ЕКЛОГА III

web | Митът за Одисей...

(отплаването на Одисей)

Свободата не е пити нареден кашкавал
край стените на царските зимници.
Свободата не е тенекии с овче сирене,
още по-малко пък с краве.
Свободата няма вкус.
Тя е като въздуха, като водата -
от нея никога не ти се гади.
Дадеш ли му в ръцете хляб и нож,
гладният започва да яде и да убива.
Свободата не е нито хляб,
нито нож.

(след отплаването на Одисей - свободен,
пиян и щастлив, преболедувалият зимата
Титир се завръща в празния си селски дом)

Не съществува смърт. Върти се небосвода -
в краката локвите блестят
по-нежно от Плеядите... И пак е пролет.
До озарения от уличната лампа стълб -
трупът на котка, а отгоре,
протегнали ръце, Близнаците стоят,
готови да се притекат на помощ.
По калния и хлъзгав коловоз вървя,
към селския си дом - надолу и надолу,
и ако Млечният небесен път
не бе тъй стръмен и наклонен,
по него щях да мина през нощта
и с утрото да се родя наново...

Пада звезда
и зачерква небето -
от горе до долу.

(смутени от ненадейното отплаване на своя Господар,
слугите на Одисей четат единствения, запазил се като
по чудо екземпляр на неговия "Учебник по приложна
анатомия на различните измъчвани от глад тела")

"Най-неблагодарната смърт е гладната.

Стомахът на повърналия от преяждане коняр
под скалпела на мраморната маса
е също като на извелия на гладно
стадото овчар.

Ще мога ли и Аз,
ако повърна агнетата, дето съм изял
на всенародните ни тържества
и официални празници,
така пречистен да умра...

Ще мога ли да бъда пак - отслабнал, облекчен, олекнал, гладен..."

Така се утешаваха
с учебника по анатомия на Одисей в ръка,
не ялите от десет дни
слуги, робини и коняри...

А можеха (ако редовно всеки ден се хранеха)
да си купуват с получаваните след това фекалии
продукти, захар, сол, различни сечива
от обитаващите във съседство копрофаги...

Така ще умре всеки от глад,
ако нехае
за международното разделение на труда.

(разбрал за решението на своята любима да очаква
до края на дните си подло избягалия Одисей,
съкрушеният от измяната й Мелибей си представя
как ще пререже вените си пред очите й, но вместо
това решава също да отплава)

Ще отпусна ръце, ще затворя очи,
ще си кажа:
Всичко било е напразно...

Само мълчи, само нищо не казвай.

От вените на любовта,
от двете й страни,
ще потече на тласъци към теб омраза
и с всеки удар на сърцето
все по-червен ще става залеза,
очите на делфините,
вълните на морето...

С отчаян вик
се стрелва в слепоочията гларус,
разсича с полет хоризонта на лицето
и от разскъсания лабиринт
на озарения от спазмите ми разум
ще се явят в абсурдния си вид
картините на всичко най-омразно,
гадно и нелепо...

Как полагат върху мрамора Титир,
как се гаврят с него,
как го изучават...

Ти ме гледаш с надменни и сухи очи.

Само мълчи, само нищо не казвай...

Защото няма да умра,
не се надявай...

Титире, мой единствен другар
и неин злощастен любим -
да отплаваме...

(отплаването на Титир)

Над кораба дъждът вали, не спира,
към вятъра застанал с гръб,
напрягам възпалени от безсъние очи
да видя откъде ще мине моят път
и няма да остави диря...

А от мъгливите далечини,
догдето погледът безсилен се простира,
прииждат с грохот разярените вълни,
връхлитат с рев върху брега,
отново се надигат...

Изглежда в страстите си по света така,
понеслите се върху гребена загиват -
издига ги внезапно сляпата вълна
и после върху кея на смъртта
без жалост ги разбива...

Унило гаснещите гласове
дъждът стогласно само ще повтори
и с крясъка си чайките разперили криле
из необятните простори...

© Кирил Мерджански
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.06.2006
Кирил Мерджански. Митът за Одисей в новата буколическа поезия. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Кирил Мерджански. Митът за Одисей в новата буколическа поезия. София, 1997.