ЗА ПИСАНЕТО НА ПОЕЗИЯ
Думи на редактора

Милена Иванова

web

Писането е като творене. Създаването на нещо ново е винаги акт на творчество. Боравенето с плътта на Творението - думите, задължава извършителя към самото творение, като го обвързва с необходимостта да изработи нещо също толкова изпълнено със съдържание, истинност и пълнокръвност, както е и оригиналът.

В такъв смисъл не е възможно да се пише “за себе си”. Човек винаги пише НЕ за себе си. Пише с тайната надежда да привнесе нещо към вече съществуващото и да го промени по някакъв начин. Промяната обаче не може да се извърши без човекът - авторът, да намери съмишленици - читатели. Само чрез съпричастието на “почитанието” може да се осъществи актът на поетично творчество.

За да приема външната критика (при условие че няма изградена собствена оценъчна скала), авторът все пак трябва да е приел, че пише, за да бъде четен.

Ако се опитаме да разгледаме “проблемите”, да го кажем условно, изобщо на пишещите текстове хора, ще трябва за удобство да прибегнем до разделяне на целия процес на части, което може да създаде погрешната представа за него, че е по презумпция рационален, обясним и предполага овладяване чрез упражнения.

Искам още в началото да изясня, че следващите редове са лични наблюдения върху протичането на този процес при мен и отзвука, който намира резултатът му у околните. А изводите, до които съм достигнала, не пречат на акта на създаване на даден текст да протича по начина, който вече съм възприела, независимо от възможните критики и препоръки, които сама съм си дала. Регулирането му се извършва едва след получаването на първите читателски отзиви, когато стане ясно до каква степен изложеното вътрешно усещане се разпознава “адекватно” от един външен прочит. И последно - рационалното обяснение на нещо толкова лично е възможно, но не задължително релевантно, и то само като пост фактум разсъждения. Следвайки единствено тези разсъждения, не е възможно да осъществим акта на сътворяване на текст.

И така, смятам, че основните недоразумения, които могат да се случат при прочита на текст, написан от друг човек, се дължат на липсата на ясна идея за какво и защо се пише. Разбира се, изкусително е просто да вземеш химикалката в ръка и да започнеш да изразяваш онова, което изпитваш, но това далеч не е достатъчно, за да бъдеш разбран от своята предполагаема аудитория. За да се овладее което и да е изкуство, е нужен начален период на техническо усъвършенстване, без който е напълно неоснователно да се смята, че е възможно някакво развитие. Той може да е кратък, дотолкова, че да не се отбележи съзнателно като преминат, но така или иначе съществува. Именно това е времето, когато пишещият би трябвало да намери своя предпочитан език или експериментаторски наклонности, когато да упражни и усъвършенства изразните си средства и начините, по които субективно подхожда към процеса на писане.

Наивно е да се смята, че писането именно като действие е спонтанен акт. Спонтанна е идеята и възникването й, но идеята сама по себе си не е нито поезия, нито творчество. След раждането си тя трябва да се развие и да приеме форма - в случая стихотворна, за да бъде възприета и от други хора. И тъй като механизмите на възприятие у мнозинството хора са еднакви или подобни, ясно е, че и изразните средства ще използват идентични модели, за да предизвикат възприятие с желания оценъчен оттенък. Не можем да очакваме, че нашата идея и разбирането на читателите ще съвпаднат сто процента, но вероятността поне да бъдем приети за творци (за проявители на определена идея) ще бъде доста по-голяма, ако използваме адекватни инструменти, за да стимулираме тази среща на възприятията. При това трябва да се има предвид, че хвърлянето на мост между две отделни съзнания винаги е приблизително и, че дори само да улучиш брега, където и да е, може да се смята за успех. Установяването на контакт с друг човек посредством простичките мастилени знаци върху бял лист не прилича на никое друго действие и в един свой, абстрактно-конкретен смисъл се нуждае от точно изчисляване, почти като в математиката.

И след това дълго встъпление, което (надявам се) поне до известна степен изяснява основата за съществуващите противоречия идея/излъчване-приемане/одобрение, бихме могли да се концентрираме върху няколко конкретни предпоставки за тяхното възникване.

