ТУ ТУК, ТУ ТАМ

Калин Гарабедян

web

Не съм тук. Може би някъде другаде, но къде? Не мога да бъда едновременно Тук и Там. Всъщност мога, но как това Тук ще го различа от това Там. А има ли значение как наричаме своето Тук и нашето Там? То май стана тук-там. Подобно на старото горе-долу. И ако някой ни запита „Как сте?“, спокойно ще му отговорим „Благодаря!“

Разликата е само в оттенъците. Отляво Тук изглежда малко по-наситено. Иначе всичко опира до ъгъла. Отдясно Там се прозява. Прозява се толкова невъзпитано, че почти поглъща Тук. Но на Тук някак си не му прави впечатление. Държи се на положение и от време на време напомня за себе си, като помечтае за Там. Това означава ли, че трябва да се направи нещо по въпроса?

Вероятно Там се замисли за Нещо. Опита се да си спомни за какво. Не се получи – сигурно Нещото просто не е важно. Тук се намести удобно и продължи да изглежда сериозен.

Внезапно се сети. Мислеше си за Разликата. Огледа се победоносно, но нямаше с кого да сподели самодоволството си. Там определено го пренебрегваше, откакто бе провалил предпоследния експеримент – онзи с летящите Неща. Тогава определено нямаше вина – самото Съзнание не бе преценило добре правата си.

Кой би си помислил?

Повдигна се на пръсти и се ококори! Тук не бе виждал такова сборище от мисли. Почти не си спомняше кога се появиха за пръв път, но ако се съди по очертанията на Там, със сигурност доста по-рано от всички взети заедно. Отърси се от лекия пристъп на клаустрофобия и се приготви да чака. Нека този път Съзнанието се потруди! Ако е готово за него. А то сигурно не е. Мисълта се сгуши удобно и се унесе.

Защо не? Така или иначе няма какво друго да прави. И Тук се зае да бъде полезно. Хм... Не бе чак толкова скучно. Дори трябва да си признае (тайничко, разбира се), че усещането е приятно.

Всъщност това е най-интересното преживяване от срещата с Там насам. Пък и тогава нямаше възможност да обмисля нещата. Там се вясна за един миг, но и той се оказа достатъчен, за да хвърли Тук в аритмично вдъхновение.

Тук отдавна бе свикнал с прищявката си да намира Мисли, но никак не се разбираше, нито се харесваше, макар че му беше интересно. И това не може да не го признае. С всеки път ставаше все по-интересно. После съвсем се изгуби.

Там многозначително повдигна вежди. Тук често имаше странни хрумвания. И все пак му липсваше общуването с Него. Бяха станали доста близки, след като наскоро изоставиха споровете кой от тях е по-висш. Впрочем, Там тайно си бе запазил мнение по въпроса. В името на общуването. Така или иначе няма с какво друго да се разнообразява.

Тук е толкова скучен! Не прави нищо освен че присъства и изглежда добре.

Умее куп неща, но пък му липсва изящество.

Този път Разликата е само в смисъла. Там откри, че е забавно да открива Разликите. Още повече, че май никой друг не ги забелязва. Вслуша се пак, за по-сигурно. Вече можеше да се закълне в собствената си безкрайност.

Тук мислеше на глас! Той се сви на топка, доколкото можеше да се превърнe във възприятие под налягане. Прекара в тази поза твърде дълго време. Толкова, че крайниците му изтръпнаха. Това винаги го изнервяше.

Сега обаче Там не реагира. Имаше къде-къде по-важно занимание. Последните му открития бяха истински шедьовър, каквото и да мислеше за това Тук. И естествено, провалиха се само заради неговата ограниченост. Той бе толкова невеж в общуването! И все пак без него никой от двамата нямаше да издържи до „Благодаря!“ на въпроса „Как си?“. Тук опита всичко – от невъзможното до невероятното. Накрая призна себе си за победен, а Там – за необходим. За наложително необходим. А това безкрайно усложни живота му. Но този път Там бе сигурен, че е открил формулата.

Само Тук нищо не разбра. Изчисляваше до оглупяване. И понеже (както всичко без изключение) блестеше с куп неща, но не и с особена интелигентност, аритметиката му креташе със скоростта на прохождащо познание.

Тук играеше с инфантилно акробатничене и дори съвсем задоволително с полубезтегловно медитиране. Но Там се справяше сравнително добре с пристъпите му.

А Нещото ги наблюдаваше с майчинска нежност и се усмихваше цялото.

И тогава Тук изригна. Той бе твърде млад, за да се примири с неизбежното. Погледна мъртвото си „творение“ и, за да не заплаче, събра цялата си болка и с гняв го запрати към Там. И тъй като Това не успя да го убие или поне мъничко да го нарани, Тук се зарече, че никога повече няма да създава. Обви ръце около себе си и с изненада откри, че се чувства по-добре.

Още не знаеше, че това е най-обикновена творческа криза. Не знаеше също, че ще премине. Просто се гушеше тихичко в себе си и наистина не знаеше толкова много Неща. Не знаеше дори, че е красив. Затова се учуди, когато Там плахо погали косата му.

