РАЗКЪСВАНЕ

web | Странната хладина

Когато влезе в стаята при тях, очите им вече имаха онзи издайнически блясък, който сякаш насищаше въздуха с целия изпит алкохол и караше тъканите да трептят в червено и пурпурно,
а мебелите да потрепват нервно с крайчетата си, изразявайки нетърпение, и сякаш да питат: "Хайде, още колко остава?".
Но те двамата стояха смълчани и като че ли вслушани в нещо
и влезлият човек наистина ги попита: "Къде изчезнахте? Всички ви чакаха и чакаха?"
Но всъщност имаше предвид друго, защото,
когато пристъпи в стаята, и беше
моментално отделен от светлината в коридора,
стоящите вътре му заприличаха на стар филм, прожектиран в овехтяло кино.
Или той, очертан в рамката на вратата, им беше заприличал на проектиран герой -
не можеше да каже.
Сигурно беше заради сумрака в стаята и неподвижните тела,
не можеше да каже.
И след като зададе въпроса си, застана неподвижно край вратата, в съзерцание,
за да си спомни по-отчетливо мисълта,
която му беше минала през главата на влизане:
"Онези нявгашни хора са правели същите неща като нас,
живели са същия живот като нас,
мислили са същите ни мисли и са
изричали същите думи."
И щом ги формулира, думите изчезнаха напълно
и стаята стана студена.
Докато следващата мисъл не пресече съзнанието му,
хората отвън тропаха по вратата,
а тези вътре се раздвижваха и отговаряха на въпроса му:
"Копнеем за мрака на забравата."
"Но тогава каква е разликата между нас и тях? Между викащите и извиканите? Защо
не сме заедно вътре или вън, а винаги някой отваря и затваря вратите,
и посяга към другите, изоставяйки себе си?"
Второто нещо, което забеляза в стаята, щом очите му привикнаха с полумрака,
бе виното и празните чаши върху килима.
Двете стъпки, които го деляха от тях, му се сториха истинско пътуване
към тайнствена далечна страна,
защото знаеше, че ако ги достигне, мистерията ще изчезне
и времето му ще се разсипе навън, в студената зимна нощ,
а не искаше това;
но в този миг вратата се отвори и при тях нахлуха гласовете на останалите;
проточиха движението му, дордето стъпките му го отнесоха до виното и там
разкъсващото напрежение между инерцията и желанието подкоси краката му
и за да се задържи на тях, наведе се и с длан помете бутилката върху килима,
която се разпръсна и разля;
а той продължи към другите, като непрекъснато питаше:
"Какво съм сторил, че да помня?"

© Милена Иванова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.11.2007
Милена Иванова. Странната хладина. Варна: LiterNet, 2007