По отношение на езиково-семантичната и на съдържателната част на текста могат да се направят няколко обобщаващи наблюдения, които сами по себе си не предопределят успеха или неуспеха му в съзнанието на читателя. Склонността към употреба на неологизми, към неоправданото усложняване на фразата, към умишленото затрудняване на смисловото възприемане, към твърде натрапчивото снизяване на текста са част от тях. Няма да се спирам на конкретни примери за всеки от случаите, а само ще се опитам да изложа възможното им негативно влияние върху възприемането на текста и причините за това. Очевидно е, мисля, че тези “похвати” водят до нарушаване и затрудняване на възприемането, което трудно може да се приеме като “положително” въздействие, тъй като целта на представянето на един текст е именно възприемането му. Разбира се, говоря за случаите, при които това затрудняване е направено самоцелно, а не когато текстът е “труден”, поради естеството на съдържанието си, въпреки че според мен прозаичните жанрове имат далеч повече предпоставки за постигането на този ефект, без да абсолютизирам това. Умишленото усложняване на фразата се среща най-често, когато в съдържанието на текста липсва ясна идея - какво и защо се пише. За да има стихотворната форма цялост, е нужно присъствието на вътрешна логика - на логично движение от фраза към фраза, което да води ума на читателя през думите към посланието на автора. Едва тогава употребата на определен кръг думи (например такива, които не са смятани за “поетични”, на неологизми или чуждици и т.н.) може да има оправдание, тоест цел. По-голямата относителна свобода, която дава поезията, не бива и не може да бъде оправдание за неумението да се композира, за нежеланието да се постигне, първо, вътрешна яснота какво и едва след това, как да се каже. Логиката на възприятието следва в общия случай същите механизми и при поезията, и при прозата, само че в първия случай подбирането на изразните средства е дори по-отговорно поради по-малката или по-голяма ограниченост на формата.

Тук вероятно е мястото на възражението, че абстрактните и новаторските форми не разчитат на логиката и на каноните в писането и тяхната ценност е именно в разчупването на познатото и в достигането на ново измерение в осъществяването на текста. Да, с едно малко уточнение. Не разчитайки на вече установената логика, те просто налагат нова такава или разширяват границите на идеята ни за това докъде се простира поетическото. Абсурдно е да смятаме, че това е по силите на всеки, а за да смятаме, че е по нашите сили, все пак се изисква поне малко външно признание, че посланието ни е стигнало до своя адресат.

Какво е обаче положението със съдържанието на текста, дори ако приемем, че изразните средства са напълно усъвършенствани и към тях не могат да се отправят забележки. Кое прави едно стихотворение успешно, къде е границата между въздействащото и безразличното?! С други думи, как да знаем за какво да пишем. За съжаление (или не) отговорът не би могъл да е съвсем ясен или еднозначен. Значимостта на темата се определя от майсторството на автора, а не обратното. Най-простото нещо, което можем да направим, за да разберем кое е онова, което вълнува не само нас, но също и другите, е да потърсим световнопризнатите поети от нашето минало и съвремие. Не-четенето на поезия може да се посочи като един от основните недостатъци на хората, решили да се занимават сериозно с поезия, с желанието им тази поезия да бъде видяна и от други (ако, разбира се, е налице). И тук под “четене на поезия” нямам предвид избирателното, оценъчно възприемане на определени текстове (по някакви причини изпъкнали сред общата маса), а по-скоро възприемането именно на “общата маса” от издавани поети. Това би могло да ориентира не само за харесваните, но и за отхвърляните теми, би осигурило основа, върху която творецът да развие свой собствен почерк и по този начин да допринесе както за вписването му в общите тенденции на поетическо развитие, така и за открояването му по личен, характерен начин от тях. Създаването на обща поетическа култура, изграждането на навик за вглеждане в поетическата среда извън нас е от съществено значение за развитието на всеки. Осъзнаването на собственото място в дадена традиция (в случая поетическата) се ражда само в сравнение с другите представители на същата традиция, така че то (сравнението) е неизбежно. Ако не го направи самият пишещ, ще го направят другите, които по някакъв начин също са съпричастни.

И на края на този текст идва време да се кажат няколко думи и за автоцензурата. Нещо, което може да бъде изпълнено колкото с негативен, толкова и с градивен смисъл, но на първо място е показателно за “творческата скромност” на всеки автор. И както при всеки друг инструмент, единственото, което трябва да се има предвид при използването му, е мярката. Когато човек знае, че е първо човек и едва после творец, идва и неизменното разбиране за грешките, за възможното невдъхновение, за несъвършенството и следователно за самокритиката. Когато обаче се възприема твърде безкомпромисно като “творец” и твърде безрезервно приема собствената си оценка като адекватна, възможността за разминаване с очакванията на публиката нарастват многократно. Разбира се, не твърдя, че е необходимо да се пише така, че да се задоволяват очакванията и вече създадените вкусове у масовата аудитория, но за да наложи нещо ново, човек трябва да има достатъчно убедителни аргументи в своя полза. В случая с поезията това е самата поезия. И тук критериите за “качество” са твърде субективни, но именно това прави от изкуството - изкуство.

© Милена Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.12.2005, № 12 (73)