ЕКЛОГА II

web | Митът за Одисей...

(любовта на Титир)

До тебе спи усмихната в съня си тя
и ти се иска винаги
така да я обичаш...

До тебе спи и сигурно сънува,
че те обича
или че друг обича вече...

Сънува тя, че спиш,
а ти си буден...

Какво ли ще сънувам,
когато ме събуди...

{любовта на Мелибей)

Далече, далече, от много далече,
там, откъдето се спуска нощта,
като птица безшумно до мене
ляга твоята бяла ръка.

Как уморена веднага притихна,
искам така да заспя,
да забравя студения дъх на стените,
пред които безсилен да мина
всяка вечер в съня си стоя.

Да забравя и страх, и обиди,
на слугите надменните нагли лица,
конярската похот,
развратния смях на робините
в некосената буйна трева.

Да забравя гнева и годините,
през които превивах над плуга снага,
калта по подметките,
гадния привкус на виното,
кухите, гръмки, лишени от смисъл слова.

Да забравя потта и срама... да заспя.

А на будните само ще кажа,
че когато настъпи часа
на последното наше победно отплаване
след изгрялата в мрака далечна звезда,
аз и в съня си на стража
път на всеки един ще покажа...

И ще тръгнем... без думи в нощта.

Затова ми се иска
на пръста ти пръстен да сложа -
знак попътен към твойто сърце...

Та щом се събудя
и при теб се завърна отново,
дълго път да не търсят към мене
твоите бели, толкова бели ръце.

(любовта на Амарилида към Мелибей)

Ето, вземи ми ръцете,
вземи ги,
вземи ги и двете...

В твоите длани големи и топли
нека се сгушат на завет -
както гугутките сбрани
под стрехите мокри.

Няма нищо по тях -
да те води в нощта
и да свети...

Нито пръстени златни,
ни сребърни гривни -
студени и тежки.

А златни и сребърни бързо търкалят се дните.

Гледам безсилна как се топят
и прелива среброто навън от очите.

Тъй че, побързай, вземи ми ръцете...

Докато се съмне, преди да усетиш,
как в хладното утро, свободни и леки,
тихо отлитат от теб...

С птиците прелетни в късната есен.

(любовта на Амарилида към Титир)

- Усещам тъмнината как стопява тялото ми - каза тя. -
Премине ли по него някой, ще пропадне...

Погледна го със съжаление и продължи:

- Прекрачил без усилие през мен,
не ще намери пътя, който иска да се върне...

Въпреки всички очаквания
Титир не заплака.

(любовта на Амаридида към Одисей)

Приседнала върху мраморния перваз на единствения обърнат към кея прозорец, през цялата дъждовна утрин наблюдавах как огромните вълни се разбиваха с грохот в гранитния вълнолом. В непрестанното им прииждане и могъщо надигане имаше нещо потискащо и в същото време красиво. Станах от прозореца, едва когато сълзите изцяло замрежиха погледа ми. И тогава наум ми дойдоха следните тъжни и малко смешни стихове:

В нозете бурното море
разстила пенести дантели,
не ще се върне Одисей,
ни дните ни на щастието отлетели.

Прости ми, моля те, глупавата женска сантименталност. Това, от което най-много ме е страх, е да не би да си помислиш, че с тези редове искам да те накарам да се чувстваш виновен или да ускоря отдавна обещаното от теб завръщане. Още онази сутрин, когато отплава от същия този кей усмихнат, млад и пълен с надежди, разбрах, че е може би завинаги. И все пак, когато битките и кръчмарските свади някой ден ти омръзнат, когато хлебарките в долнопробните хотели и пожълтелите им от влагата чаршафи започнат да ти навяват отчаяние, когато и ритуалната антропофагия в страните от Третия свят изгуби за теб първоначалното си очарование, тогава знай: в този жесток и безмилостен свят има едно, макар и слабо женско рамо, на което винаги можеш да отпуснеш глава. И докато пишех всичко това, някак от самосебе си ми хрумнаха още няколко стиха:

Огъна се самотното дърво
под напора на ледения вятър -
едно отбрулено листо
между небето и земята.

Но така и не мога да разбера, какво точно означават...

Покрусена от внезапно връхлетелите ме спомени, поглеждам към разядените от морската влага решетки и отново избухвам в ридания...

(любовта на Одисей)

Смаяно гледат ме те -
при толкоз разцветки в аптеките,
защо предпочитам безцветни...

Казвам им: Глупави мои,
млади сте още, не знаете -
много разцветки има в аптеките:
розови, жълти, даже червени,
но никъде няма
напълно безцветни...

Смеят се те и не вярват.

Смеят се... но никой, никой не знае,
колко е черна, стаената мъка в сърцето ми,
по моя наскоро умрял
от невярната болест любим...

Ех, разцветки, разцветки -
розови, жълти, червени и черни,
вие никога няма да бъдете
вече безцветни.

Положен върху мрамора Акзифатем
е непрозрачно блед.

© Кирил Мерджански
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.06.2006
Кирил Мерджански. Митът за Одисей в новата буколическа поезия. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Кирил Мерджански. Митът за Одисей в новата буколическа поезия. София, 1997.