Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТРАНСФОРМАЦИЯ НА ПАТРИАРХАЛНИ СЕМЕЙНО-ВЛАСТОВИ ОТНОШЕНИЯ В КОНТЕКСТА НА КРИВОРАЗБРАНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Мария Илчевска

web

„Ази едно време, като бях мома, умирах подир кавалджията Станя, ами баща ми... остави ли ма? Заиска ма дядо ви [...] този ще земеш, рече, че друго не би. Ех, и аз како ще сторя, баща е, реках, трябва да го послушам. Заправихме сватба, както дал Господ, ами мене сърцето ми се подир другия. Сетне, като мина венчилото отгоре ми, прилепнах, на който ми й била честта, хайде!“ (Войников 1976).

Репликата е на баба Стойна - изградения в стилистиката на фолклорни нормативни представи персонаж - алтернатива както на „панаира на суетата“ (в лицето на криворазбралите цивилизацията нашенски квазиевропейци), така и на инатливо застопорените в твърдоглавието си стожери на това, което в различни вариации присъства в общественото съзнание като изведено от по-късната ни литература понятие „байганьовщина“.

Освен че е изречена с пожелателна нагласа, свързана с носталгични спомени в минало време, посочената реплика рамкира типична брачна ситуация за моралните императиви на традиционното общество. Момата сляпо слуша разпорежданията на баща си; честта и участта й се свързват в свода на предопределеното й от други - а не от собствената й воля; любовта е ирелевантна категория в перспективата на брачните договорености; споделените отговорности в съжителството спояват връзката между брачните партньори, затворени в рамките на тесните социални контакти и строга патриархална нормативност.

В типичните за темата „криворазбрана цивилизация“ възрожденски драми - едноименната на Войников, както и „Фудулеску“ на Т. Пеев, тази чисто наративна, донякъде нравоучителна, но така или иначе встрани от хода на драматичното действие апология на брака е единствената алтернатива на това, което и двете произведения чисто сюжетно демонстрират като специфични проявления на въпросната институция.

А то, емоционално погледнато, никак не е привлекателно. От едната страна са традиционните семейства: на Хаджи Коста и Злата, на Пею и Руска. От другата страна са „модерните“ псевдо- или проектосъпрузи - Мата и Опре Фудулеску, Анка и Маргариди, а по своебразен начин - Анка и Митю, Лина и Благой, Лина и Фудулеску.

В лагера на „традиционните“ семейства основна връзка между съпрузите е яденето, основен тон - мърморенето. И независимо че и в двата случая жените успяват да лавират „тънко“ между диктаторските заповеди на твърдите, но иначе (оказали се) добродушни мъже, все пак атмосферата е твърде непредразполагаща и неартистична. Началният встъпителен акорд представя Хаджи Коста, който, поемайки чашата, сръбва и намусено1 казва: „Хем чувай! Ума си в глава си събирай. Толкоз пътя става ти казвам: бе джанъм поостави са от тях пущини, мисли и за къщната работа; ама на кого думаш, дуварът ако чуй, и ти же чуш. (Посръбва). Кога ли же ма земат дяволите, па же ти кажа аз тебе едни моди, анадънму! (Пак посръбва.)“ (Войников 1976: 27)

И в по-нататъшното развитие на действието хаджи Коста не променя нито шумното преглъщане, нито нивото на изказа си, нито нетърпящата възражение поанта „анадънму“, нито нацупеното си недоразбиране на смисъла от това, някой да е „деликатен, евгенис“, което в съзнанието му се свързва единствено и само с безцелното прахосване на „толкози пари за нищо и никакви парцали“. Негов основен лайтмотив е „мисли за къщната работа“, „в къщи трябва да се наготви“, „манджата да е готова“, а момата пък (съвсем според фолклорните нормативи) трябва да е ранобудна, „да попримете и поочисти из къщи, да ми приготви кафето, да ми пообърши калеврите“. Кавалерството и благородството на отношението към съпругата му се изразяват в изрази от рода на: „Гледала си работата, а! Каква вещица си ти!“, „Я гледай куфа!... Не та е срам!“, „Хем стига си ми дъдрала. Зере (дига ръка) видиш ли? Да н’та цапна в устата, да ти пръсна зъбите“, „Да мълчиш там, зере!“, „Бе ти с тоя маймунски ум къщата ми резил маскара ще сториш, анадънму?“; или пък в изказаните „гневно“ заповеди: „Тук! Гиди шифръндъ!“, „Да та обикнат тебе дяволите“ (казано в отговор на Златината реплика, че ако той я обичаше, нямаше да й говори все така „напук“).

