НА ВАЛЕРИ СТАНКОВ

Телата голи крият ивицата пясък.
Като мираж на хоризонта спря дъгата -
тя няма повече къде да бяга.
Моряците ще я преследват
по-нататък
Не виждам нищо ново край морето:
и тук по кожата любов избират.
И тръгнат ли към свобода
пияните поети,
спасителят надува бронзовата свирка.
Прегръщам морската вода,
която ми е чужда.
И тя като жена от публичния дом
прегръща.
И си люлее острова,
от който няма нужда -
тъй както от лакей пред чорбаджийска къща.
Аз търся смисъл за живота си -
не го намирам в охраняемата зона,
нито на острова,
към дъното заслушан.
Намествам пак дъгата във окото си -
към центъра на сушата
започвам да я гоня.

© Кольо Александров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.07.2008, № 7 (104)

Други публикации:
Кольо Александров. Мишена. 2000.