе наредил да остъклят и да превърнат в зимна градина. Прозрачните врати между същинската библиотека и градината през лятото стояха почти винаги отворени, както и големите подвижни френски прозорци на самата градина.

В онзи ден аз се настаних на плетен стол сред екзотичните растения на баща ми, но вместо да се зачета в поредния повърхностен сюжет, погледът ми бе привлечен от гледката навън, която в този миг притежаваше някакво наистина съдбоносно очарование.

Настъпваше часът на залеза, но не той стана обект на моето внимание. Виждах във външните прозорци отражението на наредените покрай брега къщи - боядисани в бяло дву- и триетажни постройки, сякаш подредени кубчета от играта на някакъв гигантски Строител. Те блестяха в изтляващата слънчева светлина като наострен бял меч, насочен към външния край на залива, към откритото море. С мъка извърнах погледа си от тях и с края на очите си зърнах друга гледка - отражението на същите постройки в отворената врата между библиотеката и градината. Същите бели сгради, същият блестящ меч, същата редица, протегната към хоризонта... Аз се бях озовал в светещия коридор между двата меча и едновременно с това го наблюдавах сякаш отдалеч, а гледката ми наподобяваше някакъв изоставен древен град, обвит в мистерия и скрил сенки, които дори излъчването му не можеше да разсее съвсем.

Тази среща с неизявената същност на мястото, което смятах, че познавам така добре, разбули някаква непозната част от душата ми. Мисля, че точно тя извади наяве спомена за един сън, който бях потулил много дълбоко, толкова дълбоко, че за известно време не бях сигурен дали е просто игра на подсъзнанието, или е действително събитие от миналото ми.

Къщата, в която се бях озовал този път, представляваше огромен готически зандан от прозорци с решетки на първите етажи, балкони, кулички, безброй входове, оградени с живи плетове и водещи към грижливо поддържани градинки около причудливи фонтани. Моето присъствие в тази среда беше чисто външно - в буквалния смисъл на думата. Аз бях нейният чудовищен обитател и в същото време - натрапник, заплашен да стане жертва на собственото си любопитство, породено от ужаса. Пътят ми ме водеше от балкон на балкон, от прозорец на прозорец, пърхащ като пеперуда около огъня, въпреки усещането за надвиснала гибел. Къщата за мен представляваше само обвивка на нещо толкова ужасно, че не смеех да си го представя, не смеех да надникна вътре, за да не го намеря, а само обикалях и се надявах да зърна поне отблясъците му, които да утолят саморазрушителната ми жажда да го опозная.

Не помня в кой момент от съня в мен се появи усещането за прокобата. Но вече знаех, че обикалянето ми край прозорците не е безцелно. Там някъде съществуваше целенасочена воля, която вършеше нещата само според тяхната необходимост. Нужно беше да преброя девет, точно девет прозореца, за да може брат ми да умре.

Разбрах това почти със същия ужас, с който открих, че съм започнал да ги броя и че вече не мога да спра. Заедно с това дойде и осъзнаването, че върша това по собствена воля. Но защо исках брат ми да умре? И исках ли наистина, или просто вършех нещата по необходимост. Действието не ми беше приятно, защото въплъщаваше невъзможността ми да разбера движещата сила на случващото се и собственото ми участие в него.

Продължих да обикалям, докато вниманието ми се изчерпа и сънят се стопи.

* * *

Когато се замислям защо, какви бяха причините да извърша това, което извърших, още не мога да си дам пълен отговор. И може би никога няма да мога. Но знам защо брат ми прие това да се случи с него, което е половината от отговора на моя въпрос - той бе загубил лицето си. Беше се лишил от него по свое желание. Беше го отдал доброволно, беше го отхвърлил. Беше станал за мен чужд човек, който вече не само не харесвах, но и не разпознавах.

Той се беше променил. Не разбрах кога... не, не, разбирах, докато това ставаше, но не можех да направя нищо... не можех да чакам, не можех да продължа да наблюдавам, защото... моето съзнание също се беше променило. Това, което виждах, вече не съвпадаше с предишната ми представа и образите се наслагваха - паралелни, разместени или противоположни, но никога еднакви.

* * *

Тогава, в библиотеката, където бях отишъл да довърша започнатите предния ден книги, знаех, че съм ги оставил на този рафт. Оставях ги винаги на едно и също място, винаги в определен ред, винаги там. Но сега протегнатата ми ръка не напипа познатите корици и аз се наведох да разбера какво не е наред. Книгите не бяха там. Започнах да разгръщам наредените томове, но не ги намирах. Неочаквано видях, че зад първия има и втори ред, което беше необичайно за университетската читалня, където книгите трябваше да бъдат изложени така, че да са видими за всеки търсещ. Заинтригувано отместих няколко тома, за да видя какво има отзад. Не можеше да бъде. Махнах още няколко книги, за да се уверя. Да, някой беше наредил томовете на Карл Май зад редицата с изследвания по нова история и сега те се мъдреха там. Стояха и чакаха, сякаш за да ме уличат в някаква извратена наслада, на която се отдавах тайно, въпреки че публично се бях отрекъл от нея.

Отдръпнах се стреснат и се блъснах в стоящото зад мен момче. То само ме погледна през рамо, което затвърди усещането ми за срам. Обърнах се и тръгнах към изхода.