Ответната реакция от страна на Злата е свързана с житейски проникновения и философски обобщения, изведени, разбира се, от проблема „манджа“: „Манджата пак не е готова. Сега ще хване да гърми отгор ми. Какво да го излъжа? Жената трябва да знай да лъже мъжа си: проста й оназ, дето казва правото“.

В този контекст на разменени галантности и дипломатически ходове съвсем логично звучи прозрението на Анка, че ако рече да слуша баща си, „трябва да остана досущ дебела българка-простачка!“, както и бунтовната й закана: „Той, като е такъв простак, сал знае да са кара вкъщи. Да зема аз нему да му мета, да му готвя, да му промивам като една слугиня. Да ма прощава негова милост; нямам време да му ставам робиня!“. Явно твърде иронично заклеймен от автора стереотип на мислене, изведен като проява на върховна наивност, изречена и с устата на Злата: „Бащите ни като са били дебели българи, па и ний да останем като тях простаци, тъй ли? Като съм лошева, убий ма, па тогаз да земеш по-добра - една дебела българка, да ти шета като робиня и да мълчи като риба“.

Аналогична, макар и изобразена в доста по-омекотени линии, е ситуацията във „Фудулеску“. Там Руска е представена като образцова жена. Репликите, които я характеризират като съпруга, са: „Как мога аз да мъмря съпруга си и да се бъркам в собствените му чувства?“, „Как се може? Нима ще дръзна да го наскърбя!“, „Пею каза, че не трябва“, „Мъж ми казва...“, „За туй не мене трябва да се молите, а на мъж ми“ (когато майка й и близките й роднини я молят да остане още, понеже не са я виждали от година). А когато я питат кога ще се видят отново, тя отговаря: „Аче, право да кажа, не зная; зер това мъж ми знае“ (по Пеев 1994).

Въпросният мъж е представен от останалите персонажи като: „всякога толкова мълчалив, щото ни дума не можеш измъкна от устата му“, „всякога така мълчалив и надут“, „ни дума благодарна не казва - напушил се като някой вол“, „Пею дотегнува на всички със сериозността си“, „дърво, което не отбира от дума“, „с диви манери“, „Пею не си оставя адетът: той все току гледа да ни кори“. Наистина, Пейо е „изобразен“ по този начин от заблудените в претенциозността си персонажи, но и собствените му реакции не говорят за изтънчена сдържаност и възпитани обноски. Ето каква безапелационна присъда за дома на майката и сестрата на съпругата си изрича той, „ядосан и с голямо отвращение“: „Трябва в същата минута да се бяга оттук, Руске. По-скоро да се махваме от тая къща! От тия хора и бог е побягнал - това е къща за проклетия, вертеп за разврат“, мотивиран, нека отбележим, от основателни безпокойства - но и на фона на искрената радост, с която са посрещнати той и жена му в родната й къща.

И в двете произведения галантността и добрите обноски са свързани с мошеничеството, а грубостта, недодялаността, прекалената прямота, граничеща с грубост - с честността и прозорливостта. Съвсем еднозначно и тенденциозно е изведено правилото, че за жената друг избор няма, освен „еднъж домомница, трябва да слуша мъжа си, како ще стори?“. Напълно недвусмислено е заклеймен и ненормалният модел: „Сега е алафранга светът: момичето когото си ще, него ще зема“.

