Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ИКОННА КНИГА ЗА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

Кина Вачкова

web

Юрий Венелин - Граматика на днешното българско наречие, С., 2002В България излезе първата българска граматика. Това не е игра на думи, а реален факт. Става въпрос за преводно издание на „Грамматика нынешного болгарского наречия“ от Юрий Венелин, най-ценната неиздадена приживе на автора книга. Над нея той работи с посвещение повече от шест години и я подготвя за печат през 1834 г. - година преди да излезе първата новобългарска граматика от български автор („Болгарска граматика“ от Неофит Рилски, 1835). Издаването й на български език става близо 170 г. след написването й и 5 години след първото й издаване (1997), което е в оригинал на руски език и е осъществено от Института за славяноведение и балканистика към Руската академия на науките. И руското, и българското издание станаха възможни благодарение преди всичко на високо компетентния, упорит и всеотдаен труд на видния руски българист проф. Григорий Куприянович Венедиктов, почетен доктор на Софийския университет, който издири и разчете ръкописната Юрий-Венелинова граматика и други архивни документи, свързани с нея, и ги подготви за печат (вж. рецензия за руското издание от Р. Цойнска: Ю. И. Венелин. Грамматика нынешнего болгарского наречия. Публикация подготовлена Г. К. Венедиктовым. М. 1997. ХХІІ, 253 с., сп. Български език, 1997/1998, № 6, с. 82-83).

Изданието на български език „Граматика на днешното българско наречие“ е юбилейно. То е посветено на 200-годишнината от рождението на Юрий Иванович Венелин (22.04.1802-26.03.1839) - „един от най-първите по време и по значимост дейци на Българското възраждане“ (както се казва в обръщението „От редактора“, с. 7). В българското издание участва достоен за граматиката колектив от авторитетни познавачи на българския език и на неговата история - българските учени проф. Петър Пашов (отговорен редактор), проф. Блажо Блажев (автор на превода), проф. Христо Първев (написал вдъхновения увод). Проф. Г. К. Венедиктов активно сътрудничи на българския колектив. В действителност издаването на Венелиновата граматика (в оригинал) е замислено още през 1984 г. от Катедрата по български език (с тогавашен ръководител проф. Петър Пашов) към Факултета за славянски филологии на Софийския университет по случай 150-годишнината от смъртта на Ю. Венелин (1989). Нововъзникнали обстоятелства обаче го забавят (за пореден път!) и променят първоначалния замисъл. То бива върнато отново в Москва, където, както вече беше казано, излиза на руски език през 1997 г.

Рецензираното издание представя превод на руското, което се състои от три основни части: предговор от Г. К. Венедиктов, озаглавен „О судьбе „Грамматики нынешнего болгарского наречия“ Ю. И. Венелина“ (с. V-ХХІІ), самата „Грамматика нынешняго болгарского наречия“ (387 ръкописни страници, в руското издание с. 1-208), приложеното от Венелин „Слово за Света Петка (Параскева) Търновска“ - в три колонки: в оригинал, на новобългарски език (в съответствие със собствените възгледи на Венелин за българския книжовен език и правопис) и на руски език - с. 209-243) и писмо на Ю. Венелин до президента на руската академия А. С. Шишков (с. 244-251). Българското издание е обогатено с обръщение от редактора проф. П. Пашов (с. 7-8), с въвеждаща статия от известния български езиковед и виден специалист по история на българския книжовен език и история на българската граматична мисъл проф. Хр. Първев „Заради Юрий-Венелиновата българска граматика“ (с. 9-21), с превод на житието на Св. Петка и на съвременен български книжовен език (с. 241-275), както и с издирени и предоставени от проф. Г. К. Венедиктов непубликувани досега писма на Венелин, свързани с неговата граматика (включени тук като приложение в оригинал и в превод - с. 276-291).

Няма друго системно описание на съвременния български език с по-драматична и по-горчива за автора му съдба. Над него с истинско посвещение и с много лични жертви работи както преди, така и след командировката си по българските земи младият руски учен от украинско-карпатски произход Юрий Иванович Венелин (с истинско име Георгий Хуца). Интересът му към съвременния български език се поражда от контакта му с български преселници в Кишинев. Командирован от Руската академия на науките, той посещава през 1830 г. (04.07-25.09) Североизточна България след една от поредните руско-турски войни, пренебрегвайки сериозни опасности. Събира на терен оригинален материал за българския народ, за неговата книжнина, за състоянието на говоримия български език, за който по онова време се е знаело твърде малко и твърде неточно от учения свят. Известно е романтичното преклонение на Венелин към българите, към тяхното славно минало, към трагиката на историческата им съдба. Както отбелязва проф. Венедиктов, „интересът на Венелин към българския език е съставна част от общия му широк интерес към историята и съвременното положение на българския народ, към неговия бит и култура“ (с. 24). Убеден е, че русите са задължени да помогнат на своите забравени тогава братя българи. Още в книгата си „Древные и нынешние болгаре“ (1829) горещо призовава: „вярно е, че чужденците, поради незнание или немара, малко се грижат за тях, но толкова по-непростимо е ние да забравим българите, от чиито ръце сме получили покръстването си, които са ни научили да пишем и четем, на чийто роден език се извършва богослужението ни, на чийто език сме писали почти до времето на Ломоносов и люлката на които е свързана чрез нерушими връзки с люлката на руския народ“.