Там на няколко пъти се бе опитвал да сподели с Тук представата си за красивото и безформеното, което според него означаваше едно и също.

И тогава започнаха повсеместни изчисления – всички започнаха да се съизмерват с Нещо, от което Едни Тук, а Други Там се успокояваха и решиха, че вече са достатъчно възрастни и създадоха потомство.

Съвсем несвойствено и твърде безплодно занимание е това. Но оттогава Времето престана да се приема като мъглява абстракция. За ужас на всички (които знаеха какво е ужас), Тук и Там се оказа еднопосочно старееща абстракция.

Тук откри, че идеите на Там са твърде интересни. Това го накара за пръв път и завинаги да промени отношението му към себе си. Така че Там обърна гръб на Тук, а очи - към Въпроса. А Въпросът – интелигентен и сякаш на игра, се развиваше и разхубавяваше. Там го наблюдаваше с неуморно самоуважение.

Разликата е осезаема.

Е, и това имаше своите предимства – при всяко следващо изчисление Тук оставаше все по-малко до следващото Там. Така че Тук смяташе почти с удоволствие. Сега, като си помисли, едва се сдържаше да не се разсмее – толкова много усилия до следващото Там и два пъти повече разочарование след него.

Така Скуката се пресели при Тук и двамата си прекарваха чудесно. До момента, в който скучаенето стана навик. А Тук, все още млад и своенравен, получаваше алергия от навици.

Точно това забеляза Там. На пръв поглед Нищо особено, още повече че живееше на едно от творенията на Тук, на практика, лично негово творение.

Изненада го самият факт, че едно творение има идеи.

След това етапът на забелязването неусетно премина в етап на любопитно съзерцание.

В един момент (а може би в повече, като се има предвид скоростта на мисленето му), Там осъзна, че през цялото това време Тук почти не го забелязваше. Като че ли бе прекалено зает с идеите си, за да сподели интереса на Създателя си.

Това отначало го заинтригува, малко по-късно го подразни, а накрая направо постави самоуважението му под въпрос. Отчасти от ярост, отчасти за да привлече внимание, Там реагира с едно характерно сумтене. Всъщност малко по-силно от характерните.

Когато главата му се избистри от емоциите, първото нещо, което видя, бе гневният поглед на Тук. Точно така – не изплашен или страхопочитателен, а чиста проба гневен. Той го гледаше, без да мигне, в продължение на изнервящо дълго време, а после сякаш въздъхна и потъна в самовглъбение. Ето, намерил бе начин да се справи с темперамента му.

Тук понесе тежко края на първата си Мисъл. Прекара много време в редуващи се изблици на самовглъбение и създаване на подобни мисли. После му мина. И тогава дойде Скуката. Там й се отдаде изцяло – тя поне му обръщаше внимание. Винаги бе скучал най-пълноценно и освен това ужасно му отиваше.

Тук се обърна плавно навътре и с досада огледа множеството от запъхтени мисли, които се блъскаха една в друга без посока. Въздъхна и търпеливо се зае да ги подрежда. Не бе го правил от доста време и този път се смъмри за нехайството си.

Трябваше най-после да спре да се пилее и сериозно да помисли за възможностите си. За Бога, вече почти забравяше за смелите си планове.

Понякога забравяше дори че ги е имало. Допускаше случайни мисли уж за кратко, а те неусетно го изпълваха и най-безцеремонно превземаха всичко.

Тук се вгледа тревожно в себе си и не се хареса особено. Някои от тайните му въобще липсваха, останалите висяха като отпуснати коремчета. А онази извивка, с която толкова се гордееше, сега се спускаше рязко надолу в поза лицемерен хлапак.

Този път не си позволи да изпадне в депресия. Съсредоточи се. След това, малко по-грубо от необходимото, кресна на Мислите да млъкнат. Огледа ги набързо. Познаваше повечето твърде добре и не му трябваше много време, за да прецени кои да изхвърли.

Стана му значително по-леко. Потри ръце доволно и си разреши кратко отпускане. Оставаше само да си върне формата, после да потренира за бързина... да, може би и мъничко за памет. След това щеше лесно да намери онази мисъл, която изгуби от чиста проба мързел. И едва тогава можеше да продължи по пътя за Там.

Виж ти! Намери конкретната мисъл. Започваше все повече да прилича на онези зрели мисли, които изглеждаха толкова съществени и, които съзнанието понякога забелязваше.

Е, виждал бе как много от тях сякаш забравяха за своята същественост скоро след като попаднеха Там и заприличваха на балони, пълни с високо самочувствие. Но това обикновено траеше кратко, защото малко след това се пукаха и от тях оставаха късчета, които никой нямаше желание да прочете.

Но имаше и такива, които дори съзнанието, при цялата си лекомисленост, успяваше да оцени. Това бяха редките случаи, когато Тук и Там почти се сливаха. Мисълта се изпълваше с усещане за предопределеност, а самото Съзнание добиваше внушително самовглъбено изражение.