Лина (в чието име се събират конотациите на нежност и тънко линеене) чете „Салон на цивилизованите дами“, „Тайните на цивилизованите дами“, от които непредназначената за сложни философии момичешка психика съвсем се обърква. Тя започва да говори за безграничната свобода на красния пол като за смислена алтернатива на „ръждясалата теория за робската нравственост“ и на „изветрелите философии, които с ограниченията на нравствеността докарват човека до скотско състояние“. Пародирайки - до тотално дискредитиране - чаровно-дръзката фолклорна героиня, окарикатурявайки до неузнаваемо компрометиране момичето, което само има право на избор (и което право му „е признато“ даже от смятаната за изключително консервативна традиционна нормативност), Лина патетично заявява: „По-преди смятах, че срамуването на едно момиче е най-добро нещо; уверена бях, че тя, като не погледва към един мъж любовно и страстно по желанието си, е най-честната; вярвах, че за всяка любов и по свободната си воля, отнасяна към цивилизовани мъже, трябва да получа от бога наказание; смятах, че само безчестните моми могат да удовлетворяват своята свободна воля; с една реч, всичкото това ме представляваше като една груба селачанка и не бях друго освен робиня“.

Всичко това добре обслужва нечистоплътните помисли на похотливия мошеник, който самодоволно заявява: „Това ангелче ... завинаги е мое. Завладях го вече. Новото ми учение не ще го остави да се жени, то не рачи да стане робиня и да се подчини на мъж“.

Неадекватните претенции на жените да не се подчиняват на мъжете си могат да доведат единствено и само до нещастия и до облагодетелстване на непочтените хитреци. За покойния си съпруг хаджийката казва: „Добър човек беше хаджият, ама и той си имаше кусурите. Току речеше „Ти си гледай къщните работи, а в друго не се мешай“ и не щеше барем да знае от сегашния свят“. С умели комплименти и поклони пред женското й честолюбие Фудулеску успява да се наложи чрез нея над проницателния хаджия, което довежда до всеобщ разпад и деградация. Освен тоталната деморализация на някои второстепенни персонажи пагубното влияние на Фудулеску се проявява категорично и в две основни посоки. Оженва се за Мата, постигайки я с цената на живота на баща й, след което непрекъснато я мами, последователно изпитвайки чара си върху останалите й сестри. Освен че „пълната свобода“, която са се условили да си дават един другиму още преди сватбата, е противопоставена на възможността да „имат добър живот на старини“, тя е и идентифицирана с греха, с инцеста. Най-пагубно обаче „опасният му чар“ се отразява на Лина, която се превръща в трагична нещастница, горчиво изстрадваща наивността си. Освен че изпепелява собствената си душа, тя докарва до мъчителни терзания Благой - истински обикнатия мъж.

С дълбоки разочарования заплаща помъдряването си и Анка. Разбира, че всички витиевати чуждоезикови фрази и горещи уверения в любов са били една от „онези роли, които може изигра само един цивилизован кавалер“, за да надхитри безсъвестно и безпардонно наивната суетна мома. „Не си някоя цивилизована жена, да та имам на респект, а си проста като сяка българка. Ако ти беше една цивилизована мома, не можах та тури на ръка. Простите, игнорентите, за нас цивилизованите са както добитъците за човеците. Не виждаш ли как европейците дохождат при вас, спекулират са с вас, лъжат ви със сякакви лъскави и фалшиви работи и ви земат паричките? Да, Европата са е обогатила като от вас прости нации.“

Оказва се, че винаги и при всички обстоятелства момата е стока, която някой купува, продава, надхитря..., но никога няма да допусне да налага условия.

Кръгът се затваря. Получава се така, че в определен смисъл на едно ниво застават възгледите на Злата („нашата дъщеря... от другите моми да сочи по-горе. Ний ще гледаме колко по-скъпо да я продадем“), на Хаджи Коста („Хората не же гледат неи ръцете, краката, а же питат дали е изпечена на къщна работа, дали же я бъде за домашница“) и на Маргариди („Ще поседим тук някой други ден, додето ти са наситя, па сетне ти ще си отидеш у дома си, и аз ще си гледам работата“). Навсякъде жената е обект с определена цена и предназначение, тя няма думата, когато се решава съдбата й (участта й), други решават вместо нея. Разликата е само в подходите и типа потребности, които удовлетворява-обслужва. И колкото по-изтънчени са подходите, толкова целта на употребата е по-принизена и нетрайна.

