ЕКЛОГА I

web | Митът за Одисей...

(окото на Царя)

В ранната утрин дими угарта,
до браздите безмълвно застанал е Царят -
с пълен бокал в едната ръка,
в другата с яка, чепата тояга.
Робите мълком трапеза редят
в хладната сянка на китния явор,
проснати в меката жълта трева,
конярите весело с тях се задяват.
Царят безмълвно стои
и се пълни сърцето му с радост -
няколко здрави момци
нивата трижди надлъж преорават.
Няколко здрави момци -
всеки приведен над своето рало,
угарта под нозете им яки дими
сякаш пита под ножа на калния палешник.
Дими угарта. Бързат орачите, знаят -
с благи, но строги очи
бащински гледа ги Царят.
Бързат навели глави,
стегнали мишци, напрегнали тяло...
И ето - поклон доземи
победителят в края на нивата прави.
Робиня се спуска за миг,
стомна с винò му подава,
той я надига засмян,
дълго пие за здраве...
Другите с жадни очи
за успеха го с жест поздравяват
и по калните дълги бразди
пак поемат навирили задници...

Но слънцето стига до своя зенит.

Както пълния царски бокал -
от злато отляно.

Зад тръстиките влажна
синевата трепти -
струна под пръста
на легнал в ливадите фавън.

(песента, която извелият стадото си на паша Титир
пееше в тягостната мараня на същия следобед)

Мечтая за прохлада, за покой
да седна някъде, да си почина,
без мисъл за начало и за край
да се върти изгубеният ден
и уморен да си отиде.

Умората ще освежи кръвта,
тъй както вечерта
потящото се тяло
и както бяло става,
и олеква след дъжда
на облака сърцето натежало,
спокоен ще дочакам есента...

И зимата, и пролетта,
за да започна всичко отначало.

(седнал на морския бряг, Мелибей гадае
неясното си бъдеще по полета на реещ се
над Океана гларус)

Не бърза птицата, тя никога не бърза.

Посоката на полета й плавен
в помръкналия взор на хоризонта
изглежда тъй неясна и съмнителна.

На този бряг
едва ли ще се върне.

Аз имам тяло, глас и разум,
времето, което ми остава,
и любовта си, и омразата,
и още толкова неща,
които трябва да изгубя,
за да се стрелна над разпенения Океан
безцелно като нея...

Лек, свободен, сам.

(застанал зад гаснещите стъкла на своя западен прозорец,
Одисей наблюдава красивия пурпурен залез и си мисли
за вечния и неизменен ход на небесните тела)

Всяка сутрин, в точно предсказания от астрономите ми час,
Слънцето изгрява над безплодните поля на копрофагите,
всяка вечер залязва. Всяка сутрин Аз се събуждам и ставам,
всяка вечер си лягам. Всяка сутрин Аз се събуждам, ставам,
наплисквам се за подмладяване с вода, изсирам се и се нахранвам,
всяка вечер, уморен и отпаднал, пак се наплисквам с вода
и си лягам. Всяка сутрин, наплискан с вода, изсран и нахранен,
Аз намятам царското си наметало, всяка вечер го свалям.
Всяка сутрин, наметнал царското си наметало, Аз отварям
широко вратите, отпускам веригите и разхлабил докрай букаите,
свалям печатите от катинарите, всяка вечер, уморен и отпаднал,
Аз отново залоствам вратите, обтягам веригите
и затегнал докрай букаите, с восък и царски печат
запечатвам един по един катинарите. Всяка сутрин
Аз отварям широко вратите, отпускам веригите и свалил
печатите от катинарите, с благи думи подканвам орачите,
наставлявам слугите и погалил с усмивка робините,
подхвърлям шеги (за настроение) на конярите. Всяка вечер,
залостил отново вратите, обтегнал веригите,
с восък и царски печат запечатал един по един катинарите,
малтретирам без жалост слугите, унижавам робините
и изял до троха на орачите гладни оскъдното ядене,
оставям на хляб и вода (за назидание) конярите...

И така ден и нощ, нощ и ден - до безкрай...

Затова, щом тази сутрин се събудих и станах,
и видях (за кой ли път!) Слънцето отново да изгрява,
реших, че нещо трябва да се промени,
че не може повече така да продължава... Наплисках се
за състаряване с лайна, повърнах и захвърлих
царското си наметало, зазидах без жалост вратите,
усуках веригите и запечатал с печат букаите,
с восък натъпках ключалките на катинарите,
унизих след това с благи думи слугите,
подканих робините и подхвърлил шеги
на орачите за назидание,
погалих с усмивка (за настроение) конярите...

След което оставен на хляб и вода,
се залостих в покоите си
и спах, спах, спах - до вечерта...

И ето ме сега - все още сънен,
целият в лайна,
повърнал и без царското си наметало,
Аз не без отвращение установявам,
че пак животът си тече като преди,
без никаква промяна и по старому:
слугите се мотаят край казаните с умислен вид,
орачите клечат, робините се суетят,
конярите се излежават...

Няма край, няма край.

По всичко личи, че ще трябва пак да си лягам.

(приспивната песен, която робините на Одисей
пееха същата вечер край леглото му)

Сънят дълбае замъглените ти зеници,
както червей презрелия плод
върху склона на залеза.

Гладният няма търпение,
но погълнал набързо и своя живот,
не ще се нахрани.

Само хляб и любов.

След горчиво-тръпчивия вкус на измамите.

Само хляб и любов.

И дълбокото топло легло, Одисей,
в най-тъмния ъгъл
на отвратеното ти мълчание.

В твойто премрежено сънно око
вече е пуснало корен
безплодното черно дърво на кошмарите.

© Кирил Мерджански
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.06.2006
Кирил Мерджански. Митът за Одисей в новата буколическа поезия. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Кирил Мерджански. Митът за Одисей в новата буколическа поезия. София, 1997.