„Грамматика нынешного болгарского наречия“, по думите на проф. Венедиктов, „е плод на упоритите занимания на Венелин и любима негова работа, доставила му през последните години на непродължителния му живот дълбоко огорчение. С този труд той основателно е свързвал надеждите си за промени не само в научната си кариера, но и за подобряване условията на недобре уредения си живот“ (с. 22). Освен събрания материал от командировката си в България в работата си над граматиката Венелин ползва впечатления от езика на изселените в Русия българи, а също и от все още твърде бедната по онова време българска печатна и ръкописна книжнина. За огромно съжаление, въпреки високата стойност на граматиката му, Венелин не е бил разбран от своите съвременници от Руската академия и този безценен за славистиката, в частност за българистиката, труд е останал неотпечатан повече от век и половина. Като пример за несправедливостта на мнението на тези, които е трябвало да вземат решение дали да бъде отпечатана граматиката (специален Разглеждателен комитет), ще посочим недоверието, което проявяват нейните рецензенти по отношение на констатацията на Венелин за почти еднаквото звучене на „падежните окончания“ при съществителните имената в съвременния български език, т.е. за загубата на падежните окончания. Не познавайки българския език, те високомерно изказват съмнение „в сведенията на съчинителя, който, както казва самият той, се е вслушвал внимателно в разговора на българите от различни области, но, както се вижда, не е вникнал дълбоко в езика“. Това мнение истински потриса автора: „Не можех да не прочета без сълзи приведеното по-горе място от забележките на господата членове на Комитета. Докато аз представям фактите такива, каквито са, тези господа посягат срещу моята честност и съвестния характер на моя труд. Та нима те наистина са мислели, че аз не съм обичал предмета на своите проучвания и не от любов към него съм приел поръката на Академията по време, когато пред мен са били открити други пътища за служба и честолюбие?“ (с. 30).

В рецензираното издание читателят може подробно да се запознае с драматичната история на Венелиновата граматика, проучена най-добросъвестно в руските архиви от проф. Г. К. Венедиктов („За съдбата на Венелиновата „Грамматика нынешного болгарского наречия“, с. 22-38). Това проучване е не само интересно и любопитно четиво, но е и ценен извор за историци, езиковеди, етнолози и други специалисти, за всички, които обичат българския език и българския народ и се интересуват от тяхната история.

„Граматика на днешното българско наречие“ има за предговор писмо на Ю. Венелин до президента на Руската академия А. С. Шишков, в което е изложено, по думите на автора, „всичко, което може да се каже както за състоянието на българския език изобщо, така и по-специално за тази Граматика“ (с. 41-49). Още в това писмо предговор намираме важни сведения за българския език, за диалектното му членение, за неговото разпространение, за носителите му. Ето например как е очертано землището на българския език: „Неговите граници обхващат цяла Европейска Турция освен Сърбия, Босна и Албания, както и част от Влахия. Българското население живее в една непрекъсната територия от Видин и бреговете на Тимок до предградията на Цариград, от Силистра до Янина и Лариса, от бреговете на Дунав до бреговете на Архипелага... Най-чиста откъм другоезичници част от България е западната част на така наречената същинска България от Търново до реката Тимок, но още повече цяла Македония, която е известна под името Стара България. Българи живеят също в някои области на Албания и Тесалия“ (с. 47).

Венелиновата граматика е разделена на 17 части: За съществителните имена; За словообразувателните форми; За числото; За склонението; За прилагателните; За числителните; За местоименията; За глаголите; За категорията на глаголното обрастване; За спреженията; За изискванията на глаголите; За причастията и деепричастията; За предлозите; За наречията; За съюзите; За словонареждането; За интонацията. Като илюстративен материал е прибавено „Слово на Българския патриарх Евтимий за Св. Петка Търновска“. Изложението е наситено с многобройни примери, преведени на руски език (изданието е било предназначено за руския читател). Специално е обръщано внимание на думите (и формите), които съвпадат (напълно или в определена степен) с руски език и които се отличават от него. Подробно са обяснени пътищата за проникване на чуждоезиковите заемки в тогавашния български език (главно турски и гръцки) и тяхното разпространение. Турските заемки например се дължат „отчасти на наложилите ги обстоятелства, а отчасти на самоволното им допускане от съответните жители“. Първият тип „имат някакво отношение към държавното управление, към турските обичаи или дори са донесени от Цариград сред българите заедно с нови предмети, стоки и т.н.“. Вторият тип са приети от българите „поради всекидневното им общуване с турците, нямат всеобщо народно гражданство в българския език, защото се срещат повече или по-малко само в отделни български области“ (с. 57). Въобще изложението и обяснението на езиковите факти е изпъстрено с исторически и съвременни за тогава сведения за политическото, духовното, социалното положение на българите, за техния бит и култура, което го приближава до съвременните социолингвистични изследвания. От друга страна, авторът прилага и методите на сравнителното лингвистично описание, като непрекъснато сравнява особеностите на българския език с други европейски езици (класически и съвременни). Ето например как разсъждава за фамилните имена: „...поради малобройността на употребяваните календарни имена (от европейците - бел. К.В.) ... много лица са носели едни и същи имена, за разграничаването на тези имена им се е наложило да слагат прякори. У немците, французите, унгарците един Георги е бил наричан Тъкачът, друг - Мелничарят, трети Кожухарят, четвърти - Рижавият и пр. ... Русите пък, напротив, са употребявали не прякори (говоря по принцип), а бащини имена, като римляните ... Поради това, че имат много свои лични имена, българите нямат нужда от фамилии, които малко употребяват“ (с. 62).