Всички „високи“ женски претенции се оказват неадекватни, те служат на непочтени каузи и са по правило излъгани, разочаровани и наказани. А глупостта на жените и неумението им „да си знаят мястото“ е онзи лост, чрез който трикстерът преобръща целия ред и спокойствие на дома.

Дали тези изводи за подчертано мизогинната характеристика на жената и за не особено атрактивните от днешна гледна точка специфики на брака са свързани с исторически, социално и културно обусловени представи, предубеждения и стереотипи, едновременно променливи и твърде устойчиви? Вписват ли се те в европейската културна и словесна традиция? Продължават ли да оказват влияние върху стереотипите на общуване в съвременното общество? Откъде идват и как са били формирани?

В психологическия и историческия контекст на патриархалното общество ролята на жената се ограничава в рамките на дома и семейството, като мъжът ръководи и управлява, а жената трябва да го слуша и да му се подчинява. Редица сватбени обичаи символизират подчиненото положение на жената в дома на съпруга си. (Момците от страна на младоженеца изваждат „оглавата“ (въжето, с което водят коня), слагат я на шията на невестата, момчето поема въжето и я повежда на известно разстояние. Докато я води, сватовете „удрят с тупаници“ по гърба на момичето (СбНУ, ХII: 35). Свекървата слага на врата на невестата конска юзда и я „шета“ (разхожда) из къщи, за да се „поведе по нейните кола във всичко“ (СбНУ, ХХХII: 115; XL: 248). Или пък вместо юзда свекървата връзва младите през шиите с разпасания си пояс и ги тегли към къщи (СбНУ, XL: 89; XLV: 199). Понякога невестата влиза в дома под разкрачената свекърва (СбНУ, V: 54).

По отношение на семейните взаимоотношения в обичайното право М. Андреев отбелязва: „Даже през втората половина на ХIХ век обичайното право на мъжа да нанася побой на своята съпруга за извършени от нея - по негова преценка - провинения не е пораждало съмнения“ (Андреев 1979: 93).

Като типичен пример за пренебрежително отношение към жената в средновековната църковна книжнина се сочат „Беседа“ на Презвитер Козма и редица пасажи на „Шестоднев“. „Особено характерни са изказаните в Слово пето мисли, че съпругата е длъжна да понася мъжа си, дори и да е с тежък и суров характер и да се отдава на пиянство. Аргументът е, че мъжът е свързан с жената по своето естество и че тя няма право да го напуска под никакъв предлог“ (Ангелов 1985: 100).

Войната между половете, с очевидна симпатия към мъжкото господство, се обговаря и в ред апокрифни творби, измежду които подбираме широко популярния цикъл апокрифи за Соломон. В разказа „Соломон и жена му“ услужливо е внушен мотивът за женското непостоянство, невярност, коварство, суетност, независимо от славата на Соломон като известен съблазнител (Иванов 1935: 87-90). Пример за това, че жената е длъжна безпрекословно да се подчинява на мъжа си, е и една от приказките, включени в разказите за жената на Езоп. Мъдрецът доказва на Ксант, че кучката го обича повече от жена му. Доказателството е: „Господарю, озлоби некога жена си с бой и я повикай и ще видиш!“ (Иванов 1935: 103-107).

Дамаскинарската книжнина също припява на свой глас мотива за женската непълноценност. Утвърждаването на образцовия модел на „добрата жена“ е един от характерните аспекти на поученията „Слово за украшението на жени и моми и как да живеят на този свят“, „Слово заради личните жени и женитбата“, „Как трябва да се стои в църква“ (Петканова-Тотева 1965: 118; 163-165). Жените „не трябва да се китят и обличат в лични дрехи“, говори се против белилата, червилата и накитите. Висши добродетели са скромността на жената, нейната кротост и послушание.

