ПРИТЧА

Цяло лято барут боговете изпичаха,
а ние за дъжд благодатен се молихме.
Като луди след попа с хоругвите тичахме
и натрупа душата му черна жълтици от огъня.

Но накрая, когато и слюнка не беше останала,
на площада небесен изскочиха всичките облаци,
подивели и грозни обърнаха мигом казаните
и се ливна дъждът, но не беше потопа.

А когато избухна барута за цяло столетие,
всичко живо се скри, всичко живо изтръпна.
Седем дена трещя и очите ни хванаха плесен,
но на осмия спря и животът по старому тръгна.

И тогава видях - кълбовидната мълния идваше
по-прекрасна от гола жена на небесната сцена.
Но се юрна народът и мигом затръшна вратите,
само моят прозорец усмихнат я срещна.

Тя не спря, а във черквата влезе красива
и за миг до основи стените и свода събори.
Камък след камък я търсих, до пода разчистих...
За живота без нея не ми се говори.

© Кольо Александров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.02.2004, № 2 (51)

Други публикации:
Кольо Александров. Съседен живот. 1993.