Многократно Ю. Венелин взема отношение по въпроса за новобългарския книжовен език, който в старобългарския си вариант е дал толкова много на източното православие: „И същият онзи език, на чието богатство и форми и на чиято пълнота, благозвучие, изразителност и висока мисловност в преводния текст на Св. Писание и богослужебните книги се учудваме, днес е ощетен, унижен и лишен от изящество, облечен в дрипи и заточен по селата на България, Румелия и Македония. Ето от такава принципна позиция трябва да гледаме на днешния български език - т.е. като на език, който е изживял първата си епоха, доведен е до степен на унищожаване и сега се намира в онази повратна точка от процеса на своето, може би, ако привидението е решило, второ раждане...“ (с. 72). Текстът е наситен с множество препоръки по конкретни езикови и правописни въпроси към строителите на новобългарския книжовен език от зората на неговото формиране. Тези съвети за съжаление са останали без последствие, тъй като книгата не е достигнала до българските книжовници от 19. в. Въпросните бележки и препоръки са интересни с оглед историята на българския говорим и писмен език. Ето например как се коментира употребата на членни форми през 20-те - 30-те години на 19. в.: „...ако простият българин употребява показателната частица (определителния член, бел. К.В.) само там, където тя е необходима, то пишещият, когато не знае граматиката на своя език, доста често употребява тази частица без нужда, там, където тя е неуместна, както това може в една или друга степен да се забележи у някои, които са писали досега, но предимно в направения от П. Сапунов превод на новия завет. (...) От само себе си става ясно, че ударението в изречението или използването на показателната частица е необходимо само в особени случаи и че поради това колкото по-рядко се използва то, толкова е и по-правилно. Тази бележка е твърде важна за българските писатели и преводачи“ (с. 127).

Венелиновата граматика съдържа обилен изключително интересен и богат материал и за други области от историята на българския език (напр. историческа диалектология, фонетика, лексикология, морфолигия, синтаксис и пр.), от историята на българско-руските научни връзки, от историята на българската граматика и на българите въобще. Този материал се нуждае от сериозно проучване от различни специалисти. Убедена съм, че Венелиновата граматика ще предизвика голям интерес в научните среди, които тепърва ще оценяват нейната висока стойност. При това, както справедливо обръща внимание проф. Хр. Първев в своята въвеждаща статия, това трябва да става не от съвременни позиции, а от исторически, т.е. като се има предвид състоянието на тогавашната европейска езикословна и историческа наука. Важно е да се отбележи, че граматиката е преведена от проф. Бл. Блажев с изключителна вещина. Нейният читател и ползвател ще е максимално улеснен от множеството бележки на преводача, свързани най-често със срещани у Венелин думи, форми и термини, които не се употребяват в съвременния български и руски език.

С издаването на „Граматика на днешното българско наречие“ от Юрий Иванович Венелин се осъществи мечтата на поколения български книжовници, учени, учители, на чуждестранни българисти и слависти, на самия й автор, на всички любознателни и родолюбиви читатели. Нейното излизане на български език е достоен за делото на Венелин акт, истинско научно и културно събитие. То е високопатриотичен принос на колектив от учени и издатели начело с проф. Петър Пашов, без чиято лична енергичност, предприемчивост и настоятелност то вероятно нямаше да се осъществи. Ето защо, както призовава проф. Хр. Първев, „тази иконна книга би следвало да намери своето почетно място в национални академични, университетски, училищни, читалищни, черковни, манастирски и в други всякакви библиотеки и културни институции, безспорно и в семейни български сбирки - у нас, но също и в близка и далечна чужбина, където са пръснати наши сънародници. В съвременната ни родна действителност това изречение може да звучи старомодно, ако не и донкихотовски. Но българското издание ще напомня: без никому ненужен отказ на „части“ от нашето Възраждане днешната и утрешна България ще бъде по-уважително приемана, и то не само в голямото европейско семейство на народите, на техните езици и култури“ (с. 21).

 


Венелин, Юрий. Граматика на днешното българско наречие. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2002, 292 с.

 

 

© Кина Вачкова, 2003
© сп. Български език и литература, 2003
© Издателство LiterNet, 26. 12. 2003
=============================
Публикация в сп. Български език и литература, 2003, бр. 3.