Особено красноречиво в хора на тенденциозното и мизогинно представяне на женскостта се включва Софроний (Врачански 1989, І: 189-191). В ръкописа на Втория видински сборник след Езоповите басни Софроний е включил един разказ, състоящ се от два фрагмента, обединени около идеята, че жените не са достойни да царуват и господстват над мъжете. Жените отиват при царя с аргументацията: „Ами нели сме и ний человеци от Бога создадени? Нели имаме и ний состав человечески, каквото и ви? Ами защо да обладавате и господствате над нас? И защо да сме всякоги покорни вам?“. Царят, съвсем в стила на Хаджи Коста, ги изгонва с думите: „Изидите от палати моея скоро вон и идите у доме вашиа и покоряюте ся мужев вашим като изпервен. Ви сас таковий ум не сте достойни да царувате над мужите ваши“ (Врачански 1989, І: 190-191).

А в предговора към „Гражданское позорище“ директно заявява: „Всякия человек на дом, и на жену, и на чада, и на слуги свои господар ест и сас ум на чувство и на тело свое властител и цар ест“ (Врачански 1989, ІІ). В „Житието“ си Софроний свежда женитбата си до поредното зло, което го е сполетяло. Естествено, свързано с разходи. Много справедливо В. Мутафчиева забелязва, че в България омъжването на жената се възприема като „излъгване“, а оженването на мъжа - като „насилие над свободата му“. „Другаде хората, венчани по сметка, непременно изтъквали, че такова нещо няма - има любов! Според българската традиция всеки от брачните партньори трябвало да покаже, че не е сляп за кусурите на противника ... една жена се излъгвала да се омъжи, а един мъж бил насилван да се жени“ (Мутафчиева 1979: 26).

Освен че била „малко горделива“, единственото, с което остава въпросната безименна съпруга (номинацията „попадия“ директно я прикрепва функционално единствено към професията на мъжа й) на страниците на това произведение е, че „подир някой ден се разболя и попадията, лежа болна шест месеца и се помина, та и тоз харчлък ни нападна“ (Врачански 1984: 27). Смъртта на най-близкия човек се споменава единствено като поредния досаден „харч“, без никакъв намек за топлина, благодарност - за сантиментални „превземки“ като любов и дума не може да става.

Възрожденските версии за женската образцовост са все свързани с дисциплиниращите стратегии на представяне-манипулиране на женскостта. Качества като кротост, покорство, подчинение и, най-вече, безгласие, са лансирани като „важни“, същинско женствени (Станева 2001). Идеята за „вечната женственост“ придобива едва ли не пародийни ракурси в повестите на Блъсков, където нейни олицетворения са примерно невъзможно-ангелоподобната Кръстинка или инстинктивно-емоционалната Станка. Очевидно е, че Друмев не изпитва особено уважение към нежния пол. В повестите му жените или липсват, или са незначително периферни. Начинът, по който са представени в „Иванко“ (с изключение на баба Кера), наистина не вдъхва никакъв респект.

* * *

И фолклорната интерпретация на мотива „женска управия“ е аналогично враждебна към женските претенции за равнопоставеност.

Оказва се, че най-глупавите порядки са измислени от жени. Ако се изпълнят някои техни капризи и на жените им се даде правото да движат обществените въпроси, би настъпило пълно объркване и хаос. „На жените омръзло да се подчиневаю на мужeте си. Сбрале се и решили да узну управлението.“ Изпращат делегация при свети Йоан, който се застъпва за идеята им пред самия Господ. След време двамата тръгват да проверят резултата. Виждат, че друга промяна няма, освен че ролите на мъжете и жените са напълно разменени. Всичко обаче е представено в светлина, която разкрива една смразяваща картина. Резултатът от всичко това е, че и самите светци отнасят по един бой от разлютена до самозабрава и опиянена без задръжки от властта си „невеста“ („Женска управия“).

