ЕКЛОГА VII

web | Митът за Одисей...

(в страната на лотофагите)

Над себе си склонена както розата цъфти
от ясната повърхност на потока отразена
и върху устрема на бистрите води
остава цяла, непокътната и съхранена...

Така и крайността ни непрозрачна върху нас лежи,
застинала над извора на непресъхващото време,
улавяна от порива на всеки идващ миг,
привидно неизменна и несподелена...

Сега сме тук. Но бяхме ли преди?
И има ли значение...
Листото се отрони, виж!
и вече плава, плава по течението.

(Одисей в страната на лотофагите)

Вдъхновен от верните отговори на Мелибей, Одисей изрече и написа много поучения. В присъствие на други мъдреци и насаме. С четчица и туш. Върху езиците и под опашките на книжни дракони. По вечно спуснатите щори с ликовете на Зората. В градините и под сатенените сенници на Слънчевия град. По фойерверките за празниците на Водата. Върху ибриците на копрофагите, богато инкрустирани със злато. Върху камшиците им, стремената. Върху оловните стрели и отраженията на Луната. Върху пронизаните хвърчила, подмятани от вятъра. В прохладата на нежно пърхащите ветрила... навсякъде. Като не забравяше да се подписва с различни имена под всяко едно от тях.

(отплаването на Одисей от страната на лотофагите)

Той отвори очи. Стана.
Започна да събира пръснатите в тъмното изписани листа,
но от страх да не събуди някой от останалите се отказа.
Да бъде сам! Сам! - за това мечтаеше отдавна.
Измина тихо и незабелязано
отделящото го от прага разстояние,
където ивицата бледа светлина показваше,
че вън е почнало да се развиделява.
Утринната свежест го обля като вълна
(да, така би се изразил навярно,
ако да сравнява плахото докосване на полъха с вълна,
в този миг не му се струваше кощунствено банално)...
И макар отдавна да познаваше
покорната извивка на брега,
описана от плавната дъга на залива,
остана с чувството, че днес едва я забелязва.
Нагази в кротко плискащата се вода,
докосна с ходилата си огладените плоски камъни
и, може би, наистина за първи път сега
усети радостта да назовава:
Това е камък, а това вода...
Дори изпита някаква необяснима завист
към стрелкащите се сребристи рибки на ята,
подплашени от ранното му появяване.
Да отплава! Да отплава! Незабавно!
Оставил всичко на брега:
камшиците, прогнилите весла,
наръчниците по далечно плаване...
И стрелнал се като проблясващите рибешки тела -
далеч, далеч - недосегаем -
от него да остане само блясък, светлина...

Пристъпвайки към мамещата го зад хоризонта синева -
все по-смален, усмихнато омаян,
потъна в нейната лазурна празнота.

(Титир и Мелибей в страната на лотофагите след отплаването на Одисей)

Титир:
Ласкаво мек е мъха под приспивно шумящите клони
и синее разлят над брега, необятно висок небосклона...

Мелибей:
Който без отдих весла е въртял под свистящия бич в изнемога,
той изтегнат следи онемял как безгрижни врабците се гонят...

Овчарят на Новата буколическа поезия:
Вече свършва Века, ще премине безумното време на Пола
и улавят свободните пак сетива само образи, звуци и форми!
Вижте, безцелно над нас как се носи безплътният облак
и по повея как от пръстта му се кланят тревите покорно,
как проблясва сияен деня в яснотата на бистрия поглед
и нашепва лъчист в утринта, ромолейки потокът: "Не помня..."

Андрогон:
Вече е тръгнал към нас и Овчарят на Бъдното време по склона, с фракталния жезъл в ръка, следван от странни животни и хора... Той е все още невидим за вас, както над птиците нощем простора, както за крехко ронливия цвят студения есенен полъх, но, вижте, линее небесният скат... и в ужасения поглед пак ще се слеят земя и вода, бездънно ще стене небето отново... Проснати в сладко блаженство така под прохладната китна корона, кой ще види в смаления свят как расте празнотата огромна, кой ще чуе в напевния глас как отеква безличната воля, немотата в смутените бледи лица и вика в необята подводен, и ще стъпи ли някой на новия бряг в своя чист алгоритъмен облик, там, където е вече безсилна смъртта пред лика с дигиталния двойник и където на воля, без страх, зверове и човеци доволни ще живеят задружно на тучни стада безметежно спокойни...

Гласът на Одисей:
Замълчете... заличава докрай с лекота
участта ви безстрастната гладка прозодия
както вълните пенливата бяла бразда на подгонен от вятъра кораб...
Ще шепти в утринта, ромолейки потокът: "Не помня..." -
ти, Титир и ти, Мелибей, вие вече дори не сте спомен.

(опознаването на антиподите и лотофагите след отплаването на Титир и Мелибей)

След като се оказа,
че и последната искра живот
в изхвърления от бурното море Акзифатем
е безвъзвратно изтляла,
те се събраха всички заедно на брега
и започнаха с боязън да го изучават...

О, едва ли някога и някъде е имало
по-весело, по-шумно опознаване,
след като с почуда забелязаха,
че между дясната страна и лявата
на обезличеното му от вълните тяло
няма ясно изразена разлика...

Едва тогава се захванаха
задружно да го разчленяват,
следвайки останалите
от стопилия се в синевата Йесиду
неясни, но подробни описания...

След което се веселиха до забрава -
за радост на събраните
полуувце, пулукузи,
тургути, нутруве и вунтулабри...

Но както някога бе казал
вечно гладния и ненаситен У:
има ли изобщо край...

(някои от поученията, изречени и написани от Одисей)

Тръгваш ли - тръгни! Оставаш ли - остани! За цветята, които увяхват в градината, това няма значение.

* * *

Ако близкото остане близко, а далечното - далечно, това, което е помежду им, нито ще се стопи, нито ще изчезне.

* * *

Да бъдеш всичко наведнъж е невъзможно. Достатъчно ще е, ако макар за миг, се върнеш към това, което винаги си бил или ти предстои: яйце от феникс, падащ лист, крило на чапла в полет.

* * *

Дърво, дърво...

* * *

Дърво !!!

* * *

Няма край, няма край.

© Кирил Мерджански
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.06.2006
Кирил Мерджански. Митът за Одисей в новата буколическа поезия. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Кирил Мерджански. Митът за Одисей в новата буколическа поезия. София, 1997.