Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ОТМЕСТВАМ ХОРИЗОНТА
Някой носи земята и капка навън не разплисква.
Хоризонтът блести като вир, уталожил реката...
Аз запънах крака - да отместя капака поисках -
но пропука от слабост гръбнака ми.
Скърцах зъби и псувах от изгрев до залез,
потънах в нощта като в купени ласки -
после слънцето огън на изток запали
и земята затули лице с изхабената маска.
Чух да пеят облечени в бяло поети
и заскърца по дървена стълба гласа ми -
те са глухи за чуждата песен, която
намирисва на пот и подобно живота е мръсна.
И отново опрях в хоризонта ръцете.
Този път да преместя на чисто земята.
Но изтръгнах окото на някакво цвете -
и изтече в дланта ми - още жива - водата му.
Като щъркел нелеп в заскреженото пладне
аз изправих глава - хоризонта бе паднал.
Смъртта не е всичко! - крещях като смахнат.
И изскочих над него! Но земята остана.
© Кольо Александров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.02.2004, № 2 (51)
Други публикации:
Кольо Александров. Съседен живот. 1993.
|