Един кратък преглед на някои от мотивите, послужили за, макар и условно, озаглавяване на народни приказки, и някои от уводните изречения в тях биха дали възможност да се ориентираме за начина, по който носителите на формираното от традиционната нормативност съзнание виждат йерархиите и мястото, ролята и нрава на жената в битовите взаимоотношения: „Пази, боже, от женска беля“, „Жена може ли да пази тайна“, „Женско лукавство“, „Нечестна жена“, „Жената, която вършела все на инат“, „Невярната жена“, „Глупавата жена и по-глупавите от нея“, „Мъж шъта вкъщи“, „Женска управия“, „Несмислената жена и хитрият й мъж“, „Гдето дяволът не може, той праща жената“, „Женско лукавство“ (БНТ, т. 10: 119, 123, 149, 160, 162, 164, 196, 204, 373, 403, 139, 146). Обикновено все жените са безчестни, мързеливи, неверни и лукави: „Една жена оголела от мързел“ („Мързеливата и кумът й“) (БНТ, т. 10: 106), „Имало една жена едно време, се одела на седенки сяка вечър да преде, пък нищо не напридала“ („Мотовила-вила“) (БНТ, т. 10: 100), „Си била една жена безчестна и многу итра“ („Женско лукавство“) (БНТ, т. 10: 150), „Имало мъж и жена. Жената си имала и други приятеле, пък мъжа си ненавиждала и мразела“ („Цяр за очите“) (БНТ, т. 10: 157), „Един старец и една баба имали снау, ама била многу мързелива“ („И затова ли много акъл трябва“) (БНТ, т. 10: 69), „Една девойкя била много ленива“ („Два пъти казвам, трети път коля“) (БНТ, т. 10: 67), „Стари баба и дядо оженили сина си да доведат снаха да им шета. Но попаднали на една твърде хайлаз булка“ („Какви се дърпат като кучета“) (БНТ, т. 10: 88), „Един мъж си жувеял много убаво с жената си, ала кат знаял, че жената й дявол, рекъл да я изпита добре“ („Как един мъж изпитвал любовта на жена си“) (БНТ, т. 10: 122), „Една била много мързелива и несвидлива“ („Граховото зърно“) (БНТ, т. 10: 147) и пр., и пр.

Напълно очевидно става, че жените се движат единствено от мъст и злоба и когато им се даде възможност да управляват, те забравят човешката си природа. Ето защо по-добре е да не им се предоставят поводи за излишно самочувствие.

Това становище се подкрепя от внушението на редица приказки, от които ще дадем за пример само две, чийто сюжет се развива по сходен начин - „Както се обичат топла пита и сирене“ (БНТ, т. 10: 108) и „Езикът кости няма, а кости троши“ (БНТ, т. 10: 111).

Съпругата и в двата случая не спазва традиционното правило да мълчи и да „не отговаря“ на съпруга си, от което си пати по единствено възможния за това поведение начин - бой. На нея й дотяга и започва да мисли „за магии и правилки да не я бие мажа й“. Отива при циганка, която трябва да развали „магията“ чрез друга магия. След разказа на съпругата опитната „магьосница“ усеща истинската причина за отношението на съпруга и след като артистично изиграва баяне според класическите правила на жанра, й дава една стомна с вода, от която трябва да пие винаги, когато забележи признаци на раздразнителност у съпруга си. Невъзможността да „си отвори устата“ осигурява оттук нататък мирното и щастливо съжителстване в семейството2.

Високата стойност, която се придава на покорството в тази ценностна система, се проявява и в особеното внимание към нравствените качества, които външно се изразяват в смиреност, подчинение, послушание, почит към съпруг, родители и роднини, а преди всичко - в безмълвие и „срамежливост“ („Какво ти пада на бяло лице“, „Салинчице, дребна и малка“, „Бял цвят долетя“, „Невесто, сокол долетя“) (БНПП, т. 2: 359, 360)3.