Това ли беше началото... Не бих могъл да кажа. За мен началото остава също толкова забулено в неяснота, колкото и краят. Завиждам на онези, които виждат нещата ясно, като в огледало, с един образ вместо хиляда и с едно движение вместо пустота. Така виждах и аз през онзи ден, когато напусках библиотеката. После внезапно огледалото се счупи и частите му се разпиляха в голямото фоайе. Аз просто стоях там, пленен от внезапно избухналите край мен видения. Но не гледката ме задържаше. Тя ми стана безразлична още в мига, в който се породи, без да успее да ме удиви и възхити или дори развълнува, защото в същия този миг разпознах мястото, на което бях прекарал толкова много часове. Бях бродил из него в наистина мрачни мигове, обладан от тайните си страхове, броящ стъпките си и извръщащ поглед от прозорците. Тогава още не можех да го видя истински, навярно заради всичките си стремежи да избягам от него. Но сега сякаш очите ми се бяха отворили за пръв път и то беше първото видяно нещо, което се запечата в паметта им, за да не се изтрие никога оттам.

* * *

Щом се прибрах вкъщи, взех дълъг душ. После премислих събитията, за да ги подредя в приемлива последователност и да си изясня какво се беше случило.

Бях разбрал какво се искаше от мен насън. Това прозрение бе дошло едновременно с проглеждането ми в библиотеката. Спомних си какво трябваше да преброя и защо бе нужно да го направя. Спомних си целия сън и едновременно с това при мен се върна усещането за обреченост и ужасът, от който бягах и към който се стремях.

Отидох в библиотеката ни и се спрях пред рафта, към който отдавна не бях посягал. Спомних си още нещо. Една цяла редица с приключенски романи, подредена специално за мен от брат ми в деня, когато навършвах 15. По това време родителите ми, чиито строги разбирания за образованост и възпитание граничеха с истински пуританизъм, вече смятаха увлечението ми по тях за “прекалено” (това беше думата, прекалено; а всичко прекалено бе по своята същност предопределено и създадено за отречение, осъждане и унищожение). Тогава те не се възпротивиха на неговия подарък, но напрежението, което той бе предизвикал между тях, бе ясно доловимо, особено от мен. Разбирах, че брат ми бе склонил да хвърли сянка върху отношенията си с тях, за да ми достави това удоволствие, което можеше и да е последното от този род в идващите години на сурова подготовка за живота.

Не си правех никакви илюзии, че ще ми позволят да продължа това увлечение. Изгълтах книгите на един дъх, докато още имах възможност да го направя, без да предизвикам твърде силно възмущение. Това хвърли родителите ми почти в ужас, че се отклонявам от техния рафиниран идеал за образованост. Но от друга страна, брат ми успяваше да наложи желанията си рано или късно, докато аз постепенно се подчинявах изцяло на тяхната воля и на обществото и се отдалечавах от него.

Сега отново гледах редицата с книги, които не бях докосвал от години. Прочитането на всяка от тях бе ставало повод за скъсването на поредната нишка в отношенията ми с моя брат. Той нямаше да ми прости, че заради любовта си към мен си бе позволил да отхвърли любовта на родителите ми, а аз не му простих, че заради послушанието си към тях не успях да приема неговата любов. И двамата продължавахме да вървим по своите пътища, които ни отдалечаваха все повече, но в един друг смисъл ни водеха все по-близо до финалния сблъсък - едновременно желан и плашещ, защото означаваше окончателен разрив, откъсване, изчезване и последно разчистване на сметките, водещо най-сетне до успокояване и до възможност за приемане и взаимност.

* * *

Тук спомените ми стигат до поредното си смрачаване и отказ от дефиниране на последователност. Всичко в съзнанието ми вече се бе смесило, разменило, преобразило, за да ми попречи да го последвам до онзи момент, в който от наблюдател аз се превръщах в действащо лице и подреждах парчетата от огледалото така, че да отразяват картината, която съществуваше в съзнанието ми; която ми бе разкрита насън и в която аз вече бях свършил онова, което се искаше от мен, за да може брат ми да умре.

Новото огледало, което обгръщаше и отразяваше общата ни семейна реалност, показваше поредица от образи, изпълнени със страдание и състрадание, болка и загуба, любов... Показваше онзи фатален миг, когато брат ми влезе в големия двор на колежа заедно с шумна група от своите приятели. Показва как той внезапно се превива, а другарите му го прихващат под мишниците, после пада назад и гърбът му докосва земята. Около него се оформя празен кръг и той остава да лежи сам и учуден, докато паниката бързо обхваща двора, сградите, околността, достига до близката болница, а после и до родителите ни... Остава в това притихнало, отместено пространство, в което сме само той и аз - надвесен над него от покрива на къщата, където съм се качил от страх, че ще разберат кой го е убил.

Докато стигна до мястото си горе, аз успявам да видя само падането му и празното пространство, което се разтваря, за да обгърне и двама ни в своята абсолютна тишина и завършеност. В този момент разбирам окончателността на стореното и сам правя крачка към празнотата, която ме залива и изпълва с триумфа на осъществяването...

Впрочем знам, че един ден нишката на спомена все пак ще се разплете докрай и ще ме отведе до онова плашещо огледало в края на тесния тунел, който сънувам толкова често. И знам какво ще видя отразено в онова първо, истинско огледало, което бе сменено така отдавна и преподредено толкова неумолимо и злонамерено. Първото огледало, което отразява отразеното от второто огледало, както редиците от къщи във френските прозорци на зимната ни градина - двете огледала, които оформяха пътеката на моята реалност и ме затваряха в нея. В него щях да видя само любовта.

* * *

Това беше. И докато гледах извиващото се, умиращо тяло под мен, триумфът ми бавно се изпълваше с горчивина.

 

 

© Милена Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.09.2004, № 9 (58)