Но само за няколко оскъдни мига, които спокойно можеха да бъдат щастлива случайност.

И все пак това бяха единствените мигове, когато Тук предизвикваше уважението на Там.

Сега, когато отново повярва в своята същественост, Там се зае да приглажда обвивката си. А тя бе лека и уютна и имаше съвсем малки ръбчета.

Вдлъбнатинката в горната й част почти не се забелязваше. Може би скоро щеше да изчезне напълно и тогава Мисълта щеше да бъде завършена. Тази надежда едновременно амбицира Тук и го изплаши. Знаеше, че завършените мисли рано или късно умират.

По дяволите!

Стресна се от лекия световъртеж, който напоследък получаваше при всяка подобна мисъл. Подсъзнанието отново се преподреждаше.

Не можеше да разбере Там – все правеше пътечки към него, а той неизменно гледаше в друга посока. Според него това бе глупаво – тук долу мислите бяха толкова много, че се опираха една в друга всеки път, когато се протягаха нагоре.

Там всъщност бе съвсем наясно какво точно можеше да направи Тук, но твърдеше, че ще го направи с удоволствие и с чар. Не залагаше излишно доверие на него. Въпреки че той изглеждаше силно заинтригуван от вниманието му.

Почти сигурно е, че това спечели пестеливото му уважение. Имаше обаче друг проблем. Сега всичко бе някак прекалено лесно. Тук „твореше“ едва с половината от предишния ентусиазъм и Мислите ставаха все по-крехки и все по-малко стигаха до Там.

Последните се изплъзваха. Не че бяха грозни. Е, може би съвсем малко. Освен това притежаваха частица от собствената му изобретателност. Дори донякъде се справяха с общуването. Мислеха и си говореха. Изобщо, бяха по-успешни от повечето досегашни мисли.

Но Там не бе доволен. Знаеше, че може да се справи далеч по-добре. Този път наистина!

Отначало не знаеше как да започне. Бе свикнал да се справя с проблемите и все още не можеше да разбере как същите тези проблеми изведнъж бяха застанали на негова страна.

Не можеше дори да си спомни. А някога бе толкова близо, само на мисъл разстояние. Една-единствена мисъл, която тогава изглеждаше така близка, сякаш можеше да я запази в някое от ъгълчетата си безкрайно дълго време, да изчака подходящото настроение и просто да посегне, за да я извади на светло.

Тук го видя. Не, всъщност Там го видя, а Съзнанието просто улови погледа им върху отпуснатите си крайчета. Е, съвсем същата мисъл, само че сега му се стори някак по-зряла. Трябваше само леко разклащане и щеше да тупне в ръцете му. И Съзнанието се зае да я ухажва.

Там се изпъчи, за да си придаде самоуверен вид, напрегна затлъстялото си коремче и изтупа като прашна дреха гънките си от бъбриви мисли.

Сега бяха насаме. Гледаха един към друг въпросително и се преструваха, че не се страхуват.

После Съзнанието започна да се изнервя. Тук го гледаше по-продължително, отколкото изискваше доброто впечатление на Там. И още преди да се замисли как да го задържи, Тук се пресегна и го сграбчи.

То бе леко и гъвкаво, и неправдоподобно простичко. Съзнанието прочете Мисълта на един дъх. След това отново, бавно и на срички. После на глас. Там не издържа и избухна в смях.

Подсъзнанието въздъхна с облекчение. Защото понякога Съзнанието се държеше наистина глупаво, а това никак не прилягаше на възрастта му. Особено напоследък, когато Тук и Там не споделяха.

Странно колко различни бяха те, двамата еднояични близнаци. Тук имаше улегнал характер и помнеше всичко. Говореше се, че се е родил зрял. А Там от малък се проявяваше като нехранимайко, въпреки вродената му находчивост.

Но сега Подсъзнанието не биваше да се увлича в такива анализи. Отдавна бе готово да забрави всички разногласия. През времето, откакто Съзнанието му обърна гръб и искрено забрави за съществуването му, хилядократно се бе убедило, че и най-неравностойното общуване е по-добро от безплодния монолог. Още повече че монологът те кара да изглеждаш някак нередовен.

Когато нямаше повече сили да се смее, Там се изправи с хълцане и отново се огледа.

Сега Тук и Там бяха повече условни географски понятия. Като че повече им прилягаше например Навътре и Навън, отколкото Нагоре и Надолу.

Определено е забавно. Навън и Навътре си разменяха изучаващи Мисли, които в едната посока бяха изпълнени със задъхано задоволство, а в другата се движеха тромаво.

Тук с усилие се сдържаше да не запее от възторг. После прецени, че е глупаво да хаби усилията си за нещо толкова дребно.

Но поводът бе подчертано сериозен и скоро всички Мисли, с изключение на най-скритите, осъзнаха това.

Там все още свикваше с идеята, че се бе превърнал в най-съществената Мисъл.

И скоро Тук започна да прелива в Там, а с това Разликата се изгуби.

© Калин Гарабедян
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.03.2004, № 3 (52)