М. Кирова отбелязва: „Старонационалистическият дискурс ... и днес има своите рицари в българската култура. Заляга върху фолклорните добродетели на патриархалната женскост. Той не просто отпраща жената вкъщи, да пали и загасва огнището, докато чака мъжа си да се върне от кръчмата, но и я приковава в себе си чрез перверзния наивитет на идеята за „срама“ като висше достойнство на женската психика. В историята на българската култура женскостта говори с гласа на мълчанието“ (Кирова 2003).

Недвусмислено се осъжда жената, която иска да бъде „разпоредник“, „наставник“ и „петел у къщи“. Образът на „жената, яхнала мъжа си“, синтезира най-нетърпимите черти на женския характер - властолюбива, зла, опърничава4.

За традиционния тип култура създаването на семейство е нормативно обусловен акт, то е задължително условие, модел на поведение, в който индивидът трябва да се вмести. В същото време брачното съжителство в наративния фолклор е представено като непрекъсната война между двата пола (сякаш потвърждавайки А. Адлер). Бракът е едва ли не необходимо зло. Знае се, че „моминство е везирство, ергенлък - пашаллък“, а „женилка - чернилка“, която се посреща с плачове и предчувствия за несгоди в чуждия дом - главно от страна на жената. Съпругът пък предварително е подготвен, че „Жена без злина не бива“ или „Който иска жена без кусур, без жена остая“.

Раздялата, разводът не съществуват като възможни изходи, такива са или „укротяване на опърничавата“ според максимата „Жената от закон не отбира, от дърво повече отбира“, или смъртта на брачния партньор (Добрева 1993).

Дори изневярата се възприема като присъща единствено на жените, защото те са непостоянни, лукави, похотливи. Измяната не е мотив за развод, а провокира използването на чисто физически средства за „вразумяване“.

Прелюбодеянието е широко застъпена тема и в европейската анекдотична традиция, като и там подчертано преобладава изневярата на жената. „Извънбрачните любовни отношения на съпруга, които според традиционното обичайно право не се смятат за нарушение на собствения брак и поради това не са нарушение на нормите, се третират много по-рядко, отколкото прелюбодеянието на съпругата в народното творчество, където предпочитанието е към изобразяване на отклонението от нормата“ (Андреев 1979). На този факт е обърнал внимание и П. Динеков в характеристиката на битовите приказки и анекдотите: „При това обект на разобличение е преди всичко жената, макар че до неверните жени се нарежда цяла редица мъже-съблазнители“ (Динеков 1963: 17).

В доминиращата част от възрожденската текстовост, а и от фолклорната словесност вменените на жената и мъжа роли сочат към една асиметрична психологическа реалност. Определяните за редни и спреведливи версии за мъжкото господство и за женското подчинение населяват плътно нормативността на 19. век. Патриархалните аксиоми за слабия женски ум, артикулирани еднозначно от баба Стойна в „Криворазбраната цивилизация“, за „от Бога дадената“ власт на мъжете над жените, за това, че е априорно ясна робската участ на „красния“ пол и е невъзможно, безсмислено и абсурдно да се правят опити тя да бъде променяна - са все морални императиви, упорито и настойчиво определящи звученето на доосвобожденската книжнина.

Така или иначе обаче, въпросът за дълбоките корени на липсата на кавалерство, благородство и галантност в съвременните мъжко-женски отношения остава свързан с една твърде дълга и упорита традиция...

Дълго след като в Европа Лаура на Петрарка и Беатриче на Данте са станали част от културата и мисловните стереотипи поне на образования индивид, след като рицарският етикет и песните на трубадурите са се превърнали в елементи от светоусещането и поведението на аристократа, по нашите земи са се разказвали приказки като горепосочените и са задавали параметрите на етиката, философията и житейската практика на носителите си.

И за да не прекаляваме с извеждане на, струва ни се, очевидни заключения за начина, по който се интерпретират ролята, функциите и задълженията на жените, за репрезентациите на брака, както и за продуктивността на тези мисловни стереотипи и поведенчески модели, ще завършим с цитат от Библията (както вече е забелязано, и библейският разказ утвърждава подчинението и зависимостта на жената от мъжа в природен и в социален план като желан и сътворен от Господ бог ред: тя е създадена от мъжа и за мъжа): „Жената да се учи в безмълвие и пълно покорство. На жена не позволявам да поучава, нито да господарува над мъж, но заповядвам да бъде в безмълвие. Защото по-напред биде създаден Адам, а после Ева и не Адам биде прелъстен, а жената биде прелъстена“ (1 Тим. 2; 11-14).

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Курсивите с разредка са от оригинала. [обратно]

2. Тук освен илюстрация на традиционния тип отношения на власт и подчинение в семейството, на представите за „добра“ съпруга - търпяща и понасяща всичко, има и още един интересен момент, който е свързан повече с художествената страна на приказката. А именно: разтълкуваната аналогия на магията преобръща събитията и героите по такъв начин, че „събитието става не така, както се е очаквало, и героят се оказва не такъв, за какъвто са го приемали“, а „това са двата основни принципа, по които се изграждат повечето от комедиите“ (Юренев 1968: 188). [обратно]

3. Д. Маринов пише, че от жената се изисква сляпо послушание и покорност. За „добра жена“ и „сговорна жена“ се смята онази, която слуша безпрекословно мъжа си, която безропотно изпълнява всички негови заповеди. На самочувствието и на претенциите за каквото и да е се гледа с подчертано недоверие. Освен че трябва да изпълнява множество домашни задължения, жената маркира покорността си и чрез много други поведенчески стереотипи. Тя не може да мине пътя на мъж. Трябва да го изчака - него или колата, в която е, независимо дали носи на гърба си дете или друг товар. Имуществото, което тя е донесла от баща си, след сватбата не се смята за нейно. Мъжът има пълни права над него. Именно това дисциплинарно-дискриминиращо положение провокира хитростта и лукавството да се превърнат в естествено средство за самозащита („Мързеливата жена“). [обратно]

4. Находчива, аргументирана и убедителна интерпретация на динамиката в мъжко-женските отношения, разгледани в съпоставително диахронен план в парадигмата на словесността, предлага Д. Добрева (Добрева 1993). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Ангелов 1985: Ангелов, Д. Българинът в Средновековието (Светоглед, идеология, душевност). Варна.

Андреев 1979: Андреев, М. Българско обичайно право. София.

БНПП: БНПП, т. 2.

БНТ 1963: БНТ, т. 10.

Войников 1976: Войников, Д. Криворазбраната цивилизация. - В: Българска възрожденска драма. София. (Цитатите са по това издание.)

Динеков 1963: Динеков, П. Битови приказки и анекдоти. - В: Българско народно творчество в 12 тома, т. 10. София.

Добрева 1993: Добрева, Д. Пази, Боже, от женска беля. - Литературна мисъл, № 3.

Иванов 1935: Иванов, Й. Старобългарски разкази. София.

Кирова 2003: Кирова, М. Критика на прелома. София.

Мутафчиева 1979: Мутафчиева, В. Книга за Софроний. София.

Пеев 1994: Пеев, Т. Научни изследвания. Даскал Генко. Фудулуску. София. (Цитатите са по това издание.)

Петканова-Тотева 1965: Петканова-Тотева, Д. Дамаскините в българската литература. София.

СбНУ: СбНУ, т. V.

СбНУ: СбНУ, т. ХII.

СбНУ: СбНУ, т. ХХХII.

СбНУ: СбНУ, т. ХL.

СбНУ: СбНУ, т. ХLV.

Софроний Врачански 1984: Софроний Врачански. Житие и страдания на грешния Софроний. София.

Софроний Врачански 1989: Софроний Врачански. Съчинения в два тома. Т. 1. Т. 2. София.

Станева 2001: Станева, К. Колажът като интерпретация: женски идентификации през Българското възраждане. - В: Теория през границите. Въведение в изследванията на рода. София.

Юренев 1968: Юренев, Р. Смешното на екрана. София.

 

 

© Мария Илчевска
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2005, № 3
© Електронно списание LiterNet, 17.09.2005, № 9 (70)

Други публикации:
Български език и литература, 2005, № 3.